Решение № 4520 от 17.04.2026, Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4520

Пловдив, 17.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Пловдив - XIII Състав, в съдебно заседание на седми април две хиляди двадесет и шеста година в състав:

Съдия:

СВЕТОМИР БАБАКОВ

При секретар КОСТАДИНКА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурора ИВАН ПЕТРОВ СПИРОВ като разгледа докладваното от съдия СВЕТОМИР БАБАКОВ административно дело № 20267180700090 / 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по искова молба на В. Р. П., понастоящем в Затвора гр. Пловдив, подадени от адвокат Х., против Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ гр.София с иск за заплащане на обезщетение в размер на 25 000 евро за причинени неимуществени вреди за престоя му в Затвора гр. Пловдив за период 09.09.2021г. до 12.01.2026г. Претендира се законна лихва от 12.01.2026 г.

Твърденията на ищеца са за нарушени права по чл. 3 от ЗИНЗС в посоченото по-горе затворническо заведение, обобщени в следните групи:

1) условия в килиите – пренаселеност; наличие на хлебарки, дървеници и други насекоми, от които е ухапван и е получавал обриви по тялото; скъсан балатум, под от бетон, падаща мазилка, наличие на влага по стените; без осигурена топла вода; канцерогенно осветление, без санитарен възел на определените и задължителни места; лоши условия в общата баня.

2) поддържане на хигиената – наличие на хлебарки, дървеници и гризачи /мишки и плъхове/; наличие на котки, липса на пералня, поради което перели дрехите си на ръка и простирали в килиите, в резултат на което имало мухъл и плесен;

3) недобро медицинско обслужване – в следствие на действия и бездействие на администрацията, здравословното състояние на ищеца е влошено. Твърди, че не са му предоставени и лекарства, както и не са му лекувани кариеси от стоматолог;

Допълнително се твърди, че на 09.06.2025 г. без повод са му взети 10 кутии цигари, които не са му върнати.

Претендират се разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в полза на материално затруднено лице по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

По този начин е докладвано делото и от страните не са постъпили възражения.

Ответникът – Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - София чрез процесуалния си представител юриск. ГГнева счита така предявената претенция за неоснователна и недоказана, поради което настоява за нейното отхвърляне. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковите претенции.

Административен съд – Пловдив, II отд., XIII състав, след като прецени поотделно и в съвкупност, събраните в настоящото производство доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от ЗИНЗС. Съгласно чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС искът по чл. 284, ал. 1 се разглежда по реда на глава единадесета от АПК, а съгласно чл. 205 от АПК, искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр. София, съгласно чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС е юридическо лице към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на наказанията“ съгласно чл. 12, ал. 1 и 3 от ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, ГДИН за исковите периоди има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове.

На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт. За да бъде приета основателност на иск за вреди с правно основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС оборима презумпция.

Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение (чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС), както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност (чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС).

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС, всяко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Според чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

В спорното съдебно производство, в т.ч. и исково такова, двете страни - ищец и ответник по иска са равнопоставени. Те имат еднакви възможности за извършването на процесуални действия, насочени към разкриване с помощта на доказателствените средства на истината относно фактите, релевантни за спорното право. Доказателствената тежест не е равнозначна на задължение да се представят доказателства. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор, или пък са издирени служебно от съда. При това положение, въпросът за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. В този смисъл с определението за насрочване на делото в открито съдебно заседание съдът е указал на страните подлежащите на установяване факти и последиците от недоказването.

През част от посочения период, в който П. е търпял наказанието си в Затвора гр. Пловдив, а именно от 09.09.2021 г. до 21.11.2022 г. вкл. няма запазени данни с колко души е бил настанен ищеца и при какви битови условия.

При тези данни, съдът приема за доказани твърденията на ищеца за претърпени вреди от наличието на пренаселеност на помещенията, в които е пребивавал в Затвора Пловдив за период от 439 дни, а именно: от 09.09.2021 г. до 21.11.2022 г. вкл., с оглед доказателствената тежест в процеса и факта, че нито от ответника, нито от Началника на Затвора Пловдив се представиха доказателства, които да ги оборят. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 284 ал.3 от ЗИНЗС, надлежно разяснена от съда.

