Решение № 101 от 15.01.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Бургас, 15.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ФИЛИП СТ. РАДИНОВ при участието на секретаря МИЛЕНА ХР. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ФИЛИП СТ. РАДИНОВ Гражданско дело № 20252120103894 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.

Образувано е по предявени от „Изи Финанс“ ЕООД срещу И. А. Д., искове за установяване в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца следните суми: сумата от 800 лева, представляваща главница по Договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** от 17.02.2024 г., сключен между страните по делото, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – на 24.02.2025 г. до окончателното изплащане, сумата от 92,34 лева, представляваща договорна лихва за периода от 17.02.2024 г. до 15.08.2024 г. и сумата от 55,43 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.08.2024 г. до 13.02.2025 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № ***/25.02.2025 г. по ч. гр. д. № ***/2025 г. на РС - Бургас, на основание чл.

415, ал. 1, т. 2, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на сключен по реда на ЗПФУР договор за предоставяне на кредит от разстояние *** от 17.02.2024 г. ищцовото дружество е предоставило на ответника в брой на каса на „Изипей“ АД заем в размер на 800 лева.

Подробно е описана техническата процедура по сключване на договора от разстояние, включително чрез провеждане на телефонен разговор с длъжника и предоставяне на снимка на личната му карта. Твърди се, че ответникът не е извършвал никакви плащания по договора. Правният си интерес от предявяване на установителни искове ищецът обосновава с това, че за процесните суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, връчена на длъжника при условията на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК.

Направено е искане за уважаване на предявените искове.

Претендира се присъждането на съдебно – деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

1

В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът не е подал отговор на исковата молба.

В съдебното заседание ищецът не се представлява.

В съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

Видно е от присъединеното ч. гр. д. № *** по описа за 2025 г. на РС -Бургас, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК и съобразно дадените от съда указания, исковете са предявени в срока по чл. 415 ГПК.

От ищеца по делото са ангажирани следните писмени доказателства, а именно заверени преписи от: Договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** от 17.02.2024 г. сключен между страните по делото и ОУ на кредитора, при ГПР – 48,44 %, ГЛП – 40,15 %, погасителни вноски – 6 броя и краен падеж 15.08.2024 г., общо дължима сума – 892,34 лева и общо дължима сума при непредоставяне на обезпечение по чл. 3 от договора – 1247,42 лева. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора кредитополучателят се задължава в пет дневен срок от сключване на договора да предостави обезпечение, а според ал. 2 неизпълнението на това задължение поражда задължение за неустойка 355,08 лева. Съобразно чл. 1, ал. 2 от договора страните са се съгласили да водят кореспонденция по ел. поща, в т. ч. потребителят да получава по ел. поща уведомления за обявяване на вземанията по кредита за предсрочно изискуеми. По делото е представена кореспонденция между страните, водена по ел. поща.

Представено по делото на хартиен носител е извлечение, от което се установява, че ищецът е публикувал уведомление, че след указания на КЗП договорите за кредит ще се сключват без изискване за предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение на това задължение.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Не се спори по делото, че в полза на ищеца срещу ответниците е издадена по реда на чл. 410 ГПК заповед за изпълнение за претендираните по установителните искове суми, връчена на длъжника по чл. 47, ал. 5 ГПК и в изпълнение на указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземанията, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост в частта по предявените установителни искове.

Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 2, вр. чл. 422 ГПК, вр. чл.

240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи в процеса в условията на пълно и главно доказване възникването в негова полза на изискуеми вземания, за които е издадена заповедта, т. е. да докаже, че между страните е налице валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор, включващ твърдените клаузи за дължимост на главница, по силата на който сумата по заема е усвоена от кредитополучателя и за него и ответника е възникнало задължение да заплати сумите, предмет на иска в претендираните размери. В тежест на ответника е да докаже точно изпълнение на задълженията си да заплати процесната сума или направените правоизключващи и правонамаляващи възражения.

По делото не е спорно наличието на кредитно правоотношение между страните по делото, по силата на което ответникът е усвоил сумата от 800 лева. Това обстоятелство се установи и от представения и неоспорен по същото Договор за предоставяне на кредит от разстояние № *** от 17.02.2024 г. и справка от Изипей.

Процесният договор за паричен заем е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат 2 съобразени служебно от съда.

Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според дефиницията дадена в § 1, т. 1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В случая в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за кредит не е отразен вярно годишният процент на разходите, като не са посочени всички разходи и допускания, а именно тези за уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение. Уговорена в размер на 355,08 лева, аналогичен с този на отпуснатия кредит от 800 лева, същата представляват близо 50 % от главницата, откъдето следва, че уговореният в договора ГПР от 4 8 , 4 4 % не съответства на действителния. Предоставянето на обезпечение, респ. неустойката, начислявана при непредоставяне на обезпечение, са свързани пряко или косвено с кредитното правоотношение, а именно с отпускането и предоговарянето на параметри от конкретния договор за кредит, поради което следва да бъдат включени в годишния процент на разходите.

В този смисъл е и даденото задължително тълкуване в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48. Предмет на цитираното решение са именно коментираните клаузи, включени в сходен договор между потребител и същото дружество. В т. 1 от решението по категоричен начин е възприето, че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, следва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител, приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения чл. 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В т. 4 от цитираното решение е прието, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по - специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем. Настоящият случай попада в приложното поле, както на т. 1, така и на т. 4 от цитираното решение, доколкото в електронната кореспонденция е видно, че кредитодателят многократно е предлагал на потребителя удължаване срока на договора.

Клаузата з а неустойка има неравноправен характер, тъй като общият им размер е аналогичен с отпуснатата в заем сума по договора за кредит, което обосновава извод за нейната явна непропорционалност спрямо размера на отпуснатия кредит. Нещо повече – по делото липсват ангажирани доказателства на потребителя да е била предоставена равна възможност за одобряване на искането за кредит при липса на изразено от него съгласие за закупуване на допълнителния пакет. В т. 2 от цитираното решение на СЕС е прието, че чл.

10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените 3 разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Налага се изводът, че невключването на тези разходи в ГПР води до нищожност на целия договор на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи.

Направения извод не се разколебава от представеното по делото на хартиен носител е извлечение, от което се установи, че ищецът е публикувал уведомление, че след указания на КЗП, договорите за кредит ще се сключват без изискване за предоставяне на обезпечение и неустойка за неизпълнение на това задължение, доколкото това указание, респ. корекцията в договорите на кредитора следват сключването на процесния договор за кредит.

С оглед горното и доколкото не се спори, че ответникът не е извършвал плащания по договора за кредит, на ищеца следва да бъде присъдена чистата стойност в предявения размер.

Претендираната главница следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 24.02.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените доказателства и съгласно задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР 4/2013г., ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените в заповедното производство разноски съразмерно с уважения установителен иск в общ размер от 60,10 лева. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца се полагат и направените в исковото производство съдебно – деловодни разноски, за които са представени доказателства, съобразно уважената част от исковете. По делото са ангажирани доказателства за заплатена държавна такса в размер от 178,75 лева. В производството ищецът е представляван от юрисконсулт, чието възнаграждение съдът определя в размер от 100 лева, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Съобразно уважената част от исковете, ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сторените разноски в общ размер от 235,30 лева, от които сумата от 150,90 лева за заплатена държавна такса и сумата от 84,40 лева за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК.