Решение № 616 от 14.05.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 616 гр. Пловдив, 14.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стефка Михова

Членове:

Николай Стоянов

Иван Йорданов при участието на секретаря Ангелинка Костадинова като разгледа докладваното от Иван Йорданов Въззивно гражданско дело № 20265300500594 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и следващите ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от Н. Д. Б., с ЕГН **********, чрез пълномощника по делото адв. С. М., АК-П. против Решение №489 от 04.02.2026 г., постановено по гр.д.№3591/2025 г. по описа на Районен съд-Пловдив, ХХIV гр.с., с което е осъден Н. Д. Б., ЕГН **********, с адрес: с. **********, да плати на ***********, по предявения от дружеството иск с правно основание чл.500, ал.1, т.3 КЗ, вр. с чл.45 ЗЗД, сумата от 516,42 евро/1010,02 лв., представляваща регресно вземане за платени от ищеца задължения за застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски, в изпълнение на решение на СРС № 20956/19.11.2024г. по гр.д. № 20231110162996/2023г., които задължения били платени в полза на *** ******* – застраховател по застраховка „Каско“ на лек автомобил *********, във връзка с причинени в дясната част на същото МПС имуществени вреди от ПТП, реализирало се на 21.11.2022г. в с. *********, причинено от Н. Д. Б. - като водач на л.а. **********, чиято гражданска отговорност била застрахована при ищеца по застраховка „Гражданска отговорност“ със Застрахователна полица № BG/30/122002859322, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 25.02.2025г., до окончателното плащане и в тежест на ответника са възложени разноските по делото.

В жалбата са релевирани доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като се излагат доводи в тази насока.

Поддържа се, че в процесния случай не е било задължително службите за контрол на МВР да посещават мястото на пътнотранспортното произшествие, като се позова на чл. 125 ЗДвП.

Жалбоподателя счита, че нито една от хипотези, уредени в цитираната разпоредба, не е налице. Безспорно било по делото, че между участниците в ПТП не е имало разногласие относно обстоятелствата, свързани с него. Посочва се, че между жалбоподателя и собственика на увредения автомобил е съставен двустранен протокол, в който и чрез който е инкорпорирано съгласие и изявлението на жалбоподателя относно механизма на ПТП и действията му, вината му, противоправността и вредите. В жалбата се посочва, че 1 логическите разсъждения за това, че напускайки местопроизшествието от страна на жалбоподателя е презумпция за несъгласие, не намирали опора в разпоредбите на ЗДвП, тъй като дори да е бил подаден сигнал за ПТП, то органите при липса на хипотеза по чл.125 от ЗДвП не били имали задължение и е нямало да посетят произшествието. Посочва се, че от механизма на ПТП и съставеният двустранен протокол между участниците се установява, че се касае за зажулване на паркирал автомобил и изрично признание на вината от страна на жалбоподателя в съставения двустранен протокол. Отправя се искане до въззивния съд за отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на исковата претенция. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „*********чрез пълномощника юрк. Ц. Б., с който се взема становище за нейната неоснователност и се настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение. Поддържа се, че правилно първоинстанционният съд е приел, че поведението на ответника- жалбоподател е създало предпоставки за задължително посещение на органите за контрол, тъй като напускането на местопроизшествието обективно препятства възможността за незабавно изясняване на обстоятелства около произшествието. В отговора на въззивната жалба се оспорва възражението на въззивника, че между участниците в ПТП не е съществувало разногласие относно обстоятелствата по ПТП. Счита, че фактът, че е бил подписван впоследствие двустранен констативен протокол не заличава напускането на местопроизшествието и не отстранява последиците от това поведение. Предвид това правилно РС-Пловдив приел, че последващото подписване на протокола не променя правната квалификация на поведението на водача, който е напуснал местопроизшествието преди установяване на всички обстоятелства около ПТП. Въззиваемото дружество счита, че не са налице сочените във въззивната жалба нарушения, които да обуславят отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл.12 от ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по съществото на спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред първоинстанционния съд.

Производството пред първата инстанция е образувано по подадена искова молба от ищеца „********** с която е предявен иск с правна квалификация чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ за осъждане на ответника Н. Д. Б., да му заплати сумата от 1010,02 лв./516,42 евро, представляваща регресно вземане за платени от ищеца задължения за застрахователно обезщетение и ликвидационни разноски, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В исковата молба и уточнителните молби към нея ищецът твърди, че на 21.11.2022 г. в с. ********* се реализирало ПТП между лек автомобил ********, като бил увреден първият автомобил. Изложени са твърдения, че ПТП било реализирано от ответника съгласно двустранен Констативен протокол за ПТП. Лекият автомобил на ответника бил застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ищеца. По повод събитието застрахователят по застраховката „Каско“ на увредения л.а. „****“ упражнил правото си на иск срещу ищеца, във връзка с който било постановено решение на СРС и ищецът заплатил на застрахователя по застраховката „Каско“ сумата от 1010,02 лв., представляваща обезщетение за причинените вреди на МПС ******, заедно с ликвидационни разноски.

Ответникът бил привлечен като трето лице-помагач в посоченото гражданско производство.

