Решение № 2706 от 08.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2706 гр. София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100504945 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 3156 от 28.02.2023 г. по гр.д. № 40816/2022 г. Софийски районен съд, 174 състав прогласил по иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, предявен от Л. В. С., ЕГН **********, срещу „Н.“ ООД, ЕИК ****, за нищожна клаузата на чл. 6.2 от договор за потребителски кредит № 201812270814140059, сключен на 27.12.2018 г. между Л. В. С. и „Н.“ ООД, предвиждаща заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 2 556 лв. поради противоречие с добрите нрави, както и поради факта, че се явява неравноправна клауза. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищцата разноски по делото в размер на 80 лв., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38 ЗА - да заплати на адв.

Е.И. сумата в размер на 408 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ и съдействие.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „Н.“ ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност. Районният съд неправилно приел, че клаузата на чл. 6 от договора е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП и противоречаща на добрите нрави. Сумата от 2 556 1 лв., посочена в чл. 6, ал. 1 от договора, била единствено максимално възможният размер, до който задължението за неустойка при неизпълнение на договорното задължение можело да достигне. Това следвало от тълкуването на клаузите на чл. 6, ал. 2, ал. 3 и ал. 4 от договора. Съгласно ал.

4, неустойка се дължала само за периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция, а ако срокът, за който се начислява неустойката, е по-кратък от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислявала на ден в размер на 1/30 от месечната неустойка. Този размер не бил необосновано висок и поради това неустоечната клауза не била неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. За един месец същата била в размер на 142 лв., а на ден – в размер на 4.73 лв. Неправилно съдът приел и че размерът на неустойката е над размера на отпуснатия кредит, тъй като той изобщо не можел да се определи отнапред. Задължението за плащане на неустойка можело да се породи само при реализация на юридическия факт на неизпълнение на поетото договорно задължение за предоставяне на обезпечение. Неустойката не излизала и извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция съгласно ТР 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и съответно не противоречала на добрите нрави. Кредиторът несъмнено имал интерес кредитополучателят да предостави надлежно обезпечение по договора за кредит и не можел към момента на сключването на договора да е наясно дали потребителят ще изпълни точно задължението си да върне заетата сума ведно с възнаградителната лихва. Следователно за него бил налице интерес да уговори с кредитополучателя неустойка, която да се дължи ако потребителят не предостави обезпечение на своето задължение. В това се изразявала обезпечителната функция на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора.

Чрез нея се упражнявал косвен натиск върху длъжника да изпълни задължението си да предостави обезпечение по договора, което щяло да има решаващо значение за събирането на заетата сума в случай че потребителят спре да изпълнява главното си задължение по договора. Това показвало, че с клаузата на чл. 6 не се целяло неоснователно обогатяване на кредитора, а механизмът на изчисление на неустойката на ден бил в интерес на потребителя. Неправилен бил изводът на СРС, че неустойката не зависи от вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение. Последиците от неизпълнението на задължението да се предостави обезпечение можело да се изразяват в 2 невъзможност на кредитора да събере своите вземания по договора за кредит, ако потребителят спре да заплаща дължимите вноски съобразно погасителния план. Неправилно съдът смесил значението на неустоечната клауза с възнаградителната лихва, които били два коренно различни института на облигационното право. Задължение за неустойка можело и въобще да не възникне при правомерно развитие на облигационното отношение. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноските по делото, вкл. юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.

Въззиваемата страна Л. В. С. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като правилно.

Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника й на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл.

259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

В обстоятелствената част на сезиращата съда искова молба са изложени редица твърдения за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва от процесния договор за потребителски кредит, на клаузата за неустойка по чл.

6, ал. 1 от договора като накърняваща добрите нрави и като неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и за нищожност на целия договор за потребителски кредит. С петитума на исковата молба обаче е заявено искане за прогласяване нищожност само на клаузата за неустойка – като противоречаща на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), като заобикаляща закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК (чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД), като неравноправна (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП) и „нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските 3 договори за кредит“.

В трайната практика на ВКС се приема, че когато ищецът е предявил обективно съединени искове при условия на кумулативност, но съдът приеме, че с оглед основанията на всеки един от тях същите следва да се разгледат в условията на евентуалност, той се произнася в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от основанията не дължи произнасяне по останалите евентуални искове.

