Решение № 3309 от 26.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3309 гр. София, 21.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100510465 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.06.2022 год., постановено по гр.дело №26645/2020 год. по описа на СРС, ГО, 72 с-в, „Г.Р.“ СРЛ – чуждестранно търговско дружество, е осъдено да заплати на „Т.Т.“ ЕООД по искове с правно основание чл. 372, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 1, ал. 1 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/ и с правно основание чл.

86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4 813.79 евро, представляваща незаплатена част от възнаграждение за превоз по следните фактури: данъчна фактура №491 от 15.02.2019 год. – 951.19 евро без ДДС; данъчна фактура №493 от 20.02.2019 год. – 730.57 евро без ДДС; данъчна фактура №494 от 21.02.2019 год. – 882.47 евро без ДДС; данъчна фактура №495 от 25.02.2019 год. – 802.90 евро без ДДС; данъчна фактура №499 от 08.03.2019 год. – 726.95 евро без ДДС и данъчна фактура №503 от 20.03.2019 год. – 719.71 евро без ДДС, ведно със законната лихва въхху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 24.06.2020 год. до окончателното й изплащане и сумата от 120 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 12.08.2019 год. до 23.06.2020 год. /част от вземания за обезщетения за забава с цял размер от по 200 лв. върху всяка от сумите по фактурите/, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 541.98 лв., като исковете са отхвърлени в останалата им част, а именно за неплатена част от превозно възнаграждение по данъчна фактура №488 от 11.02.2019 год. – 842.68 евро без ДДС, по данъчна фактура №489 от 12.02.2019 год. – 810.13 евро без ДДС и по данъчна фактура №490 от 14.02.2019 год. – 824.60 евро без ДДС и за обезщетение за забава в размер 1 на законната лихва за периода от 27.06.2019 год. до 11.08.2019 год. и за разликата над 120 лв. до 180 лв. и ищецът „Т.Т.“ ЕООД е осъден да заплати на ответника „Г.Р.“ СРЛ – чуждестранно търговско дружество, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 430.87 лв.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Г.Т.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК възззивна жалба от ответника „Г.Р.“ СРЛ – чуждестранно търговско дружество. Жалбоподателят поддържа, че ищецът не бил провел пълно и главно доказаване на правопораждащите претендираните вземания обстоятелства.

