Решение № 5769 от 13.09.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5769 гр. София, 13.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

МИЛА Г. ДИМОВА-СПАСОВА при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от МИЛА Г. ДИМОВА-СПАСОВА Въззивно гражданско дело № 20251100507967 по описа за 2025 година За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

Образувано е по повод въззивна жалба, подадена от ищцата П. М. И., ЕГН **********, с адрес: с. Алдомировци, действаща чрез процесуалния си представител адв. Т. Р. от САК, срещу Решение № 5824 от 02.04.2025 г., постановено по гр. д. № 20241110151926 (гр. д. № 51926/2024 г.) по описа на Софийски районен съд, III Гражданско отделение, 128 състав. С обжалвания първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен изцяло предявеният от П. М. И. против В. Г. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, иск с правно основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 143 от ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 5 405,12 евро (пет хиляди четиристотин и пет евро и дванадесет евроцента), представляваща равностойността на 10 571,49 лева (десет хиляди петстотин седемдесет и един лева и четиридесет и девет стотинки), претендирана като заплатено от ищцата в качеството на поръчител задължение на ответницата по образувани изпълнителни дела за събиране на дълг към кредитора „УниКредит Булбанк“ АД, като ищцата е осъдена да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в 1 размер на 639,11 евро (равностойност на 1 250,00 лева), представляваща сторени разноски за адвокатско възнаграждение пред първата инстанция.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение.

Жалбоподателката поддържа, че районният съд неправилно е приел, че тя има качеството на длъжник, доколкото по делото липсвали доказателства за надлежно връчване на покана за доброволно изпълнение, поради което събирането на сумите чрез принудителни удръжки било неоснователно.

Навежда съображения, че не е била уведомявана от банката за предсрочната изискуемост на кредита и за нея е налице категоричен правен интерес да претендира обратно реално удържаните суми от трудовото възнаграждение, без да е длъжна да изчаква окончателното изплащане на цялото задължение от главния длъжник. Поддържа още, че цитираната в първоинстанционния акт съдебна практика на ВКС е неприложима към конкретния спор. Моли обжалваното решение да бъде отменено изцяло и вместо него да се постанови ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен в пълен размер, ведно с присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата В. Г. К., подаден чрез процесуалния представител адв. И. Г. от САК. С отговора се поддържа, че въззивната жалба е неоснователна, като се прави и възражение за несвоевременно внасяне на държавната такса след предоставения от съда допълнителен срок. По същество се излага, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено в съответствие с трайната практика на ВКС, изискваща пълно погасяване на главния дълг като предпоставка за възникване на регресни права на поръчителя, както и че претенцията е останала изцяло недоказана по основание и размер.

Относно процесуалната допустимост на въззивното производство съдът намира, че въззивната жалба е редовна и допустима. Възражението на въззиваемата за просрочие на държавната такса е неоснователно, тъй като с оглед подадената на основание чл. 63 от ГПК молба от 27.05.2025 г. за удължаване на срока поради уважителни причини и последващото надлежно внасяне на дължимата държавна такса по сметката на Софийски градски съд, констатираните нередовности по жалбата са надлежно отстранени в рамките 2 на процедурата по администриране, поради което липсват основания за прекратяване на производството.

Съобразно правомощията си по чл. 269 от ГПК настоящият състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен орган, функциониращ в законен състав, в пределите на правораздавателната му власт, в писмена форма и с изискуемото от закона съдържание съгласно чл. 235 и чл. 236 от ГПК. Решението е и допустимо, доколкото районният съд се е произнесъл по предявения осъдителен иск, за който са били налице абсолютните процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск и са липсвали процесуални пречки.

По правилността на обжалваното съдебно решение въззивната инстанция намира следното:

От фактическа страна между страните не се спори, а и от приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че на 26.08.2014 г. между „УниКредит Булбанк“ АД (в качеството на кредитор) и В. Г. К. (в качеството на кредитополучател) е сключен договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 254/4135/29938970 за сумата от 10 000,00 евро, с годишен процент на разходите (ГПР) от 9,25% и срок на погасяване 10 години.

Със същия договор ищцата П. М. И. е поела солидарна отговорност спрямо банката в качеството си на поръчител за изпълнението на задълженията на главния длъжник.

С нотариални покани от 16.05.2017 г., връчени чрез нотариус М. Г. (рег.

№ 622 на НК) съответно на 05.06.2017 г. на В. К. и на 04.07.2017 г. на П. И., кредиторът е обявил кредита за предсрочно изискуем. Въз основа на депозирано заявление по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 49980/2017 г. по описа на СРС, 113 състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу двете страни по делото (преиздаден след поправка на очевидна фактическа грешка на 21.06.2018 г.).

По молба на банката кредитор е образувано изпълнително производство пред ЧСИ С.П. (рег. № 921 на КЧСИ) под № 20189210401129, като впоследствие въз основа на същия изпълнителен лист срещу поръчителя И. е образувано изп. дело № 20239210400323 при ЧСИ С.П., по което са наложени възбрани и запор върху трудовото възнаграждение. Видно от приложената покана за доброволно изпълнение по посоченото изпълнително дело, към 3

20.07.2023 г. размерът на целия дълг по изпълнителния лист е възлизал общо на 15 590,83 евро (30 493,02 лева). Поради промяна на района на действие делото е прехвърлено по подсъдност към ЧСИ С.Л. (рег. № 927 на КЧСИ) и е продължено под № 20239270402447, за което поръчителят е уведомен на 08.02.2024 г.

