Решение № 2360 от 19.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2360 гр. София, 19.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Йоана М. Генжова

Георги Стоев при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100509032 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение № 4130 от 03.05.2022 г., постановено по гр.д. № 45709/2021 г., СРС, 42 състав, e признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК по отношение на „Ф.и.“ ЕАД, че Б. А. Я. не дължи чрез способите на принудително изпълнение поради настъпила погасителна давност сумите от 1000 лева главница и 325 лева лихва за просрочие за периода 03.08.2017 г. до 03.08.2021 г., произтичащи от договор за кредит № FIB-51РКО-Б2994/14.05.2007 г., сключен между Б. А. Я. и "Първа инвестиционна банка "АД, вземанията по който са прехвърлени с договор за цесия от 08.06.2021 г. от "Първа инвестиционна банка" АД на „Ф.и.“ ЕАД.

С оглед изхода на спора, ответното дружество е осъдено да заплати на ищцата на основание чл. 81 от ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 300,00 лева сторени съдебноделоводни разноски и заплатено адвокатско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Ф.и.“ ЕАД, чрез пълномощника си – юрк. Ев. А., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Поддържа се, че смисълът на договорът за овърдрафт е, че представлява кредитен продукт, даващ възможност на кредитополучателя да ползва предварително одобрена от кредитора сума под формата на кредитен лимит, която може да бъде многократно усвоявана и погасявана, като погасяването не е съгласно погасителен план, а е в зависимост от възможностите на получателя. Сочи се, че ежемесечно се дължат преди всичко лихвените плащания върху усвоената главница, а самата тя е дължима в края на периода съгласно договора за кредит, като размерът на задължителното месечно плащане е минимален при съпоставка с общия размер на усвоените суми (5% от дебитното салдо в конкретния случай) 1 и погасяването на цялата главница е отложено до момента на изтичане на срока на договора.

Счита, че посочената в мотивите на първоинстанционния съд дата - 19.01.2010 г. индикира единствено настъпил падеж на минимална погасителна вноска, която е просрочена, но не и падеж на предоставения овърдрафт /главница/ по договора, който е настъпил на 21.02.2020 г. с прекратяване действието на договора, когато е изтекъл срокът за доброволно изпълнение, даден на кредитополучателя с връчено на 13.02.2020 г. уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението. Твърди, че първоинстанционният съд е направил погрешен извод за изтекла погасителна давност, приемайки, че допуснатото просрочие за заплащане на минимална месечна вноска влече след себе си изискуемост на цялата главница. Посочва, че от 21.02.2020 г. до датата на входиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК на 19.08.2020 г. не е изтекъл срокът на погасителната давност.

Изтъква се, че първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск в частта относно лихвата за просрочието, тъй като не е титуляр на вземане на лихва за забава в размер на 241,68 лв. за периода от 03.08.2017 г. до 19.08.2020 г. и ищецът няма правен интерес да установява недължимостта му. Моли съдът да отмени обжалваното решение и отхвърли предявените искове.

Въззиваемите А.И.П. и А.А. П. (и двамата конституирани по делото по реда на чл. 227 ГПК като законни наследници на мястото на починалата в хода на процеса въззиваема ищца Б. А. Я.), чрез пълномощника си – адв. Ат. Ч., с надлежно учредена представителна власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК и от процесуално легитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на първоинстанционния съд и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Във връзка с доводите на въззиваемите следва да се отбележи, че въззивното дружество, в качеството си на цесионер, е придобило процесното вземане с всичките му принадлежности по чл. 99, ал. 2 ЗЗД, т.е. с всички права, произтичащи или свързани с прехвърленото вземане, по договор за цесия от 08.06.2021 г. с „Първа инвестиционна банка“ АД /л. 34 и сл. СРС/ - чл. 2.1. вр. чл. 1.1. и вр. Приложение № 1 към договора. Върху новия кредитор преминават всички права, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника във връзка със съществуващото към момента на сключване на цесионната сделка вземане към длъжника, в това число и да обяви кредита за предсрочно изискуем при наличие на предвидените в договора предпоставки за това, както и че длъжникът може да прави срещу новия кредитор всички възражения, които има по отношение на стария кредитор. По отношение на длъжника, след като цесията му е съобщена по чл.99, ал.3 ЗЗД, титуляр на вземането е цедентът - чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което той, в качеството си на кредитор, е легитимиран да иска изпълнение на вземането на падежа. В този смисъл е и споделяната от настоящия състав на съда практиката на ВКС, обективирана в решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. № 2230/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о. Ето защо е неоснователно възражението за отсъствие на активна процесуална легитимация на въззивното дружество.

По отношение оплакванията на въззивника за недопустимост на обжалваното решение следва да се отбележи, че същите са неоснователни, доколкото СРС не се е произнесъл извън 2 посочените в обстоятелствената част на исковата молба правопораждащи спорното материално право факти и формулирания петитум. За да е допустим установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване несъществуването на едно вземане, за ищеца следва да е налице правен интерес от исканото установяване. Наличието на правен интерес от иска е положителна процесуална предпоставка от категорията на абсолютните – за които съдът е длъжен да следи служебно през цялото производство. В тази връзка са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според което при предявен отрицателен установителен иск ищецът следва да докаже фактите, с които обосновава правния си интерес от иска, в противен случай производството се прекратява. Обратното би означавало да се отрича право, което не съществува.

