Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 232 от 04.03.2025, Окръжен съд - Пловдив

Съд
Окръжен съд - Пловдив
Дело
Въззивно гражданско дело 3361/2024
Вид
Решение № 232
Подписан
04.03.2025
В сила
04.03.2025
Състав
Светлана Иванова Изева, Светлана Ангелова Станева, Радостина Ангелова Стефанова

Цитирани разпоредби

  • чл.12 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.235, ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.266, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.272 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал.3, т.1, пр.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.415, ал.4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.130, ал.2 · Закон за съдебната власт
  • чл. 367 · Търговски закон
  • чл.372, ал.2 · Търговски закон

РЕШЕНИЕ

№ 232 гр. Пловдив, 04.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Ив. Изева

Членове:

Радостина Анг. Стефанова

Светлана Анг. Станева при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско дело № 20245300503361 по описа за 2024 година

Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано е въз основа на въззивна жалба, подадена от „********* ЕООД против решение №3987/14.10.2024 г., постановено по гр.д.

№3593/2024 г. по описа на Пловдивски районен съд, ХVІ гр.с., с което е отхвърлен иска на „*********“ ЕООД, ЕИК **********, действащ като ЕТ ************, за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК №45/03.01.2024 г., издадена по частно гр. дело №19384/2023 г. на ПдРС, XVIII гр. с-в, сума в размер на 2313.79 лева главница, представляваща неплатена цена за извършена транспортна услуга по доставка на пратка с реф. №SZX04111L, по фактура №**********/16.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението - 29.12.2023 г. до окончателното изплащане, като погасена чрез прихващане с насрещното вземане на ответника в размер на 5596.46 лева по доставка на пратка с реф. №SZX04071L, формирано, както следва: сумата от 1960.98 лева - платена по фактура №2000031827/25.08.2022 г., и сумата от 3635.48 лева - стойност на 1 бракуваните вещи по доставката, и е осъдено „*********“ ЕООД да заплати на ************, действащ като ЕТ „*********“, направените в заповедното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 420 лева, както и в първоинстанционното производство – сумата от 150 лева - внесен депозит за вещо лице по съдебно- счетоводната експертиза и сумата в размер на 800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение на пълномощника на страната.

С въззивната жалба се навеждат съображения за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се подробни съображения, че пратката е получена от ответника без забележки. Направеното от ответника възражение за прихващане е неоснователно и недоказано и неправилно Районен съд - Пловдив е уважил същото. Въпреки че оспорват същото по размер и по основание, не става ясно какъв е размера на самото възражение, дали се претендира сумата от 5596.46 лв. или съответната част от тази сума, равняваща се на исковата сума от 2313.79 лв. Излагат се и съображения за недоказаност на възражението за прихващане. Твърди се, че представител на ищеца не е участвал в съставената комисия от ответника. Излагат се и съображения, че съдът е постановил решението си в нарушение на материалния закон, като не е взел предвид приложимите разпоредби на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари, касаещи ограничената отговорност на превозвача и се излагат съображения в тази насока. Иска се от съда да се постанови решение, с което да се обезсили обжалваното решение в частта, в която Районен съд - Пловдив е приел за съвместно разглеждане с исковата молба и е уважил възражението за прихващане на ответника за сумата от 5596.46 лв., тъй като възражението е допуснато за разглеждане в разрез с процесуалните правила на ГПК, и да се постанови ново решение, с което да се уважи предявената от ищеца претенция, както и да се осъди ответника да заплати претендираните от ищцовото дружество суми. Ако не се уважи искането за обезсилване на решението в частта, с която е прието за съвместно разглеждане и е уважено възражението за прихващане, се иска да се постанови решение, с което да се отмени първоинстанционния съдебен акт в частта относно уваженото възражение за прихващане като неправилно, поради нарушение на материалния закон, да се уважи исковата претенция, и да се осъди ответника 2 да заплати претендираните от ищеца суми. Претендират се и разноски.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Сочи се, че възражението по т.5 от въззивната жалба за ограничената отговорност на ищеца, в качеството му на превозвач по процесната доставка не следва да се разглежда, тъй като е преклудирана.

Доводите по тази точка от въззивната жалба касаят единствено размера на отговорността, но не и нейното основание. Претендират се направените разноски по делото, съобразно списък по чл. 80 от ГПК.

Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното:

Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, и допустимо – съдът се е произнесъл в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Не се възприемат доводите на жалбоподателя за недопустимост на съдебния акт поради неправилно приемане на възражението за прихващане на ответника. Според изложеното в мотивите на т.2 от ТР №2/18.03.2022 г. по тълк.д. №2/2020 г. на ВКС, ОСГТК, диспозитивното начало позволява на ответника да прецени дали да заяви вземането си с насрещен иск или с възражение за прихващане. Неупражнената възможност за насрещен иск не следва да ограничава което и да е от защитните му средства, нито да води до неблагоприятни последици за него. Когато ответникът предяви вземането си с насрещен иск, цялото негово вземане става предмет на делото. Съдът се произнася по насрещния иск независимо от първоначалния. С насрещния иск изявление за прихващане не се прави. Решението установява вземанията такива, каквито са към приключване на съдебното дирене. След влизане в сила на решението, всяка от страните може да направи изявление за извънсъдебно прихващане. Насрещните вземания са определени по основание 3 и размер и са безспорни, т.е. ликвидни. При възражението за прихващане правото на прихващане се заявява като осъществено или се осъществява в процеса за активното вземане. Максималната защита, която ответникът може да получи, е отхвърляне на иска. Активното вземане внася допълнителен предмет на делото, но погасителният ефект на прихващането настъпва в пределите на вземането, установено с иска – до размера, необходим за прихващането. Над този размер вземането на ответника не може бъде пресъдено. Непогасената горница след прихващането остава извън процеса.