Ищецът твърди, че е заплатил присъденото обезщетение, поради което счита, че има регресна претенция към виновния водач, като твърди, че същият е признал в открито съдебно заседание, че няколко дни след ПТП потърсил собственика на увредения лек автомобил, за да попълнят двустранен констативен протокол. Ето защо счита, че виновният водач е напуснал района на ПТП, поради което застрахователят има право на регрес съгласно чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Ищецът счита, че се е суброгирал до размера на всичко платено и е встъпил в правата на увредения от непозволеното увреждане срещу 2 причинителя на вредите. Поддържа, че длъжникът е изпаднал в забава, поради което дължи законна лихва от датата на исковата молба. Въз основа на изложеното моли съдът да осъди ответника му да плати сумата от 1010,02 лв., представляваща изплатеното от ищеца на застрахователя по застраховката „Каско“ обезщетение, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът Н. Д. Б. чрез пълномощника си адв. М. е подал писмен отговор, с който оспорва иска, тъй като твърди, че липсва основание за регресна претенция. Не оспорва настъпването на ПТП по установения с решението на СРС механизъм, както и установените с мотивите на този съдебен акт обстоятелства, които били обвързващи ответника. Не оспорва вината, противоправността на деянието, причинната връзка с вредите, нито техния размер. Не оспорва, че е напуснал местопроизшествието, тъй като не бил разбрал, че е причинил вреди на паркирания лек автомобил, както и че между него и постаралото лице е съставен двустранен протокол за ПТП, в който ответникът бил посочен за причинител на вредата. Ответникът не оспорва застрахователното правоотношение и плащането на застрахователното обезщетение. Оспорва се обаче, че ищецът като застраховател има право на регрес за платеното на застрахователя по застраховка „Каско“. В тази връзка цитира чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ, като подчертава, че за да се изпълни хипотезата на тази норма, следва посещаването от органите на МВР на местопроизшествието да е задължително по закон, като сочи, че тези хипотези са уредени в чл.125 и чл. 123 ЗДвП – а именно: когато от ПТП има пострадали хора и когато от ПТП са причинени само имуществени вреди, но между участниците има спор относно обстоятелствата във връзка с ПТП. В настоящия случай липсвали и двете хипотези, тъй като макар и със закъснение, ответникът съдействал за установяване на обстоятелствата около ПТП и бил съставен констативен протокол, поради което липсвала необходимост от посещение на органите на реда. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски.

За да постанови обжалваното решение, районният съд е приел, че за основателността на предявения иск следва да са настъпили следните юридически факти: наличието на противоправно поведение на ответника, настъпили вреди по увреденото МПС, причинна връзка между поведението и вредите, вина, съществуване на застрахователно правоотношение между ответника, от една страна, и ищеца, от друга страна, по застраховка „Гражданска отговорност“, изплащане на застрахователно обезщетение за причинени от ответника вреди от ищеца на застрахователя по застраховка „Каско“ на увреденото МПС.

Първоинстанционният съд е посочил, че всички тези факти се приемат за установени, като безспорни и ненуждаещи се от доказване с оглед постановеното решение № 20956/19.11.2024г. на СРС по гр.д. № 20231110162996/2023г., водено между двете застрахователни дружества, с участието на ответника като трето лице-помагач на страната на настоящия ищец, за което решение страните не спорят да е влязло в сила. Съдът е посочил, че ищецът следва да докаже още, че е възникнало регресното му право да претендира платеното от виновния водач, като докаже, че същият е напуснал местопроизшествието преди идването на органите за контрол, както и че посещението на местопроизшествието е било задължително в този случай от органите за контрол на движението по пътищата. Приел е, че първото обстоятелство също е безспорно – напускането на местопроизшествието от страна на ответника, който признава този факт.

Съдът е изложил, че единственото спорно обстоятелство, във връзка с основателността на иска, остава дали посещението на местопроизшествието от органите за контрол е било задължително. Предвид данните по делото съдът е приел, че дължимата грижа е изисквала виновният водач да спре управляваното МПС и да провери дали е причинил вреди, каквито може да се очакват при подобен удар, а при наличието на такива вреди, съгласно чл.123, ал.1, т.3 от ЗМВР, да съдейства за тяхното установяване, респективно, при липса на съгласие по обстоятелствата около ПТП, да извика и изчака органите за контрол.

Първоинстанционният съд е приел, че е изпълнена хипотезата на чл.500, ал.1, т.3 от КЗ и е уважил изцяло предявения иск.

При извършената служебна проверка на решението съобразно правомощията си по чл.

269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е валидно и допустимо и при постановяването му не е било допуснато нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид горното и на основание чл. 269, изр. второ от ГПК следва да бъде проверено правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, като въззивният 3 съд се произнесе по правния спор между страните.

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и отговора липсват оплаквания, т. е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна. В процесния случай липсва спор, респ. наведени в жалбите конкретни оплаквания относно установената въз основа на приетите писмени доказателства от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Спорът пред настоящата инстанция се съсредоточава върху правната страна, а именно – дали е било задължително службите за контрол на Министерството на вътрешните работи да посетят мястото на пътнотранспортното произшествие, респ. напускането на ПТП от страна на ответника попада ли в хипотезата на разпоредбата на чл. 500, ал. 1, т. 3 КЗ. Въззивният съд намира отговорът на същия въпрос за положителен.