Решение № 101 от 12.05.2023, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 101 гр. Враца, 12.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Евгения Г. Симеонова

Членове:

Калин Тр. Т.

Х. Н. Х. при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско дело № 20231400500077 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивна жалба вх.№ 6850/05.12.2022 г. на Й. Х. З., ЕГН **********, с адрес: ***, против Решение № 309/15.11.2022 г. по гр.д.№ 776/2021 г. по описа на Районен съд-Козлодуй, с което са уважени предявени искове с правно основание чл.108 ЗС.

В жалбата се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и некореспондиращо със събраните по делото доказателства.

Навеждат се доводи, че съгласно ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г., ОСГК на ВКС е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността. Извършва се позоваване и на практика на ВКС, според която ако всеки от съсобствениците е имал правната възможност да се ползва от общия имот, но само един от тях го е направил, това не е достатъчно основание да се приеме, че владението на останалите е било прекратено, а е необходимо сънаследникът да е извършил такива действия, от които да се вижда, че фактическата власт на другите съсобственици е прекратена и че ако се опитат да я упражнят, те ще бъдат отблъснати от владелеца. Счита се, че лицето е отнело владението върху имота от останалите съсобственици, ако не ги допуска да го използват по никакъв начин. Аналогичен е и случаят, когато другите съсобственици не са се опитали да се ползват от общия имот, но лицето се ползва от него по начин, който показва, че го счита за свой.

1

Въззивницата счита, че в конкретния случай са спазени тези изисквания на съдебната практика, тъй като от доказателствата по делото е видно, че независимо, че собствеността върху имотите е възстановена на наследниците на Е. Т. Л., тези имоти са били единствено в нейно владение, като първоначално е обработвала нивите лично, впоследствие е наемала хора и техника за обработката им, а през 2010 г. е сключила договор за аренда с ЕТ "А. Т. А.". Твърди, че арендното плащане за целия срок на договора е получавала единствено тя и не е предоставяла парични средства на нито един от ищците. В подкрепа на тези твърдения се позовава на приложена по делото разписка, в която е записано, че няма да предостави парични средства на останалите наследници, както и на показанията на свидетелите М. Г. и Е. Т..

В жалбата се излагат правни доводи относно придобиването на имотите по давност, като се посочва, че в случая са налице и двете хипотези на чл.79 ЗС, тъй като Й. З. ползва имотите повече от 20 години, което е установено от показанията на всички свидетели и от приложеното нотариално дело. Изтъква се, че още към 2018 г. са били изтекли повече от 10 години от момента, в който въззивницата е започнала да ползва имотите самостоятелно и да получава рента за тях.

Според изложеното в жалбата, спазени са и изискванията на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. за извършване на такива действия от сънаследника, който ползва съсобствения имот, от които да е видно, че фактическата власт на останалите съсобственици е прекратена. Твърди се, че през годините Й. З. е уведомявала ищците, че счита земята за своя и че се е снабдила с документ за собственост, както и че многократно е отблъсквала ищците, като не им е позволявала за ползват, владеят или влизат в имотите.

Посочва се, че от своя страна ищците също не твърдят да са имали достъп до имотите или да са ги ползвали.

При тези съображения въззивницата счита, че е станала собственик на имотите по силата на давностно владение, което е явно несъмнено, непрекъснато и спокойно, като показателен за това е и фактът, че констативният нотариален акт е издаден през 2018 г., а искът е предявен през 2021 г.

В жалбата се сочи, че правният извод на нотариуса за съществуването на право на собственост се счита за верен до доказване на противното и тежестта за неговото оборване се носи от оспорващата страна, съобразно ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Изтъква се, че намерението за своене е демонстрирано от въззивницата още с предприемането на действия по снабдяването с констативен нотариален акт № 177/2018 г. на нотариус В.М., както и че в рамките на проведеното нотариално производство е установено давностното й владение чрез разпит на свидетели. Посочва се също, че давностното владение не е било прекъсвано по посочените в разпоредбата на чл.116 ЗЗД начини, поради което от момента, в който Й. З. е завладяла имотите – през средата на 90-те години до момента на предявяване на иска са изминали повече от 20 години, през които ищците не са предприели никакви действия за защита правото си на собственост.

Въззивницата моли за отмяна на обжалваното решени и за отхвърляне на предявените искове.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор вх.№ 1386/06.02.2023 2 г. от адв.Михаил М., като пълномощник на ищците К. Т. Х., И. С. З., Т. З. З., С. З. З., Г. Т. Х., В. Т. Х., О. И. И., М. И. Д., Г. Т. М., В. Т. М., Т. И. Л., Л. И.

К., В. К. В., Г. К. Ц., С. М. К. и Т. М. К..

В отговора се оспорва основателността на въззивната жалба и се изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалвания съдебен акт. Изразява се несъгласие с наведените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение по отношение на твърдяната придобивна давност като основание за възникване правото на изключителен собственик върху процесните недвижими имоти в полза на въззивницата.

Въззиваемите се позовават на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. ОСГК на ВКС, според което в хипотезата, когато съсобствеността е възникнала от наследяване, презумпцията по чл.69 ЗС не се прилага и при спор за собственост не е достатъчно съсобственикът, който претендира, че е придобил по давностно владение идеалните части на останалите съсобственици, да докаже, че е започнал да упражнява фактическа власт върху наследствената вещ на основание, което изключва владението на останалите наследници, а следва да докаже и промяната в намерението си.

