Решение № 4790 от 21.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4790 гр. Пловдив, 21.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20265330100605 по описа за 2026 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищецът „Бест Кепитъл България“ (с предишно наименование „Кредит Инкасо Инвестмънтс БГ“) ЕАД, ЕИК: 202423225, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панчо Владигеров” № 21, Бизнес център „Люлин-6“, ет. 2, представлявано от члена на СД З.Д., чрез пълномощник юрисконсулт В. Л., е предявил против Г. М. Т., ЕГН: **********, от ******************, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 179/ 2025 г. на Районен съд- Чепеларе, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК рег. № 78/ 10.07.2025 г., суми, както следва: сумата от 1 712, 59 лева- непогасена главница по договор за заем № ***/ 09.12.2021 г., сключен с „Креди йес“ ООД, прехвърлен с договор за цесия от 12.01.2024 г. и сумата от 424, 27 левавъзнаградителна лихва за периода 09.12.2021 г.- 09.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 10.07.2025 г. до окончателното й погасяване.

В исковата молба е посочено, че между ответника и „Креди йес“ ООД се сключил договор за заем № ***/ 09.12.2021 г., за сумата от 2 200 лева, на 18 месечни вноски, с краен падеж- 09.06.2023 г., при обща сума за връщане от 2 960, 16 лева. По договора от длъжника била платена сума от 1 366 лева, след което плащанията били преустановени. Вземането по кредита била прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 12.01.2024 г., като били дължими следните суми: сумата от 1 712, 59 лева- непогасена главница, сумата от 424, 27 лева- 1 възнаградителна лихва за периода 09.12.2021 г.- 09.06.2023 г. Падежът вече бил настъпил.

Длъжникът бил уведомен за прехвърленото вземане, като това можело да стане и с връчване на препис от исковата молба. В тази връзка дължимо било платеното за лихвата и за двете застраховки, като за събирането им било подадено заявление по чл. 410 от ГПК и по образуваното по случая частно гр. дело № 179/ 2025 г. на Районен съд- Чепеларе, се издала заповед за изпълнение, връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което след дадените указания от съда в срок се предявявал и настоящият установителен иск. Моли за установяване на вземането по заповедта. Претендират се и разноските в двата процеса. В съдебно заседание страната не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище по спора.

В срока по чл. 131 от ГПК назначеният на ответника особен представител е подал писмен отговор. Твърди, че договорът за кредит бил недействителен на специалните основания на ЗПК- нарушени били императивните норми на чл. 11 ал. 1 т. 7, 9, 9а и 10, както и чл. 10 ал. 1 от ЗПК. Нямало методика за формиране на ГПР, не било ясно кои точно компоненти се включват в него. Неравноправните клаузи били нищожни, не били договорени индивидуално. Нищожна била и клаузата за неустойка- били поставени практически неизпълними изисквания за обезпечение пред потребителя, а и дружеството не търпяло никакви вреди от непредставяне на обезпечението. Неустойката не била включена в ГПР, така и обявеният му размер не отговарял на действителния. Твърди се, че чрез признатите от кредитора плащания главницата била погасена. Моли за отхвърляне на иска.

В съдебно заседание особеният представител поддържа отговора.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

Със заповед за изпълнение на парично задължение рег. № 78/ 10.07.2025 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 179/ 2025 г. на Районен съд- Чепеларе, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 712, 59 лева- непогасена главница по договор за заем № ***/ 09.12.2021 г., сключен с „Креди йес“ ООД, прехвърлен с договор за цесия от 12.01.2024 г. и сумата от 424, 27 лева- възнаградителна лихва за периода 09.12.2021 г.- 09.06.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 10.07.2025 г. до окончателното й погасяване, както и деловодните разноски в общ размер на 86, 33 лева.

Така издадената заповед е връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението.

Установителният иск е предявен в преклузивния срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество.

С договор за паричен заем № ***/ 09.12.2021 г., сключен между „Креди йес“ ООД и ответника, на последния е предоставен кредит в размер на 2 200 лева, при следните условия: срок- 18 месеца, при фиксиран месечен лихвен процент- 3, 330 % и годишен процент на 2 разходите- 48, 213 %, при общ размер на всички плащания- 2 960, 16 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в размер на 1 953, 84 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.

