Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 762 от 28.01.2020, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 16831/2018
Вид
Решение № 762
Подписан
28.01.2020
В сила
28.01.2020
Състав
ПЕПА СТОЯНОВА ТОНЕВА, АНЕЛИЯ ЗДРАВКОВА МАРКОВА, ГАБРИЕЛА ДИМИТРОВА ЛАЗАРОВА

Цитирани разпоредби

Р Е Ш Е Н И Е

№ .........

28.01.2020г., гр. София

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четвърти декември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА при секретаря

Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 16831 по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 393939 от 25.04.2018г. по гр.д. № 33623/2015г. Софийски районен съд, 57 състав отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, за признаване за установено спрямо З.В.Ж.-Д., ЕГН **********, че на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ дължи заплащането на сумата от 9 604.36 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за ипотечен кредит, сключен с „БАНКА ДСК“ ЕАД, както и на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 142.08 лв. – неплатена договорна лихва за периода 12.07.2013г.

- 22.08.2013г., и сумата от 109.47 лв. – наказателна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., които вземания са прехвърлени с договор за цесия от 31.07.2014г. и за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.

417 ГПК от 13.01.2014г. по гр.д. № 35782/2013г. на СРС; Отхвърлил предявените от „ОТП Ф.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу З.В.Ж.-Д., ЕГН **********, евентуални искове с правно основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ за сумата от 9 604.36 лв., представляваща предсрочно изискуема главница по договор за ипотечен кредит, сключен с „БАНКА ДСК“ ЕАД, както и на основание чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 142.08 лв. - неплатена договорна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., и сумата от 109.47 лв. - наказателна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г., които вземания са прехвърлени с договор за цесия от 31.07.2014г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответницата сумата 850 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „О.Ф.Б.“ ЕАД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Първостепенният съд правилно приел, че между ответницата и праводателя на ищеца е възникнало валидно правоотношение по договор за ипотечен кредит от 16.08.2007г., изменен с две допълнителни споразумения от 03.11.2009г. и 17.05.2010г. След допусната забава в плащанията по договора от страна на кредитополучателя, била извършена доброволна продажба на недвижимия имот, с който било обезпечено вземането, като продажната цена послужила за частично погасяване на дълга, съобразно т. 2 от отговорите по задачите на ответника в заключението на ССЕ, като останал изискуем непогасен остатък, за чието събиране кредиторът предприел съдебни действия. Доказано било и валидно прехвърляне на вземанията с договор за покупко-продажба на вземания от 31.07.2014г., за което ответницата била надлежно уведомена. По тези съображения въззивникът счита, че предявените установителни искове са основателни и следва да бъдат уважени. В т.

5 по отговорите на задачите на ищеца от заключението на ССЕ вещото лице посочвало, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК – 23.08.2013г., дългът на ответника възлиза на исковите суми.

Поради това се иска уважаване на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с присъждане на разноски. В условията на евентуалност, ако въззивният съд счете главните искове за неоснователни, се излагат съображения за основателност на евентуалните осъдителни искове за сумата 9 604.36 лв.

– главница, и 142.08 лв. – договорна лихва. В решаващите мотиви първоинстанционният съд приел, че тези искове са недоказани по размер при условие, че предсрочната изискуемост е обявена на 27.09.2015г., с връчване на исковата молба на ответницата, и приложимият размер на договорната лихва е 12.99 %. Това заключение на районния съд било неправилно и не почивало на доказателствата по делото. Относно размера на претенциите в тази хипотеза бил отговорът на ССЕ по задачата по т. 5 от въпросите на ответника, според което осъдителната претенция е основателна до размер от 2 538.56 лв.

Първоинстанционният съд неправилно възприел заключението по т. 4 от въпросите на ответника, според което задълженията биха били изцяло погасени с продажната цена на обезпечението, ако лихвата по кредита би била 10.99 % за целия период, не е била обявена предсрочната изискуемост на кредита и не са начислявани наказателни лихви по кредита. Между страните по договора за кредит били подписани две допълнителни споразумения, за които не било доказано да страдат от порок на волята и поради това да са унищожаеми или нищожни. По силата на изричните им клаузи, страните договорили индивидуално както изменението на размера на възнаградителната лихва, така и текущия размер на остатъка от дълга. Поради това не можело да се приеме, че приложим за целия период от договора е лихвен процент от 10.99 %, от което следвало, че задълженията по кредита не били погасени с продажбата на недвижимия имот. Още повече, че начисляването на наказателни лихви се извършвало на основание чл. 20.2 от ОУ на договора и чл. 4.2 от допълнителното споразумение от 03.11.2009г. и не било обвързано от обявяването на предсрочната изискуемост, а от допуснатата забава в плащанията от страна на длъжника. Поради това моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи предявените главни установителни искове, евентуално – да уважи предявените осъдителни искове. Претендира разноските в производството по списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от въззиваемата адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна З.В.Ж.-Д. с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 10.12.2019г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.