Предявяването на искове за прогласяване нищожност на една правна сделка (респ. на една договорна клауза) на различни основания е допустимо само ако ищецът обоснове правен интерес от предявяване на иска с оглед различни правни последици, с които законът свързва прогласяването на нищожността.

В противен случай идентичните правни последици от прогласяването на нищожността изключва правния му интерес от произнасяне на всички основания.

В случая ищецът е посочил няколко основания за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора, т.е. е предявил няколко обективно съединени иска, които с оглед основанията им следва да се разгледат в условията на евентуалност. С атакуваното решение районният съд се е произнесъл само по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, в които рамки е ограничена въззивната проверка.

Прогласяването на нищожността на неустоечната клауза на първото заявено от ищеца основание – накърняване на добрите нрави, изключва правния му интерес от прогласяване нищожността на същата клауза на заявеното основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като уважаването на всеки от исковете би имало идентични правни последици.

Поради това въззивният съд намира, че атакуваното решение в частта, с която районният съд е прогласил за нищожна клаузата за неустойка „и поради факта, че се явява неравноправна клауза“ е процесуално недопустимо.

Предвид уважаването на иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, не е било настъпило вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на този иск и в тази част атакуваното решение следва да бъде обезсилено.

В останалата част решението е допустимо, а по същество – правилно по следните съображения:

Не е било спорно, че на 27.12.2018 г. страните са сключили договор за 4 потребителски кредит № 201812270814140059/27.12.2018 г. по реда на ЗПФУР, по силата на който ответното дружество (кредитор) предоставило на ищцата (кредитополучател) кредит в размер на 2 000 лв., която сума кредитополучателят се задължил да върне в срок до 28.06.2020 г. ведно с дължимата договорна лихва в размер на 700 лв. съгласно погасителния план в чл. 11, ал. 2 от договора. Посочен е ГЛП от 40.44 % и ГПР 48.84 %.

Съгласно чл. 4, ал. 3, в срок до края на следващия ден от сключване на договора за кредит кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията, предвидени в общите условия (съгласно т. 3.2.1 от ОУ на договора - банкова гаранция, гаранция от небанкова институция или двама поръчители). Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, следва да бъде за сума в размер на 2 700 лв. със срок на валидност до 29.06.2020 г. Според клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора, в случай че кредитополучателят не предостави на кредитора гаранция по кредита в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в ОУ, той дължи на кредитора неустойка в размер на 2 556 лв. В ал. 2 на чл. 6 е предвидено, че неустойката се начислява на месец, считано от изтичане на срока по чл. 4, ал. 3, като същата се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита (чл. 6, ал. 5). Според ал.

4 на чл. 6, неустойка се начислява само за периоди, в които кредитът е останал без гаранция.

С т. 3.2.2 от ОУ са уредени изискванията към банковата гаранция и гаранцията, издадена от небанкова финансова институция - да отговаря на изискванията на закона за нейното издаване и да съдържа неотменяемо и безусловно изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължения по договора, гарантът ще заплати всички дължими суми в първия работен ден след получаване на първо писмено искане от страна на дружеството. В т. 3.2.3 от ОУ е предвидено, че поръчители могат да бъдат дееспособни физически лица, които трябва да са наети на безсрочен трудов договор и да получават минимум 1 500 лв. брутно месечно възнаграждение, както и да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие. Съгласно т. 3.2.4 от ОУ, в рамките на срока по т. 3.2.1 (деня след сключване на договора) поръчителите следва да се явят лично в офис на дружеството и да предоставят информация за своята кредитоспособност. Според т. 3.2.5, дружеството не е длъжно да приеме предложените от кредитополучателя 5 поръчители, а преценява тяхната надеждност и платежоспособност.

С оглед така установеното, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния за нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски кредит като противоречаща на добрите нрави.

С разпоредбата на чл. 92, ал. 1 ЗЗД , съгласно която неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, законодателят е уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна.

Не съществува спор в съдебната практика и правната доктрина, че като форма на договорна отговорност неустойката има и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона е допустима, предвид договорната свобода по чл. 9 ЗЗД , в очертаните от законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено намира приложение тогава, когато размерът на неустойката е по-голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следва да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не допускат и използването на договорната неустойка като средство за несправедливо обогатяване на кредитора, един от корективите на което е предвидената от законодателя в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна.