Определение № 3972 от 08.12.2023, Върховен касационен съд
- Съд
- Върховен касационен съд
- Дело
- Касационно гражданско дело 1692/2023
- Вид
- Определение № 3972
- Подписан
- 08.12.2023
- В сила
- 08.12.2023
- Състав
- Пламен Стоев, Розинела Янчева, Здравка Първанова
Цитирани разпоредби
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 280, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 283 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 284, ал. 3, т. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 288 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 69 · Закон за собствеността
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3972 гр. София, 08.12.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Пламен Стоев
Членове:
Здравка Първанова
Розинела Янчева като разгледа докладваното от Розинела Янчева Касационно гражданско дело № 20238002101692 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 7684/27.01.2023 г., подадена от А. А. Д., чрез адвокат Ц. К., срещу решение № 3322 от 21.11.2022 г. по гр. д. № 11998/2021 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20108388 от 29.04.2021 г. по гр. д.
№ 63575/2018 г. за допускане извършването на съдебна делба между М. А. Д. и А. А. Д. по отношение на следния недвижим имот: апартамент № 14, находящ се в [населено място], [улица], представляващ имот с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД18-51/15.07.2010 г. на изп. директор на АГКК, с административен адрес на имота: [улица], [жилищен адрес] при съседи на същото ниво: имот с идентификатор ***** и имот с идентификатор *****, под обекта: имот с идентификатор *****, над обекта: имот с идентификатор *****, заедно с прилежащо мазе № 13 с площ от 2.73 кв.м и 1.376 % от общите части на сградата, който недвижим имот съгласно документ за собственост представлява апартамент № 14 в жилищна сграда на [жилищен адрес] в ЖСК - О. К.-С., състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения, със застроена площ от 98.60 кв.м, при съседи: зелена площ, ап. № 13 и ап. № 15, отдолу: ап. № 10 и отгоре: ап. № 18, заедно с прилежащото му мазе № 13 с площ от 2.73 кв.м, при съседи: мазета на ап. № 44 и № 64, коридор, коридор, заедно с 1.376 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, при квоти от правото на собственост: 1/2 ид. ч. за М. А. Д. и 1/2 ид. ч. за А. А. Д..
Въззивният съд е посочил, че е сезиран с жалба на А. А. Д., която се позовава на изтекла в нейна полза придобивна давност и на това основание счита иска за делба за неоснователен.
Съдът е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Намерил е същото 1 за правилно и е препратил към мотивите му на основание чл. 272 ГПК. Съгласно решаващите съображения на Софийски районен съд, към които препраща въззивното решение, от свидетелските показания по делото не се установява с категоричност, че А. Д. фактически е ползвала имота за период, по-дълъг от десет години, считано от 2000 г., с оглед наведените от нея твърдения. Не се установява също, че тази страна е демонстрирала пред съсобственика си намерение за своене. Напротив, установява се от гласните доказателства, че в рамките на процесния период имотът е бил обитаван и от майката на А. Д., както и че другата съделителка се е прибирала през лятото в апартамента, а предвид представените по делото писмени доказателства - че задължения за имота в рамките на процесния период са заплащани преимуществено от майката на страните, а така също и от М. Д.. Представените от страна на А. Д. трудови договори, удостоверения за постоянен адрес, извадка от ТР за регистрация на фирма на адреса на процесния имот, решение за прекратяване с развод на граждански брак, фактури за доставка и заплащане на различни услуги до имота, не установяват по безспорен и несъмнен начин непрекъснато, в рамките на повече от 10 години, владение върху имота. Според приетото в първоинстанционното решение, от представените разписки за заплащане на месечни такси, консумативи, ремонти и други към етажната собственост на адреса на имота се установява, че такива са заплащани в периода 2015 -2018 г. преимуществено от свидетелката М.-Д.; че през 2018 г., докато А. Д. е отсъствала от България, е сменяна ключалката на жилището в имота (докладна записка относно извършена проверка по преписка № 230-р-29660/2018 г. на ПИ до н-к VІ СДВР); че А. Д. има регистрирано излизане от страната през КПП „Аерогара София“ на 03.03.2012 г., както и че има регистрирано влизане в страната през ГПП „Аерогара София“ на 14.08.2018 г. Софийски районен съд е приел, че анализът на събраните писмени и гласни доказателства не допуска логичен и обоснован извод за осъществявано владение от А. Д. в посочения период, при единство на corpus и animus и по начин, който да отблъсква намерението на другия съсобственик. Посочил е, че тя се легитимира като съвладелец на идеална част от имота, но за да докаже, че е владяла за себе си и останалата идеална част, собствена на М.