Считат, че в случая от събраните доказателства не се установява по несъмнен начин, че Й. З. е упражнявала еднолично фактическа власт върху процесните имоти и е демонстрирала пред ищците промяната в намерението си, а именно - че е започнала да свои техните идеални части. Според въззиваемите, от събраните доказателства остава недоказано твърдението, че е отдавала имотите за ползване на трети лица. Посочва се, че е представен единствено Договор за аренда от 15.06.2010 г., сключен с ЕТ"А. - Т. А.", в който обаче освен ответницата Й. З. като арендодатели са изявили воля и Д. З., Х. Т. и Ж.

Т.а, т.е. Й. З. не е действала еднолично, а като съсобственик и сънаследник, заедно с част от останалите наследници. Следователно дори и тя да е получавала цялата рента по този договор, това не представлява действие, изразяващо намерение за своене, а е изпълнение от страна на арендатора към един от множеството кредитори.

Извършва се позоваване на приета като доказателство нотариално заверена декларация от 26.10.2016 г. от Й. З., с която декларира, че се задължава да изплати полагащата се рента на другите наследници при условие, че й бъде възстановена сумата, дадена за изваждане на документи за доброволна делба. Правят се изводи, че с тази декларация Й. З. се легитимира като наследник на Е. Л. при сключването на договора за аренда, което опровергава твърденията й по отношение своенето на имотите и извършва признание относно съществуването на съсобственост.

Възиваемите считат, че ангажираните гласни доказателства не са достатъчни за формиране на извод, че Й. З. е упражнявала давностно владение, тъй като същите са вътрешно противоречиви, а е налице противоречие между тях и останалите доказателства по делото. Изтъкват, че свидетелите М. Г. и Е. А. са били свидетели и при извършването на обстоятелствената проверка, но там са дали различни показания от тези в съдебното производство, а свидетелката П. М. е изложила неверни факти.

Посочват, че от свидетелските показания може да бъде направен извод, че дори и да е отдавала имотите за ползване на трети лица, ответницата Й. З. е действала в качеството си на наследник и съсобственик на имотите, а не като изключителен собственик.

3

В отговора се посочва, че от приложената справка от СВ-Козлодуй не се установява Й. З. да има вписани други договори за аренда или наем преди този от 15.06.2010 г., а съгласно ЗАЗ договорът за аренда подлежи на задлъжително вписване в нотариалните книги. Сочи се също, че от справките от ОСЗ-Козлодуй и отговор вх.№ РД-12-05-89.1/10.05.2022 г. се установява, че за периода 2007 г.-2010 г. няма данни в информационната система на службата процесните имоти да са декларирани за ползване по реда на чл.37б ЗСПЗЗ и чл.69 или чл.70 ППЗСПЗЗ.

Развиват се съображения, че обстоятелството, че ищците не са ползвали спорните имоти и не са търсили от Й. З. полагащата им се част от рентата не доказва, че са се отказали от правото си на собственост, нито че са разбрали, че Й. З. отказва да им предаде част от получената рента за тези имоти, тъй като ги счита за свои. Навеждат се доводи, че промяната в намерението за своене трябва да е демонстрирана по несъмнен начин пред останалите съсобственици, но това не се установява в конкретния случай. Ето защо не може да се приеме за установено, че Й. З. е завладяла идеалните части на ищците и се е превърнала от държател във владелец, както и че е изтекъл предвидения в ЗС давностен срок от 10 години, тъй като дори да е имало установено владение от нея, то не е било добросъвестно по смисъла на чл.70 ЗС.

В отговора се посочва, че в ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че нотариалният акт по чл.587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Въззиваемите считат, че след като не е доказано, че Й. З. е владяла идеалните части на ищците, то констатацията на нотариуса, че е придобила правото на собственост и върху техните идеални части е опровергана, а след като не е придобила правото на собственост не е могла да прехвърли такова с последващите разпоредителни сделки.

Иска се да бъде оставена без уважение подадената въззивна жалба и да бъде потвърдено обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, както и да бъдат присъдени на въззиваемите направените деловодни разноски пред въззивната инстанция.

По делото е постъпил и отговор вх.№ 1389/06.02.2023 г. от М. К. Т. и Ж. Г. Г., чрез пълномощника им адв.М.С., в който се изразява становище за основателност на въззивната жалба и се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и да бъдат отхвърлени предявените искове.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.

За да се произнесе по основателността на жалбата настоящият съдебен състав взе предвид следното:

Районен съд-Козлодуй е сезиран с искова молба на К. Т. Х., И. С. З., Т.

З. З., С. З. З., Г. Т. Х., В. Т. Х., О. И. И., М. И. Д., Г. Т. М., В. Т. М., Т. И. Л., Л.

И. К., В. К. В., Г. К. Ц., С. М. К. и Т. М. К., с която против Ж. Г. Г., М. К. Т. и Й. Х. З. са предявени искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС за защита правото на собственост на ищците по отношение на 6/8 ид.ч. от 4 земеделски имот с идентификатор ***, представляващ нива от 9199 кв.м. в землището на с.***, и 6/8 ид.ч. от земеделски имот с идентификатор ***, представляващ нива от 18011 кв.м. в землището на с.***, обл.Враца, както и искане по чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 177, том 6, дело № 650/2018г. на Нотариус В. М. по отношение 6/8 ид.части от същите два имота в с.***, с който ответницата Й. Х. З. е призната за собственик на имотите по наследство и давностно владение.