Решение № 131 от 14.02.2025, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Пазарджик, 14.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Десислава Буюклиева като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20245220103372 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Ищеца И. А. К., ЕГН **********, постоянен и настоящ адрес: с. ** твърди, че на 16.10.2023г. е сключила с ответника „**я“ ООД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: **, договор за потребителски кредит №**.

Твърди, че в изпълнение на договора ответникът й е предоставил потребителски кредит в размер на 1000 лв. за срок от 9 месеца /до 16.07.2024 г./, срещу фиксирана лихва в размер на 48% /общо 264.56 лв./, посочена в чл.3, ал.1, т.7 от договора, и годишен процент на разходите в размер на 59.68 %, посочен в чл.3, ал.1, т.5 от договора. Твърди, че въз основа на чл.11, ал.1 ответникът е начислил неустойка в размер на 958.44 лв., тъй като не е изпълнила задължението по чл.5 от договора да представи на кредитора обезпечение под формата на поръчителство от едно или две физически лица, отговарящи на конкретно посочени условия. Твърди, че заплащането на неустойката е разсрочено на вноски, които са прибавени към месечните погасителни вноски по кредита. Твърди още, че след начисляването на неустойката общата дължима сума по договора възлиза на 2223 лв., в т.ч.:

1000 лв. – главница, 264.56 лв. – договорна лихва и 958.44 лв. – неустойка, от които към момента на подаване на исковата молба е заплатила на ответника 1

1119 лв.

Ищцата поддържа, че лихвата и неустойката са платени без основание, тъй като договорът за кредит е нищожен или поне са нищожни клаузите за заплащане на лихва и неустойка. Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в договора начина за формиране на годишния процент на разходите по кредита и кои са неговите компоненти.

Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР и дали неустойката е сред тях. Твърди, че ГПР е посочен грешно, тъй като в него не са включени разходите за неустойка, която в действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК. Поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като противоречи на закона, заобикаля го предвид императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, накърнява добрите нрави и няма присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Твърди, че клаузата е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение да плати необосновано висока неустойка.

Твърди още, че клаузата за договорната лихва е нищожна поради накърняване добрите нрави, тъй размерът на лихвата е прекомерен - превишава тройно размерът на законната лихва.

При тези твърдения ищцата иска от съда на основание чл.26, ал.2 ЗЗД и чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да обяви за нищожен сключения между страните договор за потребителски кредит.

При условията на евентуалност иска от съда да обяви за нищожна клаузата на чл.11, ал.1 от договора, която го задължава да заплати на ответника неустойка в размер на 958.44 лв., както и клаузата на чл.3, ал.1, т.7 от договора, която го задължава да заплати на ответника лихва по кредита в размер на 48% лв. или 264.56 лв.

Кумулативно с така предявените установителни искове ищцата претендира осъждането на ответника да й заплати на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД сумата от 119 лв., която е получена от ответника без основание /в изпълнение на нищожния договор/. Претендира присъждане на съдебни разноски, както и определяне на адвокатско възнаграждение на 2 пълномощника по чл.38, ал.2 ЗА за всеки от четирите иска.

Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит, както и че в изпълнение на същия е получил от ищцата 1119 лв. Оспорва исковете при твърдение, че договорът за кредит е действителен и съответства на изискванията по чл.11, ал.1 ЗПК, тъй като съдържа информация за размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без начислена неустойка. Поддържа, че ГПР е посочен правилно, тъй като неустойката не е и не трябва да е част от него, както и че същата изпълнява обезпечителна функция, тъй като мотивира длъжника за точното изпълнение на договора. Твърди, че размерът на договорната лихва не накърнява добрите нрави, тъй като лихвата е част от ГПР, а последният не превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК, който към датата на отпускането на кредита е 68.2 %. Моли за отхвърляне на всички исковете.

Претендира съдебни разноски.