По аргумент от мотивите към т. 2 от Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГК на ВКС, диспозитивното начало в гражданския процес се проявява в това, че участникът в правен спор сам определя кога, доколко и какъв обем защита да търси. Правният интерес от решаване на правния спор винаги произтича от конкретните обстоятелства, в които спорът се изразява и чрез които всеки от спорещите твърди, че се засяга правната му сфера.

Обосновано първоинстанционният е приел, че въззивникът е носител на вземане за мораторна лихва, съгласно договор за цесия от 08.06.2021 г. между въззивното дружество в качеството на цесионер и „Първа инвестиционна банка“ АД в качеството на цедент.

Съгласно чл. 2.1. вр. чл. 1.1. и вр. Приложение № 1 към договора, цесионерът придобива от цедента цедираните вземания по договори за кредит, включително сключения между „Първа инвестиционна банка“ АД и починалата ищца Б. А. Я. договор за издаване на кредитна карта № FIB-51РКО-Б-2994/14.05.2007 г. /л. 24 СРС/, заедно с всички привилегии, обезпечения и другите им принадлежности, включително изтеклите лихви и право на разноски. В този смисъл, както правилно е отбелязал първоинстанционният съд, тези вземания включват и начисляването на лихви за просрочие върху незаплатена главница, което обосновава правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, целящ отричане на съществуването на вземане за главница и за мораторна лихва.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Както пред СРС, така и в производството пред настоящата инстанция не е оспорено наличието на сключен договор № FIB-51РКО-Б-2994/14.05.2007 г. за издаване на кредитна карта сключения между „Първа инвестиционна банка“ АД и Б. А. Я., по силата на който банката предоставя на последната (наричана в договора „оправомощен държател“) банков кредит овърдрафт по картова разплащателна сметка в размер на 1000 лв., който може да бъде усвояван с използване на револвираща международна кредитна карта с чип, в срок за ползване на овърдрафта до 14.05.2009 г. Съгласно чл. 6 от договора и чл. 14.2 от Общите условия /л. 25 и сл. СРС/ на банката по последния, за ползвания овърдрафт се ползва гратисен период със срок до 45 дни, ако до датата на падежа оправомощеният държател погаси изцяло дебитното салдо по картовата си разплащателна сметка, формирано до края на последния отчетен период, като банката не начислява лихва върху ползваните и погасени до падежа суми. Съобразно чл. 1, б. „д“ от Общите условия (ОУ), „падеж“ е датата, до която оправомощеният държател е длъжен да погаси изцяло задължението си или минималната погасителна вноска, като за датата на падежа се счита всяко 5-то число от месеца. Според чл. 1, б. „ж“ от ОУ, минималната погасителна вноска представлява сумата, която оправомощеният държател е длъжен да погасява ежемесечно, в размер на 5% от дебитното салдо по сметката към последния ден на отчетния период, но не по-малко от 10 лв. или целият размер на усвоения лимит , ако е по-малък от 10 лв.

Следователно налице е разновидност на стандартния договор за кредит, при който са 3 установени в конкретен размер и падеж дължими вноски, на които да е да е разсрочено на части връщането на еднократно дадената в заем сума при изготвен първоначален погасителен план. При договора за кредитна карта сумата в рамките на договорения кредитен лимит се ползва многократно по усмотрение на държателя на картата. Последният дължи възстановяване само на създаденото дебитно салдо при всяко ползване на част или на цялата сума в рамките на предоставения лимит, за което има 45-дневен гратисен период, за който не се начислява лихвата по чл. 7 от договора. Следователно връщането на заетата сума е обусловено по размер от волята на държателя на картата и ползваната от него сума в рамките на предоставения му овърдрафт. Картодържателят не дължи изначално цялата предоставена по договора сума – в случая от 1000 лв., а усвоената част от нея. Съгласно чл.

19 от ОУ, оправомощеният държател има право да погасява изцяло ползвания овърдрафт по всяко време от срока на действие договора, без да дължи такси или комисионни за това, като съгласно чл. 18 от ОУ се задължава всеки месец на падежа да плаща минималната погасителна вноска. Всички дължими суми за извършени операции с картата, лихви такси и комисионни, както и минималната погасителна вноска, са включени в изготвено от банката ежемесечно извлечение по карта, чл. 16.1. от ОУ В този смисъл е законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че когато е ползвана парична сума от кредитния лимит, тя става изискуема с настъпването на падежа за погасяването ѝ – в цялост или поне в размер на минималната погасителна вноска. Поради това е неоснователно възражението на ответника, че договорените месечни плащания са само за лихва, но не и за главница.

От гореизложеното следва, че ползването на предоставения кредитен лимит е изцяло по преценка на кредитополучателя и усвоените суми от него представляват отделно възникнали задължения на картодържателя към банката, а не погасителни вноски на главница и лихви по предварително усвоен кредит, съобразно погасителен план. С всяко отделно усвояване възниква задължение на картодържателя към банката с отделен падеж и изискуемост. Приложение намира общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД.

Разпечатката съдържа 28 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1a344a90-954f-404f-b81a-9de0e73880d5