Първоинстанционният съд неправилно бил приел, че доколкото отношенията за заплащане на възнаграждение за превоза оставали извън уредбата на CMR-Конвенцията, то приложимо било съответното национално право, в случая българското и в частност ТЗ, както и заплащането на навлото било извън уредбата на CMR-Конвенцията. Последната уреждала въпроса за навлото например в чл. 6, 13, 23, § 4 и 5, 32, 37, 38. Нещо повече, СРС понататък в решението си се бил позовал на чл. 1, ал. 1 /в диспозитива/ и чл. 32 от CMRКонвенцията /в мотивите/, въпреки че неправилно бил приложил разпоредбата. По въпросите за заплащане на навлото били приложими както CMR-Конвенцията, така и българското право относно неуредените в последната въпроси. Правилно СРС бил посочил, че при възникнал спор по договор за международен автомобилен превоз на стоки в доказателствената тежест на превозвача било да докаже точно изпълнение на същия – доставяне на получателя на превозената стока и получаването й без забележки, но същевременно в обжалваното решение бил приел, че възложителят на процесиите три транспорта, коментирани във възражението за прихващане, трябвало да докаже наличието на липси на част от превозваната стока и в кой момент са настъпили същите. Правилно било прието, че процесните превози били възложени от ответника на ищцовото дружество – транспортните заявки били от ответното дружество, както и че в началото на 2019 год, ищецът бил извършил по възлагане от ответника международни превози на стоки, по смисъла на чл. 1 от CMR-Конвенцията; че за периода от 07.02.2019 год. до 02.04.2019 год. ищецът бил изпълнил 18 международни превоза на стоки от територията на Република България до посочени адреси извън Република България, съответно и обратно от мястото за доставка до съответно местоназначение на територията на Република България или съседни на нея страни; че стоките били доставени до съответните местоназначения; че за извършените международни превози ищцовото дружество било издало на ответника изброените в исковата молба 18 бр. фактури за съответните посочени суми, като сумата по фактурите съотвествала на цената, определена от ответното дружество, по всяка една от транспортните заявки; че срокът за изплащането на сумите по фактурите бил 45 дни, считано от получаването на оригинална фактура и CMR без забележки. Жалбоподателят сочи, че на 27.06.2019 год. бил получил покана от ищеца, но по делото не били ангажирани доказателства, че към нея били приложени оригинална фактура и CMR без забележки за 2 всеки един от 18-те транспорта. Правилно първоинстанционният съд бил приел, че на 02.07.2019 год. ответникът бил заплатил сумата 11 100 евро, равняващи се на 21 709.71 лв., като в основанието на плащането били записани и конкретните номера на заплатените 9 броя фактури, а именно: 496, 497, 498, 500, 501, 504, 505, 506 и 507, като на практика с това плащане били погасени сумите по изброените 9 броя фактури; че с три имейл-съобщения от 17.01.2020 год., които ищецът не оспорвал, че е получил, ответникът бил отправил до него изявления за прихващане на задълженията си за възнаграждения със свои вземания към него, произтичащи от рекламации по три заявки за липси на товар в общ размер от 7 345.18 евро, индивидуализирани във фактура №49969 от 16.01.2020 год., фактура №49970 от 16.01.2020 год. и фактура №49972 от 16.01.2020 год. за платени обезщетения за липсващи стоки. СРС бил приел, че на 28.01.2020 год. било направено последващо заплащане от ответника, като в основанието били записани процесиите фактури с номера 488, 489, 490, 493, 494, 495, 499 и 503. Плащането обаче било извършено не на 31.01.2020 год., а на 28.01.2020 год., като освен това в основанието лири записани и фактури с номера 26, 491, 49969, 49970, 49972. Това било видно и от представеното от ищеца извлечение от разплащателната сметка на последния. Фактура №0000000026 от 04.04.2019 год. за сумата от 60 евро била издадена от ищеца към ответното дружество за неустойка за престой по възложен международен транспорт. Следвало да се има предвид, че общата сума по фактури с номера 26, 488, 489, 490, 491, 493, 494, 495, 499 и 503 била в размер от EUR 10 140 евро.