От представените от ищцата платежни документи – бюджетни платежни искания от работодателя Министерство на иновациите и растежа (МИР), се установява, че в периода от август 2023 г. до май 2024 г. от трудовото възнаграждение на И. са удържани и преведени следните суми: по сметката на ЧСИ С.П. – общо 1 827,10 евро (3 573,50 лева), а по сметката на ЧСИ С.Л. – общо 3 284,28 евро (6 423,50 лева), или всичко доказани плащания в общ размер на 5 111,38 евро (9 997,00 лева).

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 146, ал. 1 и чл. 143, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 138, ал. 1 от ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнението на неговото задължение. Поръчителството има акцесорен характер и е функция на главното правоотношение. Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗЗД регламентира законова суброгация – поръчителят, който е изпълнил задължението, встъпва в правата, които кредиторът има срещу главния длъжник, като наред с това по силата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД за него възниква и лично регресно право за онова, което е изпълнил за сметка на длъжника.

Основният спор между страните се концентрира около въпроса дали регресното притезание на поръчителя възниква при извършване на частични, периодични плащания, или предпоставка за неговото пораждане е цялостното погасяване на главния дълг към кредитора, както и дали ищцата е провела пълно и главно доказване на претенцията си по основание и размер.

В съответствие с трайната и задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд (Определение № 3/2023 г. от 13.12.2023 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГК на ВКС, Определение № 214 от 13.03.2018 г. по гр. д.

№ 2853/2017 г. на ВКС, IV г. о., Определение № 102 от 12.02.2019 г. по гр. д.

№ 3872/2018 г. на ВКС, III г. о., и Решение № 187 от 10.05.2012 г. по гр. д. № 607/2009 г. на ВКС, II т. о.), паричното задължение по договор за банков 4 кредит представлява единен и неделим дълг (в този смисъл и Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС). Регресното право на поръчителя по чл. 146, ал. 1 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗД възниква едва от момента, в който главното задължение към първоначалния кредитор бъде погасено изцяло – чрез пълно плащане от поръчителя или чрез съчетаване на плащания от длъжника и поръчителя, водещи до цялостно удовлетворяване на кредитора. При частично плащане първоначалният кредитор запазва качеството си на титуляр на вземането и своето предимство за удовлетворяване на остатъка от дълга спрямо обезпеченията и имуществото на длъжника, поради което поръчителят не може да конкурира кредитора чрез предявяване на частични регресни искове срещу главния длъжник преди окончателното ликвидиране на главното задължение.

Настоящият въззивен състав намира за необходимо изрично да подчертае, че в нито един момент от развитието на процеса – както в първоинстанционното, така и във въззивното производство – ищцата не е провела пълно и главно доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици съобразно общото правило за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. Въпреки изричния и подробен доклад на районния съд по реда на чл. 146 от ГПК, в който на ищцата е указано, че носи тежестта да докаже валидното възникване на главното задължение, неговия точен размер, пълното му погасяване към кредитора и основанието за извършените плащания, тя изобщо не се е домогнала да събере и ангажира доказателства относно пълния размер и цялостната структура на дълга по процесния договор за банков кредит (включващ главница, възнаградителни лихви, мораторни лихви, такси и разноски по принудителното изпълнение). Ищцата не е поискала издаване на съдебни удостоверения по реда на чл. 186 от ГПК или задължаване на трети неучастващи лица по чл. 192 от ГПК (банката кредитор и органите по принудително изпълнение) за представяне на официална сметка за дълга или актуално удостоверение за остатъка от задължението, нито е направила доказателствено искане за назначаване на съдебно-счетоводна експертиза, която да проследи движенията по кредитната сметка, разпределението на постъпилите суми и евентуалното окончателно ликвидиране на дълга.

Приложените от ищцата писмени доказателства – бюджетни платежни нареждания, искания от работодателя

Министерство на иновациите и

5 растежа и банкови авизо за извършени удръжки от трудовото възнаграждение – по своето естество не установят пълното погасяване на процесното кредитно задължение. Тези платежни документи обективират единствено факта на принудително удържане и превеждане на отделни парични суми от трудовото възнаграждение на ищцата по специалните сметки на двама различни частни съдебни изпълнители (ЧСИ С.П. и ЧСИ С.Л.) в общ размер на 5 111,38 евро (9 997,00 лева). Сами по себе си обаче тези платежни документи не съдържат удостоверяване на каквото и да било разпределение на средствата по смисъла на чл. 460 от ГПК между разноските по изпълнението, таксите по Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ, лихвите и главницата по кредита. Те по никакъв начин не доказват, че вземането на „УниКредит Булбанк“ АД по договора за кредит и издадения изпълнителен лист е било напълно удовлетворено и че кредитното правоотношение е окончателно прекратено поради изпълнение.

Напротив, от наличните по делото писмени доказателства – в частност поканата за доброволно изпълнение по изп. дело № 20239210400323 по описа на ЧСИ С.П. – се установява по несъмнен начин, че към 20.07.2023 г. размерът на целия дълг по издадения изпълнителен лист е възлизал на 15 590,83 евро (30 493,02 лева). Доказаните от ищцата частични плащания в общ размер на 5 111,38 евро (9 997,00 лева) покриват едва малка част от това общо задължение.