Решение № 382 от 26.03.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 382 гр. София, 26.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петя Алексиева

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Иванка Иванова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело № 20251000501961 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Ищцата в първоинстанционното производство И. Б. В. и в срока по чл.259, ал.1 от ГПК (препис от решението е връчен редовно на 30.05.2025 г., а въззивната жалба е подадена на 13.06.2025 г.) обжалва с въззивна жалба вх.№ 72821/13.06.2025 г. Решение № 3030/19.05.2025 г., постановено по гр.д № 6519/2023 г. по описа на Софийски градски съд, І-19 състав, в частта, с която искът й с правно основание чл.49 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 12 000 лв., представляваща разликата над присъдената й сума от 3000 лв. до сумата от 15000 лв., ведно със законната лихва.

Въззивната жалба е подадена чрез процесуален представител адвокат Й.

Д., с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно пълномощни приложени на л.12 и л.54 от първоинстанционното дело. Ищцата е освободена от държавна такса и разноски на основание чл.83, ал.2 от ГПК с Определение на първоинстанционния съд № 9202/31.07.2023 г.

Предвид горното въззивната жалба е редовна и процесуално допустима.

Въззивницата-ищца поддържа, че решението в отхвърлителната му част 1 е необосновано и неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, намиращо се в пълно противоречие с института на чл.52 от ЗЗД и със съдебната практика. Счита присъденото обезщетение за силно занижено, явно несправедливо, не кореспондиращо по никакъв начин с получените от ищцата травматични увреждания, съпътстващите ги физически и емоционални болки и страдания, периода на лечение и възстановяване, както и психическите травми от настъпилия инцидент. Счита, че така определения размер не е съобразен и със съдебната практика. Развиват се подробни съображения по съществото на спора.

Моли съда да отмени решението в неговата обжалвана част и да присъди допълнително на ищцата обезщетение в размер на още 12000 лв., ведно с дължимата законна лихва. Претендира разноски и за двете инстанции в цялост.

В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответната по жалбата страна-ответникът Столична община чрез процесуалния й представител юрисконсулт Н. с надлежно учредена представителна власт по делото, съобразно пълномощно приложено на л.28 от първоинстанционното дело.

Оспорва въззивната жалба като изцяло неоснователна по подробни съображения по съществото на спора.

Моли съда да остави без уважение въззивната жалба и заявява доказателствени искания.

С оглед на предмета на настоящото производство, очертан с въззивната жалба Решение № 3030/19.05.2025 г., постановено по гр.д № 6519/2023 г. по описа на Софийски градски съд, І-19 състав, в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва от 17.02.2023 г., както и в частта, с която искът на И. Б. В. срещу Столична Община с правно основание чл.49 от ЗЗД е отхвърлен за сумата от 12 000 лв., представляваща разликата над сумата от 15000 лв. до 27000 лв., ведно със законната лихва, е влязъл в сила на 17.06.2025 г., поради необжалването му.

Въззивницата-ищца, в открито съдебно заседание чрез процесуалния си представител и с писмена молба поддържа въззивната си жалба и моли съда да я уважи. Претендира разноски, съобразно представен списък по чл.80 ГПК.

2

Въззиваемата страна-ответник в съдебно заседание чрез процесуалния си представител моли съда да остави без уважение въззивната жалба на ищеца и да потвърди първоинстанционното решение. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение пред настоящата въззивна инстанция.

Оспорва искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на въззивницата по реда на чл.38, ал.2 от ЗА, с твърдението, че същата не е финансово затруднено лице, тъй като заедно със съпруга си притежават и други недвижими имоти, извън този в който живеят.

Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна:

Софийски градски съд е бил сезиран с иск с правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за заплащане на неимуществени вреди в претендиран размер от 27 000 лв., обективно, кумулативно съединен с акцесорен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху присъдената главница за неимуществени вреди, предявен от И. Б. В. срещу Столична Община.

От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният съд приема за установени и доказани следните правнорелевантни факти и обстоятелства:

Спорът в настоящото въззивно производство между страните е само досежно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, доколкото и предвид влизане на решението в сила за присъдената сума от 3 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, между страните със сила на пресъдено са установени правопораждащите факти на спорното субективно материално право, както следва:

На 17.02.2023 г. около 20 часа, в гр.София, в ж.к. „Люлин“, ищцата се движила по тротоар на ул. „Гоце Делчев“, покрай бл.147, като в района на кръстовището, образувано от ул. „Гоце Делчев“ и ул. „Орион“, внезапно се спънала в надигнат капак на шахта от подземната инженерна инфраструктура, находяща се на тротоара, в резултат на което полетяла и паднала по лице. Тези факти са доказани със свидетелските показания на свидетеля-очевидец В. И.

