Решение № 2887 от 29.04.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2887 гр. София, 29.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Дора З. Илиева при участието на секретаря Светлана Г. Кръстева като разгледа докладваното от Дора З. Илиева Въззивно гражданско дело № 20261100500744 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. С. /лично/, ответник в първоинстанционното производство, срещу решение 23104 от 16.12.2025г., постановено по гр. дело № 35249/2025 г. по описа на СРС, 78-ви състав, в частта, в която по предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от с. к. във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД е признато за установено, че М. С. дължи на "Профи кредит България" ЕООД, сумата от 1 573,84 лв., представляваща незаплатена главница /чиста стойност на кредита/ по Договор за потребителски кредит № 3024246994, сключен на 05.10.2017 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението 28.03.2025 г. до окончателното плащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 10519/09.04.2025 г. по ч.гр.д.№18186/2025 г. по описа на СРС.

Излагат се твърдения за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност. Оспорват се изводите на съда, че погасителната давност не е изтекла за вноски по погасителен план № 30 – 37. Счита, че същият противоречи на задължителната практика на съдилищата, обективирана в ППВС № 1/1971г., вр. ТР5/2019, по т.д. 5/2017г., на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая недействителността на на процесния договор обуславяла извод за липса на облигационни правоотношения между страните, а задължението за връщане на заемната сума, произтичало от забраната за неоснователно обогатяване, визирана в чл. 55 ЗЗД. С оглед на тази правна регламентация, задължението за връщане на сумата възниквало от момента на получаването 1 й, предвид липсата на изначално основание за даването й. Поддържа, че при извод за недействителност на договора, не следвало да се приема, че посочените в погацителния план падежни дати обвързват страните, респ., че погасителната давност, тече от датата на падежа за съответната вноска.

На следващо място, поддържа, че неправилно бил изчислен сборът на сумите от вноски № 30-37.

Оспорват се изводите на първоинстанционния съд относно това, че останало недоказано, че процесния договор и приложенията му са изготвени на шрифт с размер по – малък от 12. Счита, че последното обстоятелство обуславяло недействителност на договора.

Оспорва, че поради неправилно приложение на материалния закон, първоинстанционният съд е осъдил въззивника за заплащането на законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК, поради противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз, в контекста на което, счита, че не следва в настоящия случай приложение да намери нормата на чл. 86 ЗЗД. С тези доводи моли за отмяна на решението в обжалваната му част и отхвърляне изцяло на предявените искове. Претендира за присъждането на разноски. Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се оспорва въззивната жалба. Въззиваемият поддържа, че чистата стойност на подлежащата на връщане главница е правилно изчислена. Поддържа, че присъдената му законна лихва върху главницата, считано от датата на подаването на заявление по чл. 410 ГПК представлява законна последица от уважаването на иска и не е необходима индивидуализацията й по начина, по който това е необходимо при иск с правно основание чл. 86 ЗЗД. Оспорват се доводите по повод размера на шрифта, доколкото счита, че е установено, че процесният договор е недействителен.

В частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 от ЗПК и чл. 86 от ЗЗД е за признаване за установено, че за М. С. дължи на "Профи кредит България" ЕООД сумата над 1573,84 лв. до предявения размер от 2956,54 лв., представляваща главница /чиста стойност/ по договор за кредит, както и за осъждането на М. С. да заплати сумата в общ размер на 10 704,29 лв., от която: 2167,11 лева, представляваща договорно възнаграждение по Договор за потребителски кредит № 3024246994, сключен на 05.10.2017 г., дължимо за периода от 20.01.2018 г. до 20.11.2020 г.; възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер 2889,81 лева, сумата в размер на 5647,37, представляваща законна лихва дължима от 20.11.2020 г. - датата на изтичане на погасителния план до 27.03.2025 г., ведно със законната лихва върху главниците от подаването на исковата молба до изплащане на вземането Решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба и отговора пороци на атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол съобразно задължителните разрешения, постановени с Тълкувателно решение № 1/2013 г. тълк.д. № 1/2013 г., и по свое вътрешно убеждение намира следното:

2

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните /в този смис. т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. тълк. д. № 1/2013 на ОСГТК на ВКС/.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от посоченото в жалбата като следва да се има предвид, че искът се основава на договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи служебно за действителността на договора за потребителски кредит.

По същество жалбата е неоснователна.

Установено е, че на 05.10.2017 г. между „Профи кредит България“ ЕООД като кредитор и М. С. е сключен договор за потребителски кредит № 3024246994 по смисъла на чл. 9 ЗПК. По силата на този договор ищецът се задължил да предостави на ответника сумата от 3000 лева, а последният се задължил да я върне в срок до 36 месеца на равни месечни вноски, ведно с възнаградителна лихва в размер на 41.17 % и годишен процент на разходите 49.90 %. Размерът на вноската бил определен на 146,39 лева като общото задължение било определено на 5270,04 лева. Страните се уговорили ответникът да закупи пакет от допълнителни услуги на стойност 2976,84 лева.

Размерът на вноската по тези услуги бил договорен на 82,69 лева, като сумарното задължение по кредита и по допълнителните услуги било договорено на 8246,88 лева, с общ размер на вноската: 229,08лв., с 36 погасителни вноски.

На 23.01.2018г., страните сключили Анекс № 1 към Договора за потребителски кредит, по силата на който се споразумели за отлагане на погасителна вноска № 2 и бил изготвен нов погасителен план с 37 вноски, както и бил променен размера на годишния процент по разходите на кредита в размер на 46.32%.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договор е посочено единствено абсолютни стойности на 3 годишния лихвения процент /ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 49, 90%. Следва да се посочи, че съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, тоест по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай в процесния договор за кредит освен, че липсва яснота относно посочените обстоятелства, вещото лице посочва, че така изчисленият ГПР, всъщност не отговаря на действителния такъв. Посочен е ГЛП по заема е фиксиран, но не се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Доколкото е бил договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е било необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.

Отделно от това в случая нито се твърди, нито се установява, че е уговорено прилагането на различни лихвени проценти. Действително, двете величини са с различни математически измерения, но винаги възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР.

На следващо място, задължението за възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги представлява значителен допълнителен разход, който също следва да намери отражение в ГПР, както правилно е съобразено в ревизирания акт. Съгласно разпоредбата на пар. 1, т. 1 ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги. В ЗПК е установена забрана за уговаряне на такси и комисионни за присъщи на кредитора дейности по отпускане на потребителски кредит – свързани с усвояването и управлението на кредита /арг. чл. 10а ал. 2 ЗПК/, като видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора.

Съобразно мотивите към Закон за изменение и допълнение на закона за потребителския кредит /№ 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42 НС/ "... проблем са редица такси, свързани с отпускане, обслужване и погасяване на кредита /такса за кандидатстване, такса за одобрение, такса за усвояване на кредита, такса за оценка на имота, годишна такса за управление на кредита, такса за разплащателна сметка, такса за предсрочно погасяване и др. / Целта на таксите е да се покрият административните разходи на банката при предоставяне на определена услуга. Със законопроекта се забранява на банките да събират някои видове такси и комисионни, за които се приема, че са част от дейността на банката по предоставяне на кредита, а именно – такси и комисионни за действия, одобрение и усвояване на кредит, както и за неговото управление... ". С т. 55 и 56 от решение от 21.03.2024 г. по дело С714/22 на СЕС, относимо към приложението на чл. 22 ЗПК във вр. чл. 11, ал.