Решение № 2508 от 02.06.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2508 гр. Пловдив, 02.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20235330100133 по описа за 2023 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, както и насрещни- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата Ц. Д. М., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник адв. Е. И., е предявила против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: 202531869, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от Н.П., иск за прогласяване като нищожна поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 9 и 10 от ЗПК клаузата за неустойка по чл. 6.2. от сключения между страните договор за кредит от 11.06.2022 г.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 11.06.2022 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 1 500 лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 05 %, ГПР- 48, 11 %. Като обезпечение по договора се предвиждало или поръчителство на едно или две физически лица или представяне на банкова гаранция, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 3 045, 72 лева, платима разсрочено. За да се заобиколи нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК фирмите за бързи кредити въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят (неизпълними условия за поръчителство или банкова гаранция), а като санкция за неизпълнение се предвиждало заплащане на неустойки или такси, чрез които се гарантирала допълнителна печалба за дружествата. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като 1 обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил около 200 % от този на получения заем и така скрито се оскъпявала цената на услугата, с което неоснователно се обогатявал кредиторът, а това било в разрез с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Разходите и печалбата на търговеца следвало да са включени във фиксирания лихвен процент по договора, но неустойката не била, като така размерът на ГПР не отговарял на законовото ограничение по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника.

В срока за отговор обаче се предявяват насрещни искове от ответника. Посочено е, че ищцата подала по електронен път заявление за сключване на договор за кредит, като приела условията на договора и се съгласила с тях. Отпуснат й бил заем в размер на 1 500 лева, за 18 месеца, като в погасителния план била включена и неустойката при непредставяне на обезпечение. По договора за кредит обаче липсвали плащания. Тъй като имало забава в изпълнението, според чл. 6 ал. 3 за кредитора се пораждала възможността да направи кредита предсрочно изискуем, като с настоящия насрещен иск той обективирал до длъжника това свое волеизявление. Освен главница, по договора била дължима и мораторна лихва, която за периода 11.08.2022 г.- 13.02.2023 г. възлизала на сумата от 332, 86 лева. По договора ГЛП бил фиксиран на 40, 05 %, като законът не въвеждал ограничение на размер на лихвата, а това било предоставено на свободата на договаряне между страните, поради което не можело да има противоречие с добрите нрави. Претендираната главница се търси за два периода: сумата от 360, 76 лева- за периода 11.08.2022 г.- 13.02.2023 г. (падежирали вноски) и сумата от 1 139, 24 лева- за непадежиралите вноски от обявяване на предсрочната изискуемост до предявяване на насрещния иск, ведно със законната лихва. Претендират се и разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не взема становище.

Постъпил е отговор от първоначалния ищец на насрещния иск на ответника, с който същият се оспорва като неоснователен. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен, поради противоречие със специалните изисквания на ЗПК. Били нарушени принципите на добросъвестността и справедливостта в гражданските отношения, както и добрите нрави.

Възнаградителната лихва била несъизмеримо висока, водела само до печалба на кредитора.

Заобиколена била нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, като кредиторът си набавял допълнителна печалба. ГПР не бил посочен в действителния му размер, тъй като в него не била включена неустойката, а това представлявало заблуждаваща търговска практика. Неспазените изисквания на чл. 11 ал. 1 т. 9 и 10 от ЗПК го правели недействителен и не пораждали права и задължения за страните. По смисъла на чл. 23 от ЗПК, в тази хипотеза следвало да се дължи връщане само на чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на насрещния иск.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

Между страните е бил сключен договор за паричен заем № ********** от 11.06.2022 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 18 месечни вноски, с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40, 05 %, при ГПР- 48, 11 % и неустойка поради непредставяне на обезпечение в размер на 3 045, 72 лева, платима разсрочено на вноски.

Като писмено доказателство е представен договора за кредит и погасителен план към него.

По делото е прието основно заключение на съдебно- счетоводна експертиза, по която вещото лице е установило, че в ГПР, ако се включила и неустойката, биха се увеличили разходите с 74, 33 %. По кредита останали непогасени главница в размер на 1 500 лева и договорна лихва от 364, 43 лева.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото относно това, че ищецът е кредитополучател по договор за заем, като между страните по делото е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния законЗПК.

В исковата молба основното възражение за недействителност на договора за потребителски кредит е свързано с предвидената неустойка, която се начислява при непредставяне на обезпечение. Това непредставяне обаче самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това. Вместо това обаче предварително е уговорена неустойка, която се активира в съответен срок от сключване на договора за кредит, без да може да компенсира повишения риск. По този начин, неустойката реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения се получава още едно допълнително възнаграждение.

Така и ГПР от 48, 11 % не отговаря на действителните такива, защото е без сумата за неустойка, а с включването на неустойката кредитът ще се оскъпи допълнително с 74, 33 %, както го е установило вещото лице по първата ССчЕ. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като 3 нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.

Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, повече от двукратната стойност на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и целият договор се явява такъв, като съдържащ клауза за неустойка, предвидена в противоречие със специалния закон, която е нищожна.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи- такси, неустойки и т.н.

В този смисъл установителният иск се явява основателен и следва да се уважи.

По отношение на насрещните искове- претендират се падежирали вноски от главницата до предявяване на насрещния иск, а за останалите вноски до края на срока на договора се обявява предсрочната им изикуемост, като наред с това се търси и възнаградителна лихва за падежиралите вноски. Досежно лихвата, вече се посочи, при 4 недействителност на кредита според чл. 23 от ЗПК, не се дължи нищо повече от полученото, поради което тази претенция за възнаградителна лихва не може да бъде уважена и следва да се отхвърли. Досежно главницата- видно от заключението на вещото лице, заемателят не е заплатил нито една от 18- те погасителни вноски по договора. За тези вноски, които са падежирали до момента на предявяване на насрещния иск- от 2- ра до 8- ма включително (или за периода 11.08.2022 г.- 13.02.2023 г.), възлизащи на сумата от общо 360, 76 лева, искът се явява основателен, защото падежът на задълженията е настъпил и сумите са дължими. В тежест на длъжника е да установи, че е погасил задълженията си, но доказателства в тази насока липсват, а пък от събраните се доказва точно обратното, поради което искът в тази му част следва да се уважи. За останалата част от вноските, които са с краен падеж- 11.12.2023 г., дата, която още не е настъпила, с насрещната искова молба кредитът е обявен за предсрочно изискуем. Кредиторът винаги има това право, когато е налице неизпълнение от страна на длъжника, изразяващо се в забава в изплащане на вноските, каквото тук безспорно се установява. Налице е и волеизявление на кредитора в тази връзка, че ще упражни това си право, което е достигнало до длъжника с връчването му на препис от насрещната искова молба. По този начин и непадежиралите вноски до края на срока на договора стават дължими, като от 9- та до 18- та включително, или за периода 13.03.2023 г.- 11.12.2023 г., те възлизат общо на сумата от 1 139, 24 лева. Както вече се посочи, според вещото лице плащания от длъжника няма на нито една от вноските, поради което с решението длъжникът следва да бъде осъден да ги заплати, като дължими, дори и в хипотезата на недействителен потребителски договор, доколкото това е чистата получена от него заемна сума. В този смисъл следва да бъде уважен насрещният иск, но само в частта за главницата, раздЕ. на двата периода- падежирала и предсрочно изискуема.