Съдът въз основа на доказателствата по делото и на закона достигна до следните правни и фактически изводи:

Относно установителните искове:

Установителните искове са допустими, тъй като са предявени между страните по едно договорно правоотношение и при наличие на правен интерес за ищеца от търсената с тях защита, доколкото недействителността на договор за потребителски кредит или на оспорените клаузи за заплащане на неустойка и на възнаградителна лихва по кредита ще намали финансовата тежест за кредитополучателя.

За основателността на исковете ищецът следва да установи, че между страните е сключен договор за потребителски заем, чиито клаузи противоречат на закона или накърняват добрите нрави.

На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че страните са сключили процесния договор за кредит, в изпълнение на който ищцата е усвоила сумата от 1000 лв. и до датата на исковата молба е върнала на ответника 1119 лв.

От представения договор за потребителски кредит №** е видно, че същият е сключен между страните по делото на от 16.10.2023 г. и с него ответното дружество се е задължило да предостави на ищцата потребителски 3 кредит в размер на 1000 лв. с фиксирана годишна лихва от 48 % в размер на 264.56 лв. за целия срок на кредита. Годишният процент на разходите по кредита е 59.68%. Общата дължима сума от потребителя за погасяване на главницата и лихвата е 1264.56 лв., платима на 9 месечни погасителни вноски.

Освен това, потребителят е поел задължение в 3-дневен срок от сключване на договора да обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчителство от физически лица, отговарящи на определени условия. При непредставяне на обезпечението в предвидения срок потребителят дължи на кредитора неустойка в размер на 958.44 лв., платима на 9 части, които се добавят към месечните погасителни вноски. Така общия размер на дължимите от потребителя суми нараства на 2223 лв., а размерът на месечната погасителна вноска става 247 лв.

Първият спорен въпрос е дали неустойката цели да гарантира обезпечаването на кредита и да обезщети евентуални вреди за кредитора от непредставяне на обезпечението или тя е уговорена така, че неминуемо води до възникване на вземането за неустойка и по този начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.

Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /вж. тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK /. В случая уговорената компенсаторна неустойка санкционира неизпълнението на акцесорно непарично задължение на потребителя да представи на кредитора обезпечение на паричното вземане. От непредставянето на обезпечение не произтича пряка вреда за кредитора.

Неблагоприятните последици за него са свързани с евентуални затруднения при събиране на необезпеченото вземането. Те обаче могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечението, тъй като ще получи допълнителен солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се 4 оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит.

Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да оскъпи кредита за сметка на потребителя.

Съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на допълнителни разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От цитираната разпоредба е видно, че всички разходи на потребителя, вкл. косвените такива, на които е придаден вид, че се дължат поради неизпълнението на договора, са елемент на ГПР и следва да бъдат включени в него. При процесния кредит известните и предвидими разходи за потребителя към момента на сключване на договора включват не само заплащането на годишна договорна лихва от 48 %, но и заплащането на компенсаторна неустойка, тъй като и двете страни по договора са били на ясно, че поисканото от кредитора обезпечение не може да бъде предоставено от потребителя предвид заложените завишени изисквания към поръчителите. В този случай оскъпяването на кредита /изчислен от съда с калкулатора за ГПР по бързи кредити от електронната страница calculator.bg/ е в размер на 122.3 %, който е двойно по-висок от с посочения в договора ГПР от 59.68 %.

5

Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съгласно чл.1, ал.1 от Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения, годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е равен на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. Процесният договор за кредит е сключен на 16.10.2023 г. Към 1 юли 2023 г. ОЛП е 2.96 %, респ. към момента на сключване на договора размерът на законната лихва е 12.96 %, а максимално допустимият размер на ГПР по потребителски кредити е 64.8 %.

Следователно действителният ГПР за процесния потребителски кредит е различен от посочения в договора и значително превишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК. Изискването на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.4 ЗПК е нарушено и договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 ЗЗП. Ето защо искът за недействителност на договора е основателен.