Посочените в платежното от 28.01.2020 год. фактури с номера 49969, 49970, 49972 всъщност били издадени от ответника към ищеца за обезщетение за установени липси на стоки при извършването на три транспорта, като фактура №49969 от 16.01.2020 год. била за сумата от 2 813.05 евро, фактура №49970 от 16.01.2020 год. – за сумата от 2 656.77 евро, а фактура №49972 от 16.01.2020 год. – за сумата от 1 875.36 евро, или общо 7 345.18 евро. Оттук следвало, че със заплащането на сумата от 5 466.19 лв. на 28.01.2020 год. била заплатена разликата между сумата по фактури с номера 26, 488, 489, 490, 491, 493, 494, 495, 499 и 503, която била в размер на 10 140 евро и сумата по фактура №49969 от 16.01.2020 год., фактура №49970 от 16.01.2020 год. и фактура №49972 от 16.01.2020 год, която била в общ размер от 7 345.18 евро, която разлика възлизала на 2 794.82 евро, равняващи се на 5 466.19 лв. Ако се приемело, че възражението за прихващане е неоснователно, то СРС бил приложил неправилно нормата на чл. 76 ЗЗД, като счел за погасени сумите по най-старите фактури, но не бил взел предвид фактура №26, която била посочена в основанието на платежното нареждане от 28.01.2020 год. В случая в платежното нареждане не било посочено с плащането каква част от всяка фактура се погасява, поради което следвало да се погаси найобременителното задължение, което би следвало да е най-голямото такова поради поголемият размер на дължимата законна лихва за забава /фактура 494, 491 и част от Фактура 490/, а ако се приемело, че всички вземания са еднакво обременителни, то се погасявало найстарото /фактури с номера 488. 489 и част от 490 – 503.87 евро/, като непогасени оставали част от фактура №490 /636.13 евро/ и фактури с номера 491, 493, 494. 495. 499, 503 и 26. В частн било безспорно, че вземанията не били възникнали едновременно, за да се погасяват съразмерно, поради което подходът на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза 3 бил неправилен, тъй като вещото лице било счело за съразмерно погасени сумите по процесиите фактури, като не била взета предвид фактура №26. Заключението по съдебносчетоводната експертиза не следвало да бъде кредитирано, тъй като в него имало редица грешки. След частичното плащане и преди прихващането дължимите суми по фактурите съгласно претенцията на ищеца били както следва: по фактура №490 – 636.13 евро; по фактура №491 – 951.19 евро; по фактура №493 – 730.57 евро; по фактура №494 – 882.47 евро; по фактура №495 – 802.90 евро; по фактура №499 – 726.95 евро; по фактура №503 – 719.71 евро, или в общ размер на 5 449.92 евро. От фактура №490 била погасена по-голяма част, а именно с 60 евро повече, колкото бил размерът на задължението по фактура №26, а последната била останала непогасена, като доколкото сумата по нея не била претендирана от ищцовото дружество, то СРС следвало да намали общата дължима сума с 60 евро или същата да бъде 4 753.79 евро вместо 4 813.89 евро. На следващо място сочи, че неправилно във връзка с направеното от ответника възражението за давност, СРС бил приел, че е приложима разпоредбата на чл. 32 от CMR Конвенцията, както и че с изтичането на 45дневния срок за плащане на сумите по фактурите започвал да тече давностният срок за погасяване на вземанието, който не бил изтекъл до подаване на исковата молба. Процесните вземания били погасени по давност към момента на депозиране на исковата молба – 24.06.2020 год., на основание чл. 32, § 1, б. „в“ от CMR Конвенцията, според която разпоредба, исковете, свързани с превози, подчинени на Конвенцията, се погасяват с изтичането на едногодишен давностен срок, като същият се броял от изтичането на тримесечен срок от датата на сключване на превозния договор, когато ставало въпрос за възнаграждения за извършени транспорти. В случая процесиите заявки било от 18.03.2019 год. и предходни дати, към която дата бил сключен и всеки един договор за превоз, т.е. давностният срок изтичал най-късно на 18.06.2020 год., като същият не бил спиран или прекъсван. Неправилно СРС бил приел, че давността била прекъсната поради признаване на вземането от страна на ответника. Фактът на извършване на частично плащане по конкретна фактура сам по себе си не съставлявал признание относно непогасената част от дълга, тъй като липсвала формрана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора.

Извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури не било признание за тази част от фактурите. Самото прихващане не било изрично волеизявление за признаване на вземането, отправено до кредитора. Напротив, с него длъжникът волеизявявал, че не счита остатъка за дължим, тъй като го прихващал със свои вземания, т.е. считал същите за погасени чрез способ, различен от изпълнението на задължение. Неправилно СРС бил приел, че валеизявлението на ответника за прихващане не било надлежно извършено, тъй като вземането му не било безспорно. Следвало да се изамт предвид разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 18.03.2022 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2020 год., ОСГТК.

По делото не били ангажирани доказателства, че ищецът бил оспорил претендираното от ответника вземане. До превозвача били изпращани многократни рекламации и покани за плащане, на които дори не било отговорено или възразено; рекламацията не била отхвърлена писмено, нито били върнати приложените към нея документи по смисъла на чл.

Разпечатката съдържа 17 от 77 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1a2fe394-accf-473e-b6a9-666f62b5edd0