Решение № 2860 от 24.06.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2860 гр. Пловдив, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330100307 по описа за 2024 година

Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че договор за паричен заем № ***/13.12.2022 г. е недействителен на основание чл.22, във връзка с чл.11, ал.1, т.10 и 11, чл.19, ал.1 ЗПК, сключен между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и на основание чл.26, ал.1 ЗЗД за признаване нищожността на договор за предоставяне на поръчителство № ***/13.12.2022 г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

В исковата молба от К. Б. П. се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за паричен заем № ***/13.12.2022 г., ГЛП 40,00 %. Общо дължимата сума с лихви била 552,24 лева, която следвало да бъде върната на 6 месечни вноски.

Договорената лихва надхвърляла повече от три пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави. Не били спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като посоченият ГПР не бил действително приложения между страните. Уговореното възнаграждение за фирмата-поръчител следвало да се включи при изчисляване на ГПР, а поради невключването му последният не съответствал на действителния. Кредиторът не бил изпълнил задължението си по чл.5 ЗПК, като не предоставил на потребителя вярна информация по кредита. Договорът за предоставяне на поръчителство имал акцесорен характер, бил лишен от правно основание. С оглед на изложените съображения се моли предявените искове да се уважат, както и да се присъдят разноски.

В срока по чл.131 ГПК не е постъпил отговор от „Изи Асет Мениджмънт“ АД.

Постъпил е отговор от „Файненшъл България“ ЕООД. Излага съображения за 1 неоснователност на предявения иск. Сочи, че основният предмет на дейност, който осъществява е предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Поддържа, че разпоредбите на Законът за потребителския кредит са неотносими към договорите за поръчителство.

Оспорва твърденията на ищеца, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие с добрите нрави, като не е налице твърдяната от ищеца явна нееквивалентност на престациите, като възнаграждението е определено след извършена преценка на риска.

Позовава се на съдебна практика, съгласно която нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Сочи, че договорът за поръчителство не е установен в противоречие с добрите нрави и тъй като клаузите в договора са достатъчно ясно и разбираемо формулирани и всеки разумен потребител би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на сторените в производството разноски.

Прави възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е договор за паричен заем № *** от 13.12.2022г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и К. Б. П., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1000 лв.

Представен е договор за предоставяне на гаранция № *** от 13.12.2022г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

От представените писмени доказателства се установява, че на 13.12.2022 г. между ищеца и първия ответник е сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в размер на 1000 лв., при фиксиран лихвен процент – 40 %. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като 2 се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.

Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора са посочени като абсолютни стойности лихвен процент и ГПР – 47.54 %, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му, поради което договорът е недействителен. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускане на заема и съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да бъде включено в ГПР. При сключването на договора за заем, чрез предвиждане на обезпечение под формата на одобрено от заемодателя дружество – поръчител, което предоставя гаранционни сделки, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за заплащането му, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР. Ищецът е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да възстанови. Уговореното възнаграждение за поръчителя представлява допълнително възнаграждение за заемодателя за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с чл.19, ал.4 ЗПК. Становището на ответника, че дължимостта на сумата не била част от договора за заем и не била известна към момента на сключване на договора, не се споделя. В договора за заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество - поръчител. Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на поръчителство с втория ответник. Не се спори, че договорите са сключени на една и съща дата, заведени са под един номер. Освен това, заемодателят и поръчителят имат качеството на свързани лица, защото при осъществена служебна справка в Търговския регистър се установява, че едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. При тези данни, заемодателят е бил наясно с избора на ищеца за предоставяне на обезпечение още към момента на сключване на договора за заем. Тъй като 3 се касае до възнаграждение за услуга в полза на заемодателя и поставена като изискване за предоставяне на заема- чл. 4 от договора за паричен заем, това допълнително плащане се отнася до разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер надхвърля законовото ограничение, предвид посочения в договора процент, размера на възнаграждението и срока на заема. Ето защо, посоченият в договора за заем годишен процент на разходите от 47.54 % не отговаря на действителния. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП, вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП и член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост. ГПР не се уговаря между страните. Той представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на Приложение 1 ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на стойност, по-малка от действителната, която превишава ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, представлява неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно, процесният договор за заем е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Относно договора за предоставяне на гаранция: Договорът е акцесорен, като единствено основание за сключването му е договорът за заем и предвиденото в него задължение за предоставяне на гаранция. Предвид недействителността на договора за заем, липсва и основание за сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Възраженията на ответника във връзка с относителната му самостоятелност са неоснователни. От постигнатите между страните уговорки не може да се изведе друга причина за сключването на договора, различна от осигуряването на обезпечение чрез обезпечение по заема. Поради това съдът намира, че предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.

При този изход на делото, разноски се следват на ищеца. На същия следва да бъде присъдена сумата от 100 лв. внесена държавна такса – по 50 лв. от всяко от ответните дружества. В производството ищецът е бил представляван от адвокат, в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, видно от представения договор за правна защита и съдействие, като адв.И. е поискала присъждане на адвокатско възнаграждение от по 480 лв. за всеки от предявените искове. Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16, както и предвид практиката на СЕС от 2024г., установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. В случая делото не представлява фактическа и правна сложност, проведено е едно съдебно 4 заседание, в което пълномощници на страните не са се явили, като по делото са събрани единствено писмени доказателства. Поради това съдът намира, че справедливият размер на дължимия адвокатски хонорар, който следва да се определи за адв. И. за оказана правна защита и съдействие на ищеца възлиза на сумата от 480 лв., по 240 лв. с включен ДДС за всеки от предявените искове.