Като писмени доказателства са представени договора, ведно с погасителен план и ОУ към него, молба за сключване на договора и СЕФ.

С договор за прехвърляне на вземания от 12.01.2024 г. „Креди йес“ ООД, е прехвърлил вземането си по договора за кредит на „АПС Бета България“ ЕООД, също представен по делото. Видно от приложението, процесният кредит е включен като част от цедираните договори за кредит. Представени са още потвърждение за цесията, пълномощно и уведомление за прехвърлянето, върнато в цялост като непотърсено от длъжника, видно от разписката.

Приложена е и справка за плащанията до момента на цесията.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ответникът е сключил договор за потребителски кредит, по който е получил опредЕ. парична сума, срещу задължението да я върне в определен срок, при съответни условия на заема. Вземането на кредита в последствие е било прехвърлено с договор за цесия на ищеца, като такава възможност изрично е предвидена в чл. 21 ал. 8 от ОУ към договора за кредит, според който заемодателят има право по всяко време да прехвърли правата си на трето лице и без да се изисква предварителното съгласие на заемателя.

Договорът за цесия е действителен, приложението към него е неразделна част от същия и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане, включително и процесното. Както вече се посочи, в ОУ към договора изрично е предвидена възможността дружеството да прехвърли правата си по договора на трето лице, без да е необходимо изрично писмено съгласие на длъжника, поради което в случая не е налице противоречие с нормата на чл. 26 от ЗПК. По смисъла на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато то му е съобщено от предишния кредитор. Не съществува обаче законова пречка уведомяването да се направи и от новия кредитор, когато той е изрично овластен за това (както е станало тук), доколкото не се касае за лично и незаместимо действие. Обстоятелството, че в закона е въведено изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено от цедента, не означава, че то не е валидно, ако е било направено от упълномощено от този цедент лице, действащ по негово пълномощие. Според параграф 4 т. 4.5. от договора за цесия ищецът е бил овластен от кредитора да уведоми от името на последния всички длъжници по договорите за кредит за това, че вземанията са прехвърлени на друг кредитор. В този смисъл съобщението, извършено от цесионера, действащ като пълномощник на цедента, е правно валидно и като действително то поражда правните си последици. Видно от обратната разписка, съобщението реално не е било получено от длъжника на адреса му, посочен в договора като 3 адрес за кореспонденция, но според чл. 17 от ОУ писменото уведомление на този адрес се счита за редовно. Отделно, което и по- важното, доколкото няма доказателства по делото, че длъжникът е извършвал плащания на процесните суми на стария кредитор, за да се освободи от отговорност, по този начин целта на закона, свързана със съобщаването за прехвърленото вземане, е изпълнена, а длъжникът- защитен, ако евентуално е престирал на ненадлежния кредитор. От всичко изложено дотук, в случая се налага еднопосочният извод за това, че цесията е валидно противопоставима на ответника и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита, който има правото да претендира търсените суми в качество на цесионер.

Както вече се посочи, няма спор по делото относно това, че ответникът е кредитополучател по договор за заем, вземането по който е прехвърлено с цесия на ищеца.

Налице е валидно възникнало валидно правоотношение по договор за кредит, по който лицето е усвоило заетата сума, като кредиторът е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ответникът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В отговора се въвеждат съображения за нищожност на потребителския кредит, а отделно и съдът служебно е длъжен да изследва този въпрос.

По отношение на възнаградителната лихва- релевирано е основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал.

1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48, 213 %, а възнаградителната лихва- 3, 330 % месечно, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в 4 положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Отделно от това, не е спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК- за посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент. Независимо, че в случая лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора и е непроменен, в самия договор липсва информация за това как се изчислява (или начинът, по който е формирана) възнаградителната лихва. Няма никакво значение дали лихвеният процент е един и същ или пък е променлив, след като законодателят изисква в договора да са посочени условията (начините) за прилагането му. Тук това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 3, 330 % месечно, поради което е налице нарушение на горната императивна разпоредба.