Д., следва да установи по неоспорим начин с какви конкретни действия е демонстрирала намеренията си пред последната, отричайки всяко нейно право за същия имот. Визирал е, че събраните в тази насока доказателства пораждат противоречиви заключения.
Обстоятелството, че имотът е бил „семейно жилище“ съгласно решението за развод на А.
Д., както и че за част от периода е заплащала консумативи за ползвани в имота услуги, не означава, че тя го е владяла и за своята сестра. На посоченото основание А. Д. е правоимащ съвладелец до размер на съответните идеални части и разпростира владението върху целия имот, но в ограничен обем. Поради това е необходимо да се разграничи намерението й да владее имота като такъв, от намерението да го владее като свой и за частта на другия съсобственик. Първоинстанционният съд се е позовал на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена. Ако съсобственикът се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, 2 той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Посочил е, че не са доказани действия, които несъмнено показват, че А. Д. е демонстрирала пред другия съсобственик своето намерение да свои и неговата част от имота в периода от 2000 г. до завеждане на делото. Напротив - съгласно показанията на свидетелката М.-Д., които е кредитирал изцяло, като вътрешно непротиворечиви и съответстващи на събраните по делото доказателства, както и предвид липсата на заинтересованост (еднаквата й степен на родство с двете страни по делото), А. Д. не е имала намерение за своене на имота, който не е ползвала непрекъснато и който до 2010 г. е обитавала съвместно с майка си. Съгласно правната доктрина и съдебна практика собственикът е владелец на имота по отношение на своята идеална част и държател по отношение на идеалните части на другите съсобственици. Превръщането му от съвладелец във владелец е резултат от недвусмислени действия, с които той отрича владението на другите, но само ако тези действия са известни на останалите собственици.
След като е препратил към горните мотиви на първоинстанционния съд, въззивният съдебен състав допълнително е изложил съображения, че принципно, когато съсобственик упражнява фактическа власт върху целия имот, той е владелец само на притежаваната от него идеална част от имота и държател на идеалните части на останалите съсобственици. За да превърне държането във владение, съсобственикът, който се позовава на придобивна давност, следва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другия съсобственик и е започнал да упражнява фактическа власт върху тях с намерение да ги свои (т.е. превърнал е държането във владение), като тези действия следва да са доведени до знанието на другия съсобственик. В подкрепа, Софийски градски съд се е позовал на постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Визирал е, че за да послужи като основание за придобиване на недвижим имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
В тежест на А. Д. в случая е да установи с позволените от закона доказателствени средства, че е извършила ясни и недвусмислени действия, чрез които е превърнала държането на идеалните части на съсобственичката М. Д. във владение в своя полза, които действия да са доведени до знанието на последната и, съответно, това владението да е било постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно за период повече от 10 години. Въззивният съд е приел, че в случая, макар да се установява, че А. Д. е упражнявала фактическата власт върху имота в продължение на повече от 10 години, от събраните по делото писмени и гласни доказателства категорично не се установява тя да е отблъснала владението на другата съсобственичка, демонстрирайки ясно пред нея, че владее имота само за себе си. Като първо по време такова действие е счел подаденият от жалбоподателката сигнал до органите на МВР през м. август 2018 г., но е посочил, че от този момент до датата на подаване на исковата молба на 01.10.2018 г. не е изтекъл необходимият 10-годишен давностен срок (доколкото става дума за недобросъвестно владение).
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
3
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:
1. За приложимостта на презумпцията, установена с разпоредбата на чл. 69 от ЗС в отношенията между съсобственици, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването, и в чия доказателствена тежест е оборването на тази презумпция.
По този въпрос се сочи противоречие с приетото в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г., решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 81/11.07.2018 г. по гр. д. № 2615/2017 г. на ВКС, І г. о.
Жалбоподателката твърди, че владението й е започнало на основание, изключващо владението на другия съсобственик, поради което намерението й за своене се презумира.
2. Кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл. 69 3С презумпция; допустимо ли е съдът да възлага доказателствената тежест на позоваващото се на изтекла придобивна давност лице да установи, че намерението за своене е достигнало до легитимиращото се като собственик на имота лице.
По тези въпроси се визира противоречие с: решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, І г. о. и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о.
3. 3адължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението, с което един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно.
Жалбоподателката се позовава на противоречие с разрешението, дадено в решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г. о. Твърди, че невладеещият съсобственик М. Д. е напуснала пределите на страната преди години, не се е завръщала и не е проявявала никакъв интерес към съсобствения имот, поради което манифестирането на действия от страна на А. Д. е обективно невъзможно.
Насрещната страна е депозирала отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия 4 изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Разпечатката съдържа 32 от 57 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/199f7934-1494-44fc-8ff9-dac4de210d0a