Решение № 1554 от 30.12.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1554 гр. София, 30.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария Яначкова

Членове:

Десислава Б. Николова

Миглена Йовкова при участието на секретаря Пролетка Асенова като разгледа докладваното от Миглена Йовкова Въззивно гражданско дело № 20241000501868 по описа за 2024 година

Делото се разглежда за втори път от въззивната инстанция, по повод постановеното решение гр. дело № 1337 по описа за 2022г. на ВКС, с което е отменено решение №10481 от 22.07.2021г. по гр. д.

№1727/2020г. на Софийския апелативен съд в частите му, в които е обезсилено първоинстанционното решение №8671 от 18.12.2019 г. по гр. д. № 12695/2016 г. на Софийски градски съд в частта, в която е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл.

143, т. 10 ЗЗП, по иска на К. В. Д. срещу „Юробанк България“ АД, клаузата на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г., и в частите му, в които е отменено горепосоченото първоинстанционно решение, както и в частта, в която са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 вр. с ал.4 от ЗЗД, по иска на К. В. Д. срещу „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД с универсален правоприемник „Юробанк България“ АД, клаузите на т.т. 4, 5. 6 и 7 от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл. 2, 3, 4, 5 и 7 1 от допълнително споразумение от 11.04.2011 г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г.

По указания на настоящия въззивен състав, дадени с разпореждане №218/16.01.2025г., ответникът „Юробанк България“ АД е завил, че поддържа ВЖ срещу горепосочените обезсилени части от решението на СГС, като иска по отношение на тях то да бъде отменено, а исковете отхвърлени.

По указания на настоящия въззивен състав, дадени с разпореждане №691/10.02.2025г., ищцата Д. е заявила с молба от 16.06.2025г., че поддържа исковете си за нищожност на клаузи от основния договор и от двете допълнителни споразумения.

С оглед така очертания предмет на настоящото въззивно производство, решаващият състав приема следното :

С решение № 8671 от 18.12.2019г. по гр. д. № 12695/2016г. на Софийски градски съд е прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. с чл. 143, т. 10 Закона за защита на потребителите (ЗЗП), по иска на Д. срещу „Юробанк България“ АД, клаузата на чл. 7, ал. 2 от договор за банков кредит H L 4 0 738/24.09.2008 г., и са прогласени за нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.1 и ал. 4 ЗЗД, по иска на Д. срещу „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД (последният към въззивното производство е преустановил съществуването си след преобразуване и вливане в „Юробанк България“ АД), клаузите на т.т.

4, 5, 6 и 7 от допълнително споразумение от 23.03.2009 г. и тези по чл.

2, 3, 4, 5 и 7 от допълнително споразумение от 11.04.2011г. към договор за банков кредит HL40 738/24.09.2008 г.

Видно е от приобщените доказателства в делото, че по силата на договор за кредит за покупка на жилище HL 40738 на 24.09.2008 г. К.

В. Д. и „Юробанк И Еф Джи България” АД са постигнали съгласие банката - като кредитодател, да предостави на К. Д. - като кредитополучател, кредит в размер на равностойността на швейцарски франкове на сумата от 74 000 евро с цел закупуване на 2 жилище и други разплащания, обезпечен чрез договорна ипотека в полза на банката върху имота, чието закупуване се кредитира. От своя страна кредитополучателката се е задължила да върне сумата на 420 месечни вноски, включващи главница и лихва, чийто размер е определен в Приложение 1 към договора, съгласно клаузата на чл. 5.1 от същия.

Страните са се съгласили кредитополучателят да дължи на банката годишна лихва в размер на базовия лихвен процент /БЛП/ на „Юробанк и Еф Джи България” АД за жилищни кредити в швейцарски франкове плюс договорна надбавка от 1 пункт, съгласно чл. 3.1 от договора, а по силата на чл.3.5 от него, че действащият БЛП не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните и договорените надбавки в него да не се променят.

Заедно с изложеното, в чл. 6.2 е договорено погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която той е разрешен и усвоен - швейцарски франкове.

Установено е в делото, че между ищцата и втория ответник „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД (който към момента на провеждане на въззивния процес е преустановил съществуването си, в резултат на преобразуване чрез вливане в „Юробанк България“ АД) са сключени две допълнителни споразумения - съответно на 23.03.2009г. и на 11.04.2011г., с които е уговорено преструктурирането на кредита, чрез включването на изтекли лихви към главницата.

Към доказателствения материал са приобщени кредитното досие на ищцата и заключения на съдебно- счетоводна експертиза /основно и допълнително/, изготвена от вещото лице П. Д., както и заключение на повторна ССчЕ, изготвена от вещото лице С. М., които е безпредметно да бъдат обсъждани, поради влизането в сила на първоинстанционното решение, в частта му, с която са уважени осъдителните искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

3

По правилността на обжалваното решение, апелативният съд излага следното :

Безспорно е в казуса, че ответникът „Юробанк България“ АД е кредитна институция по смисъла на чл. 2 от ЗКИ, а ищцата Д. е потребител, съгласно легалната дефиниция, съдържаща се в § 13, т. 1 от ДР на ЗКИ. С оглед на това, правната регулация на възникналото между тях договорно отношение се урежда в Закона за защита на потребителите, в сила от 10.06.2006г., т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор.

