Решение № 1967 от 09.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1967 гр. София, 09.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Д. ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от Д. ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20221110130039 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.

Предявен е установителен иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД от И. А. А. срещу "********" ЕООД. Твърди се, че между страните е сключен договор за кредит №**********/08.03.2021 г., по който е усвоена заемната сума от 200 лв., дължима в срок от 30 дни, при лихвен процент 40.97 и ГПР 49,60 %, с такса за бързо разглеждане и договорна лихва. Поддържа се, че в общи условия към договора са предвидени множество такси, които оскъпяват кредита над установения лимит по чл.19, ал.4 от ЗПК, с оглед на което длъжникът трябва да заплати за усвоените заемни средства 432,44 лв. Ищецът счита за недействителен договора за кредит поради противоречие с чл.10а, ал.1, ал.2, ал.4 ЗПК; чл. 11, ал.1,т.9, т.10 от ЗПК, накърняване на добрите нрави, за което са изложени подробни съображения.

Ответното дружество не оспорва, че е сключен договора за заем, който отговаря на нормативната уредба. Счита, че с оглед пълното изпълнение по договора за кредит, е неоснователна претенцията за неговата недействителност. Оспорва акцесорната претенция за разноски на ищеца.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 от ГПК прието е за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че на 08.03.2021 г. между "********" ЕООД (предишно 4финанс), като заемодател, и от друга- И. А. А., като заемополучател, е сключен Договор за кредит №**********/08.03.2021 г., по който е усвоена заемната сума от 200 лв., дължима в срок от 30 дни с падеж 07.04.2021 г., с такса за бързо разглеждане-51,26 лв. и договорна лихва -6,73, или общо дължима сума 257,99 лв.; с ГПР 49,60 %.

Съдът приема, че страните по спора са сключили договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от ЗПФУР, във във вр. чл. 9 от ЗПК.

Неоснователно е съображението на ищеца, изложено в писмена защита, че договорът не е подписан и липсва установената в закона форма, поради което е нищожен. С проекта за доклад по делото, неоспорен от страните, наличието на кредитно правоотношение е прието 1 за доказано. Освен това, съгласно чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕП, правната сила на електронния подпис и на усъвършенствания електронен подпис е равностойна на тази на саморъчния подпис, когато това е уговорено между страните. В тази връзка съдът констатира, че такава уговорка има и тя е обективирана в договора на стр. 2, абзац 2.

Съдът намира, че не е приложима разпоредбата чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК, съгласно която разпоредбите на закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е така, тъй като в конкретния случай разходите по кредита за договорна лихва и изрично посочената такса за бързо разглеждане надхвърлят 10 % от заемната сума (20 лв.), който критерий съдът приема за релевантен.

Съдът счита, че предоставянето или непредоставянето на преддоговорна информация няма отношение към действителността на договора. Доколкото е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа, не е необходимо посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент.

Не е спорно, че част от вземането на ответното дружество представлява т.нар. „такса са бързо разглеждане на кредита“. То не включено при формиране на посочения годишен процент на разходите предвид срока на договора и посочените стойности на таксата и ГПР.

Тази допълнителна такса за бързо разглеждане на документи и експресно обслужване е разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включен в общия му размер. По своята правна същност има характер на възнаграждение за отпускане на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.

В конкретния случай трябва да се съобрази, че начисляването, респ. заплащането на таксата не е задължително условие за сключване на договора за кредит. Видно от Общите условия на договора таксата е допълнителна и незадължителна услуга и това ищецът не оспорва с твърдението, че се начислява само при избор „искам бърз заем до 15 минути“, а ако не заяви това - искането се разглежда за седем дни. Ето защо съдът намира, че договорът за кредит е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, ако не е посочен действителния размер на разходите по кредита;разходите, които не са включени са условие без което не може да се отпусне заема, или потребителят няма избор да договаря без тези разходи; и те касаят неговата основна престация по договора или са свързани пряко с нея. В този случай може да се претендира недействителност на целия договор за кредит. Трябва да се отчете основния критерий за защита на потребителя, а именно – взимане на информирано решение към момента на сключване на договора, като се съобразят и обстоятелствата, при които е направен неговия избор.

Съдът намира, че допуснато нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК -годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, не води до недействителност на целия договор за кредит и формален аргумент за това нормата на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, с която изрично се предвижда, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 146, ал.5 от ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. Поради това начисляване на такса или лихва за забава в противоречие с чл. 33 от ЗПК води само до неината недължимост. В този смисъл е чл. 26, ал. 4 от ЗЗД за това, че нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на цялото съглашение.

Предвид гореизложеното съдът намира, че предявеният иск за прогласяване нищожност на договора е неоснователен.

При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът трябва да заплати на ответника съдебни разноски за сумата 100,00 лв. – възнаграждение на юрисконсулт, определено от съда на осн. чл. 78, ал. 8, във вр. чл. 25 от НЗПП.

2

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от И. А. А., с ЕГН: **********, с адрес: **********, срещу „********“ ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: *********, иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожност на Договор за кредит №**********/08.03.2021 г.

ОСЪЖДА И. А. А., с ЕГН: **********, с адрес: **********, да заплати на „********“ ЕООД, с ЕИК: **********, със седалище и адрес на управление: *********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата 100,00 лева – съдебни разноски.

Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3