235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за установено следното:

Съдът е сезиран с обективно кумулативно и евентуално съединени искове:

Главни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.

99 ЗЗД за сумата 9 604.36 лв. - главница по договор за банков ипотечен кредит от 16.08.2007г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 430, ал.

2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 142.08 лв. – договорна лихва за периода 12.07.2013г.

- 22.08.2013г.; с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 109.47 лв. – наказателна лихва за периода 12.07.2013г. – 22.08.2013г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявление по чл. 417 ГПК на 23.08.2013г. до окончателното плащане. За сумите е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК в полза на „Банка ДСК“ ЕАД по гр.д. № 35782/2013г. на СРС, 57 състав. Твърди се, че вземанията са цедирани на ищеца след издаване на зоповедта за изпълнение, с договор за цесия от 31.07.2014г.;

Евентуални осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ вр чл. 99 ЗЗД за сумата 9 604.36 лв. - главница по договор за банков ипотечен кредит от 16.08.2007г., и с правно основание чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 99 ЗЗД за сумата 142.08 лв. – договорна лихва за периода 12.07.2013г. - 22.08.2013г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на исковата молба в съда на 15.06.2015г. до окончателното плащане.

С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.

131 ГПК, ответницата е оспорила предявените искове като недопустими, евентуално – като неоснователни. Банката не уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост, и към подаване на отговора това не било направено. Релевирала е и възражения за нищожност на клаузите от договора за банков кредит, предвиждащи едностранно изменение на възнаградителната лихва като неравноправни, както и възражения за унищожаемост на допълнителните споразумения като сключени при условията на крайна необходимост и при крайно неизгодни условия. Така продажната цена от продажбата на имота, служил като обезпечение на кредита, била усвоена в огромната си част за погасяване на незаконосъобразно начислена наказателна лихва и за период много по-дълъг от установения във вътрешните правила на банката, при което не останал ресурс за погасяване на цялата главница по кредита. Искала е от съда да отхвърли предявените главни и евентуални искове като неоснователни.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).

Обжалваното решение е валидно, но недопустимо в частта, с която е отхвърлен евентуален осъдителен иск при квалификацията на чл. 430, ал.

2 ТЗ за сумата 109.47 лв. – наказателна лихва за периода 12.07.2013г. – 22.08.2013г. С такъв осъдителен иск съдът не е бил сезиран, а съгласно изричното уточнение с молба от 27.03.2019г. въззивникът обжалва първоинстанционното решение в цялост. Като постановено в тази част свърх петитум, първоинстанционното решение е недопустимо и на основание чл. 272, ал. 3 ГПК следва да бъде обезсилено.

В останалата част въззивният съд намира атакуваното решение за допустимо. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е подадено в срока по чл. 414 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и същите са допустими. Съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 10б на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, искът по чл.

422 ГПК би могъл да се предяви и от цесионера - частен правоприемник на заявителя, при спазване на срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК, който и по отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента, като в диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение. Поради това ищецът е активно процесуалноправно легитимиран да предяви установителните искове.

Настоящият състав намира, че в допустимата му част първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата следва да бъде потвърдено, макар не по изложените в него мотиви.

По делото не е било спорно и се установява, че с договор за ипотечен кредит от 16.08.2007г. „Банка ДСК“ ЕАД предоставила на ответницата кредит в размер на 45 000 лв., със срок за издължаване 240 месеца, считано от датата на неговото усвояване. Съгласно чл. 6 от договора, за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит и надбавка, определян периодично от кредитора. Към датата на сключване на договора БЛП е 3.69 %, стандартната надбавка е 7.30 пункта и лихвеният процент по кредита е общо 10.99 %. Кредитът е обезпечен с договорна ипотека на недвижим имот, описан в чл. 7, като ипотеката е учредена, видно и от приетия нотариален акт № 30/2007г. Договорът за кредит е сключен при общи условия, приети по делото (в редакции към сключване на договора и към 10.11.2009г.). В чл. 24.3 от ОУ е предвидено право на кредитора едностранно да променя БЛП и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин. Промяната може да бъде извършена при наличие на някое от изброените в същата клауза условия, без да е посочена относителна тежест на посочените показатели или методологията, по която се изменя едностранно БЛП. Според чл.