Решение № 5227 от 11.08.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 5227 гр. София, 11.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа М.-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20251100500012 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, вр. с чл. 341 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответниците С. И. С. и Д. В. С. срещу решение № 19807 от 30.11.2023 г., постановено по гр. дело № 60079/2021 г. по описа на СРС, 65 състав, в частта, с която по предявения от В. И. К. и М. Г. К. иск с правно основание чл. 34 ЗС е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 693 кв.м., с трайно предназначение на територията - урбанизирана и начин на трайно ползване - ниско застрояване, при съседи: имоти с идентификатори ***; ***; *** и ***, с номер по предходен план: 255, квартал 8 и стар идентификатор: ***, при дялове:

1/3 идеална част за В. И. К., 1/3 идеална част за В. И. К. и М. Г. К. в режим на СИО и 1/3 идеална част за Д. В. С.; както и на недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа с адрес: с. Негован, Столична община - район Нови Искър, улица ****, нанесена в КККР, одобрена със Заповед РД-18-16/23.01.2012 г. на АГКК-София, с идентификатор ***, застроена на 90 кв.м., разположена в поземлен имот с идентификатор ***, при дялове: 1/6 идеална част за В. И. К., 4/6 идеални части за В. И. К. и М. Г. К. в режим на СИО и 1/6 идеална част за С. И. С..

Във въззивната жалба се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение 1 поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като въззивниците считат, че първоинстанционният съд не е разгледал наведеното от тях своевременно възражение за нищожност на сделката от 2017 г. поради неспазена форма – положен пръстов отпечатък вместо подпис, при положение, че продавачът не е бил неграмотен или недъгав, като същевременно не е разпределил доказателствена тежест между страните по отношение на това възражение. Поддържат, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал свидетелските показания на нотариуса, които били противоречиви, а и се опровергавали от саморъчно подписани от В.И. декларации, находящи се в нотариалното дело. Оспорват легитимацията на праводателя на ищцата В.И. към датата на сделката от 2017 г., като намират, че съдът не е изследвал действителното придобИ.е на вещни права по давност, съобразно оспорения констативен нотариален акт от 1996 г. Намират, че от събраните по делото доказателства се установява осъществено владение от ответника в продължение на повече от 10 години, което е манифестирал към началото на давностния срок, като И.И. и В.И. не са упражнявали правомощието си на владение приживе, а само фактическа власт върху къщата, която са обитавали със съгласието на сина им. Ето защо считат, че ответникът е придобил имота по давност и същият не подлежи на делба между страните, поради което молят за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на предявения иск за допускане на делба на процесния имот.

По делото е постъпила и въззивна жалба на ответника С. И. С. срещу решение № 18009 от 07.10.2024 г., постановено по реда на чл. 250 ГПК по гр. дело № 60079/2021 г. по описа на СРС, 65 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. И. С. срещу В. И. К. и М. Г.

К. инцидентен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗС за признаване за установено по отношение на В. И. К. и М. Г. К., че С. И. С. е собственик на 5/6 идеални части от недвижим имот, представляващ еднофамилна жилищна сграда на два етажа с адрес: с. Негован, Столична община - район Нови Искър, улица ****, нанесена в КККР, одобрена със Заповед РД-18-16/23.01.2012 г. на АГКК-София, с идентификатор ***, застроена на 90 кв.м., разположена в поземлен имот с идентификатор ***, по силата на давностно владение, продължило в периода от м. февруари 1981 г. до м. февруари 1991 г.

В жалбата са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като въззивникът счита, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от него възражение за придобИ.е на цялата сграда по давност и то към настоящия момент, а не само до 1991 г., доколкото предявяването на иска не прекъсвало придобивната давност. Поддържа, че съдът неправилно е разпределил доказателствена тежест между страните и е пропуснал да укаже на ищеца по инцидентния установителен иск тежест за установяване на правнорелевантни факти (предаването на владението от общите наследодатели). Намира, че от събраните доказателства несъмнено се установявало намерение за своене на имота, респ. превръщането на държането във владение, 2 предвид извършване на действия, надхвърлящи обикновеното му ползване (пристрояване и надстрояване), като СРС е нарушил и законовата презумпция за владение, регламентирана в чл. 69 ЗС. Ето защо моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване на предявения инцидентен установителен иск за собственост в цялост.

По делото е постъпила и частна жалба на ответника С. И. С. срещу решение № 19807 от 30.11.2023 г., постановено по гр. дело № 60079/2021 г. по описа на СРС, 65 състав, в частта му на определение, с което С. И. С. е осъден да заплаща на В. И. К. на основание чл. 344, ал.

2 ГПК сумата от 32,33 лева месечно, считано от влизане на решението за допускане на делбата в сила до окончателното извършване на делбата, както и да заплаща на В. И. К. и М.

Г. К. на основание чл. 344, ал. 2 ГПК сумата от 129,33 лева месечно, считано от влизане на решението за допускане на делбата в сила до окончателното извършване на делбата.