През периода 22.11.2022 до 12.01.2026 г. , видно от представената справка на ИСДВР Ч., ищецът е бил настанен в помещение 10 на пост 6, с квадратура 28,51 кв. м /без санитарния възел/. За този интервал от време се установява, че ищецът е пребивавал в посочената килия при условията на пренаселеност за периодите: 03.09.24-29.09.24 г.; 15.11.24 г.-10.02.2025 г.; 18.02.2025 г. до 24.02.25 г.; от 04.04.25 до 06.05.2025 г.; на 29.05.25 г.; от 17.06.25 г. до 06.07.2025 г.; на 18.07.2025 г.; от 25.07.2025 г. до 23.11.2025 и от 28.11.2025 до 12.01.2026 г., т.е. за още 345 дни. Или общо за исковия период се установи пренаселеност за общо 784 дни.

За останалите части от претендирания период, при съотношението квадратура на стаите към брой пребиваващи лишени от свобода, не се установява „пренаселеност на килиите“ като са се падали 4 кв. и повече метра нетна площ на човек.

Що се касае до битовите условия в пенитенциарното заведение в исковия период за Затвора Пловдив, следва да се съобрази следното:

По искане на ищеца и във връзка с условията на престой в Затвора Пловдив, като свидетел по делото е разпитан В. К. П., чиито показанията съдът приема за логични, последователни и почиващи на непосредствени негови впечатления и спомени, но на съда е служебно известно, че свидетелят е инициирал производство по реда на чл. 284 и сл. от ЗИНЗС против ГДИН със сходни на оплакванията на ищеца, поради което за него е налице и личен интерес да твърди конкретни обстоятелства, с оглед на което показанията му следва да бъдат кредитирани само в частта, в която кореспондират на останалите доказателства, предвид разпоредбите на чл. 164 и чл. 172 от ГПК.

Във връзка с твърдението за липса на санитарен възел на определените и задължителни места - на коридора в Затвора Пловдив нямало баня и тоалетна, общата баня се намирала навън – на двора, през зимата било студено и много неприятно да минават през двора, нямало съблекалня и се налагало да преминават през двора по хавлии, работели два душа за 15-20 л.св., в банята имало ръждясали железа и кал, когато правели „каре“ за 1 час не можело да ползват тоалетна:

На първо място следва да се посочи, че липсва фиксирано от законодателя задължение за осигуряване на тоалетна или течаща вода на л.св. в коридора и при осъществяване на престоя им на открито. Последното мероприятие се осъществява за сравнително кратък период от време – 1 час дневно и липсват пречки л.св. да ползват санитарен възел преди или след това, като не се установява, в т.ч. и от показанията на разпитания по делото свидетел да са налице пречки при нужда л.св. да получат съдействие от надзирателите чрез извеждането им до тоалетна, съответно да си осигурят вода за пиене в бутилки.

Не се установява и да е налице нарушение на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че във всички помещения на Затвора Пловдив е осигурен достъп до санитарен възел и течаща студена вода, като л.св. имат неограничен достъп до тях, а по отношение наличието на топла течаща вода - на л.св. е осигурен достъп до такава, съгласно графика за разпределение на времето на лишените от свобода от съответната група, а на всички работещи л.св., какъвто е бил и ищецът е осигурена възможност всеки работен ден да използват баня след приключването му.

Що се касае до твърдението, че на л.св. се налага, отивайки и връщайки се от помещението за къпане, да преминават през двора, настоящият съдебен състав намира, че от събраните по делото доказателства не се установява от страна на затворническата администрация да са налице допуснати нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС. Действително, ноторно е, че използването на банята в Затвора Пловдив предполага преминаване на л.св. през двора, но в представените по делото справки изрично се посочва, че в банята има съблекалня, където къпещите се могат да се преобличат и да оставят дрехите си и не се налага лишените от свобода да се придвижват без дрехи по карето. До извод в обратната насока не водят и показанията на разпитания по делото свидетел, доколкото в случая не се установява неизпълнение на задълженията на затворническата администрация по чл. 151 от ЗИНЗС, поради което и това оплакване е неоснователно. Недоказани останаха и следващите твърдения на ищеца, а именно, че в банята работели два душа, за които се „борили“ 15-20 човека, както и че в банята имало ръждясали железа и кал, доколкото в тази връзка не са ангажирани никакви доказателства, а и разпитаният по делото свидетел не твърди да има ръждясали железа и кал..

Разпечатката съдържа 36 от 63 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/199f8f16-6f93-455d-8e0e-61eb86a6e87c