За нея решението поражда сила на пресъдено нещо, подобно на решението по изцяло уважения частичен иск – за правопораждащите факти на активното вземане. (ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. ОСГТК на ВКС).

Произнасянето на съда по възражението за прихващане не води до недопустимост на съдебния акт, а за това, до какъв размер се осъществява прихващането, е даден отговор в същото тълкувателно решение, което съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ е задължително за съдилищата. Нещо повече – в допълнителна молба ответникът в първоинстанционното производство е конкретизирал, че не предявява насрещен иск за сумата от 5596.46 лева, а само прави възражение за прихващане на тази сума с предявената по исковата молба от 2313.79 лева, под формата на правопогасяващо възражение.

Ето защо не се възприемат доводите на жалбоподателя в тази насока.

Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следва да се отбележи, че въззивникът е въвел едва с въззивната жалба доводи за нарушение на материалния закон, тъй като не са съобразени приложимите разпоредби на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на товари, касаещи ограничената отговорност на превозвача и се излагат съображения в тази насока. Съгласно чл.266, ал.1 ГПК, във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, които са могли да посочат в срок в първоинстанционното производство. В производството пред Районния съд страната не е излагала твърдения за 4 наличие на предпоставките за приложение на ограничена отговорност на превозвача, като доводите в тази насока във въззивната жалба не следва да се разглеждат – същите са недопустими.

Решението на първоинстанционният съд е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт.

Въззивната инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл.12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното:

Първостепенният съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 422 от ГПК, вр. чл. 367 от ТЗ, но според настоящата инстанция коректната такава е по чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.4 ГПК вр. чл.372, ал.2 вр. чл.367 от ТЗ. Изложеното обаче не води до съществена промяна.

Ищецът „***********, действащ като ЕТ „********“, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдената със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 45/ 03.01.2024 г., издадена по частно гр. дело №19384/2023 г. на ПРС, XVIII гр. с-в, сума в размер на 2313.79 лева главница, представляваща неплатена цена за извършена транспортна услуга по доставка на пратка с реф.

№SZX04111L, по фактура

№**********/16.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на заявлението - 29.12.2023 г. до окончателното изплащане. Съдът е приел за съвместно разглеждане в процеса направеното от ответника с отговора възражение за прихващане.

В исковата молба се твърди, че ищецът изпълнявал дейност като превозвач с всички средства на транспорт по суша, море и въздух. Между страните възникнали търговски отношения, като ищецът извършил в полза на ответника транспортна услуга, за което издал фактура

№**********/16.09.2022 г. на стойност 2313.79 лева. Ответникът възложил на ищеца доставка на пратка (печатни платки) с комбиниран транспорт от Китай към България, с крайна дестинация - гр. Пловдив. Пратката пристигнала в разпределителен център за ЕС в Полша, от където била транспортирана до България и разтоварена в склад на ищеца на 09.09.2022 г. Доставката била извършена на 12.09.2022 г. и приета лично от ЕТ без забележки. Ищецът изпълнил възложените му ангажименти по транспорта, но фактурата за 5 услугата останала незаплатена. За събиране на сумата е образувано заповедно производство по частно гр. дело №19384/2023 г. на ПдРС, XVIII гр. с-в, по което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, но длъжникът възразил. Претендират се разноските по делото.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че страните били в трайни търговски отношения, но стоката по процесната фактура не била получавана от ЕТ, а и нямало доказателства за подобно документирано предаване на това лице. Липсвали и доказателства, свързани с точното изпълнение на доставката, като представените товарителници не били относими към тази пратка. Между страните съществувал спор и неуредени отношения по друга доставка - с реф. №SZX04071L, по заплатена фактура №2000031827/25.08.2022 г. Твърди се, че тази пратка била получена в гр.

Пловдив от ЕТ с нарушена опаковка и повредена в нея стока, за което ищецът бил уведомен с писмо, с приложени към него снимки, но до момента той не желаел да се уредят отношенията между страните по съответната пратка.

Стоката представлявала електронни платки, предназначени за влагане в автомобили и асансьори, като касаела функциониране на машини, създаващи висок риск за човешките живот и здраве. Цялата стока в пратката била повредена - нарушени опаковки и лош транспорт, което влияело върху функционирането на платките и машините. Стоката била бракувана, като стойността на вредата била 5596.46 лева, от които: бракувани вещи 3635.48 лева и платена сума по фактурата – 1960.98 лева. В тази връзка се прави възражение за прихващане. Моли за отхвърляне на иска, претендира разноски.