В частната жалба са развити оплаквания за недопустимост на решението в посочената част, доколкото съдът не е разпределил ползването на делбените имоти и се е произнесъл по мерки относно поземления имот, в който ответникът С. С. няма вещни права. При условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението в посочената част, тъй като имотът бил реално поделяем, състоял се от два обекта с различни входове и съдът е следвало да разпредели ползването на имотите реално между съделителите, вместо да присъжда парично обезщетение. Жалбоподателят намира, че заключението на СТЕ е необосновано и не е следвало да бъде кредитирано от съда, тъй като при определяне размера на пазарния наем вещото лице не е съобразило характеристиките на конкретния имот. Ето защо моли за обезсилване, евентуално за отмяна на решението в посочената част.

Въззиваемите В. И. К. и М. Г. К. не са подали отговор на двете въззивни жалби и на частната жалба. В открито съдебно заседание изразяват становище за тяхната неоснователност, като считат, че обжалваните решения са правилни и молят същите да бъдат потвърдени.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

3

Първоинстанционните решения са валидни и допустими. Същите са и правилни в обжалваните части, поради следните съображения:

За основателността на предявения конститутивен иск за делба следва да се установи наличието на съсобственост между страните върху процесните недвижими имоти. Между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства (нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност, наследство и делба № 169, том VI, дело № 593/21.06.1966 г. и нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по регулация № 119, том IV, дело № 823/17.03.1969 г.) се установява, че към 1966 г. и 1969 г.

И.С.И. е бил признат за собственик на процесния поземлен имот в с. Негован, придобит по давност, наследство и делба и след уреждане на сметки по регулация. С въззивната жалба ответниците оспорват нотариалния акт от 1966 г. (погрешно посочен като такъв от 1996 г.) с доводи, че не става ясно какви права са имали В. и И.И.и върху поземления имот и дали и кога са упражнявали давностно владение върху него, но настоящият въззивен състав намира, че подобни възражения са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани по същество. По силата на изричната разпоредба на чл. 133 във връзка с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. По силата на концентрационното начало в процеса страната не може да поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство (в този смисъл – задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК). В настоящия случай с отговора на исковата молба ответниците не са оспорили осъществяването на предпоставките за възникнало в полза на наследодателя И.С.И. право на собственост върху поземления имот, напротив – изложено е, че наследодателят е построил със собствени сили и средства къща в своя имот, като след като е получил по наследство от баща си право на собственост върху 1/3 идеална част от имота, ответникът С. И. С. го е дарил в полза на съпругата си Д. В. С.. Видно е, че ответниците черпят правата си именно от тези на И.С.И., като и при липсата на надлежно наведени възражения в срока по чл. 131 ГПК неговото право на собственост върху дворното място несъмнено се установява по делото.

Към 1966 г. И.С.И. се е намирал в граждански брак с В. А.И. (сключен през 1959 г., видно от приложения по делото акт за женитба), който се явява заварен по смисъла на чл. 103 от ПЗР на СК‘1968 г. (отм.), поради което режимът на имуществена общност по чл. 13 СК (отм.) по правило намира приложение към отношенията между наследодателите на страните.

Доколкото обаче поземленият имот е бил придобит от съпруга по наследство (видно е от съдържанието на нотариалния акт, че давността е била осъществена от неговия наследодател), следва да се приеме, че той е станал лична собственост на И.С.И. (арг. чл. 13, ал. 2 СК (отм.)), а след смъртта му на 29.04.1997 г. е преминал в съсобственост на неговите законни наследници – съпруга В. А.И. и деца В. И. К. и С. И. С., при равни дялове от по 1/3 идеална част (арг. чл. 5, ал. 1 и чл. 9. ал. 1 ЗН).

4

По делото не е спорно, че процесният поземлен имот е бил застроен през 1975 г. с изграждането на жилищна сграда на два етажа, като по силата на приращението на основание чл. 92 ЗС (при липса на данни за учредено право на строеж в полза на трето лице) следва да се приеме, че постройката е станала собственост на собственика на терена – И.С.И.. Същевременно, сградата е била построена по време на брака на И.И. със съпругата му В. А.И., поради което съобразно задължителните постановки на т. 4 от Постановление № 5 от 31.10.1972 г. на Пленума на ВС, същата е била придобита от двамата съпрузи при условията на съпружеска имуществена общност – съгласно постановлението, чиито разрешения са задължителни за съдилищата, построената през време на брака сграда върху земя, индивидуална собственост на единия съпруг, представлява съпружеска имуществена общност и принадлежи общо на двамата съпрузи. Следователно, построената двуетажна къща е станала съсобствена между В. А.И. и И.С.И. при условията на съпружеска имуществена общност, която е била прекратена със смъртта на съпруга през 1997 г., когато В.И. е придобила 4/6 идеални части от обекта (3/6 идеални части нейна лична собственост след прекратяването на СИО и 1/6 идеална част по наследство от съпруга й), а В. К. и С. С. са наследили от баща си по 1/6 идеална част от сградата.