Обобщено в чл. 143 от ЗЗП е дадена дефиниция на неравноправна клауза и са изброени неизчерпателно хипотезите, при които една клауза в договор следва да се счита за такава. Според посочената разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Граматическото и логическо тълкуване на нормата изисква да се приеме, че при всеки един от примерите, изброени в т.1 до т.19, посочените в дефиницията три предпоставки за опреД.е на клаузата като неравноправна са налице, или законът презумира, че във всеки един от изброените случаи клаузата е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между задълженията на страните в потребителския договор.

При липса на наведено възражение от ответната страна следва да се посочи единствено за пълнота на изложението, че преди да се обсъждат предпоставките по чл.143 от ЗЗП, следва да бъде извършена преценка за това дали клаузите не са индивидуално уговорени, тъй като съгласно чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, което ще рече, че индивидуално уговорените клаузи не са нищожни, макар и 4 да са неравноправни. В ал. 2 е дадена дефиниция на индивидуално уговорени клаузи чрез метода на изключването, според която не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Тежестта да докаже твърдението, че оспорените клаузи са индивидуално уговорени е за банката, която не е ангажирала доказателства за това.

Подложената на проверка за нищожност клауза на чл. 7, ал.2 от процесния договор предвижда, че ако падежът на погасителната вноска съвпадне с непресъствен ден, тя следва да бъде направена в последния работен ден преди падежа. Тя е с неравноправен характер, тъй като по естеството си съставлява уговорка във вреда на потребителя. Тази вреда се състои в това, че падежът на погасителната вноска настъпва по – рано от уговорената дата, което променя и моментът, от които се дължи лихва за забава, при невнасяне на вноската. На практика е възможно да се дължи наказателна лихва от дата, на която падежът на вноската не е настъпил, само поради факта, че на съответната дата е почивен, а не работен ден. В резултат на това размера на наказателната лихва в хипотеза на дължимост на такава за порсрочена вноска, ще бъде по – висок.

Заедно с изложеното клаузата на чл.7, ал.2 от договора противоречи на разпоредбата на чл. 72, ал.2 от ЗЗД, съгласно която, когато последният ден от срока е неприсъствен, срокът свършва в първия следващ присъствен ден. Това я прави нищожна по смисъла на чл. 26, ал.1, предл.1 от ЗЗД.

Настоящият състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че клаузите на допълнителните споразумения, подписани от ищцата с „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, с които е постигната уговорка за капитализиране на падежираните, но незаплатени вземания за лихви като част от главницата по дълга, а именно клаузата 5 на т. IV от допълнителното споразумение от 23.03.2009 г. и чл. 3 от допълнителното споразумение от 11.04.2011 г. са неравноправни.

Последователна и непротиворечива е съдебната практика, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци, на основание чл. 294, ал. 1 от ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 от ЗЗД. В този смисъл са решение № 275/15.09.2014 г. по гр.д. 3783/2013 г. на Първо ГО на ВКС; решение 66/29.07.2019 г. по търг. дело 1504/2018 г. на Второ ТО на ВКС и др.

В казуса търговското дружество „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, подписало допълнителните споразумения не е търговска банка, поради което предвидения в разпоредбите им анатоцизъм е недопустим. Цитираните правна уредба - Наредба 9/03.04.2008 г. /отм./ и съдебната практика, във връзка с нея, са неприложими в случая, тъй като една от страните настоящото правоотношение не е търговец, нито кредиторът е банка. Ето защо, клаузите в допълнителните споразумения за начисляване на лихва върху лихва са нищожни на основание чл. 26, ал.4 от ЗЗД вр. с чл. 10, ал.3 от ЗЗД.

Такава възможност не може да се обоснове и с оглед приложение на нормата на чл. 9 от ЗЗД, тъй като кредитополучателят е по – слабата страна в правоотношението и не разполага с правни средства и пазарни механизми да влияе на договорните клаузи.

Като несъстоятелно следва да бъде отхвърлено оплакването във ВЖ на ответника, че обсъдените клаузи не създават анатоцизъм, тъй 6 като между него и капитализацията на лихви не е налице идентичност.

В случая към размера на главницата са добавени просрочени към датата на подписване на допълнителните споразумения лихви, което е анатоцизъм, съгласно възприетото в цитираната съдебна практика.

Капитализация би имало, ако клаузитe на допълнителните споразумения предвиждаха към размера на главницата да се добавят лихви и/или други задължения, които обаче не са просрочени към датата на сключването им.

Обсъдените клаузи преформатират цялостно задължението за дължимата главница, тъй като увеличават размера й с размера на просрочена възнаградителна лихва към датата на подписване на допълнителните споразумения, респ. и размера на дължимите занапред акцесорни задължения. Изложеното води до нищожност на допълнителните споразумения изцяло, поради което е безпредметно по отделно да се обсъждат останалите оспорени клаузи. Независимо от това съдът приема, че по отношение на последните са налице и допълнителни основания за нищожност, за което излага мотиви по – долу.

Едновременно следва да бъдат обсъдени претенциите за нищожност на клаузите на т. V от ДС от 23.03.2009г. и на чл. 4 и чл.5 от ДС от 11.04.2011г., тъй като са с идентично съдържание. Тези клаузи са също нищожни, тъй като са свързани предходните, с които са променени параметрите на дълга и начина на погасяването му.