И..

3

Веднага след произшествието ищцата била прегледана от лекар, при който преглед са установени: контузия, хематом и малка рана на горна устна, контузия и хематом на носа, контузия и хематом инфраорбитално, наличие на хематом и екскориация на горна устна, лява зигоматична кост и в областта на носа. На следващия ден ищцата извършила и консултация с ортопед, при която е установена контузия на коляното. Приложено е консервативно лечение в домашно-амбулаторни условия.

От приетата по делото СМЕ, неоспорена от страните се установява, че в резултат на инцидента ищцата е получила следните телесни увреждания: оток, охлузвания и кръвонасядане на носа, две драскотини в областта на лява носно-устна гънка, дълбоко охлузване на горната устна на устата, охлузване на лява скула, кръвонасядания на двете колена с охлузване на дясното, всичките причинили на ищцата временно разстройство на здравето неопасно за живота. Установено е че няма остатъчни явления, свързани с получените от инцидента телесни увреждания. Възстановителният период е приключил за около месец. Физическите травми са отшумели за около 20-25 дни.

За установяване на търпените от ищцата неимуществени вреди, пред първоинстанционния съд са събрани свидетелските показания на нейния съпруг Д. Н. В.. Свидетелят установява, че видял съпругата си сутринта в деня, след инцидента. Изглеждала много зле, не можела да говори, не можела да ходи, показвала с мимики, гледала странно. Около десет дни била с цепнати джуки, носът й бил запушен. Не можела да се храни, затова храната я приготвяли с пасатор. Ищцата се занимавала с народни танци и заради болките в краката, дълго време не можела да ходи на танци. Установява и случай, при който ищцата след инцидента извикала „Бърза помощ“, защото мислела, че умира.

От приетата пред първата инстанция СПЕ се установява, че при ищцата има видими данни за психо-травма, които се изразяват в нервно свиване на ръцете, неконтролируемо желание за плач, сухота в устата, треперене на гласа при разказа за случилото се. Често описва негативни емоции, които изпитва и е налице видим страх пред връхлитащите паник-атаки. Вещото лице заключава, че е налице връзка между емоционалното състояние на ищцата и процесната злополука, което се извлича от факта, че тя непрекъснато говори за случилото се и изглежда притеснена. Видимо е депресирана, няма желание за 4 нищо. Вещото лице дава заключение, че и към датата на изготвяне на заключението, психическото състояние на ищцата е нестабилно, депресията която се е отключила след инцидента не е отшумяла.

При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел, че предявеният иск е доказан и основателен, като приел за справедлив размер на обезщетение сумата от 3 000 лв. Не кредитирал заключението на приетата по делото СПЕ, като счел за недоказани твърденията за получена тежка депресия и дълбока психотравма.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.263, ал.2 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищцата в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима.

На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Предявеният иск е с правно основание чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД.

Отговорността на ответника се претендира с фактически твърдения за причиняване на неимуществени вреди на ищцата, произтекли от бездействие на негови служители. Ищцата претендира обезщетение за вреди от бездействие на служители, на които Столична Община е възложила дейности по поддръжката на публичната общинска собственост, каквато представлява и тротоара, предназначен за придвижване на пешеходците по ул. „Гоце Делчев“ в гр. София.

За да е възникнало спорното право за обезщетяване на ищеца той следва да докаже факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт /виновно и противоправно поведение, в причинна връзка от което да са настъпили вреди/, както и фактите, водещи до ангажиране на отговорност на възложителя - възлагане на работа на делинквента и причиняване на вредите при или по повод на извършването й. Това са правопораждащи факти и доказването им следва да се извърши от ищеца и то пълно и главно - без да 5 остава съмнение за осъществяването на фактите.

По начало отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция. Тя не произтича от вината на лицето, което възлага работата, а настъпва, когато натовареното лице причини виновно щетата при и по повод изпълнението на възложената му работа. При това положение е очевидно, че то отговаря не за свои действия, а за действията на своя работник или служител. Терминът "възложил", който се употребява в чл. 49 ЗЗД, е указание, че лицето, което извършва работата, се намира в определени отношения с този, който отговаря за неговите действия. С оглед на това възлагане има в случая, когато работникът или служителят е длъжен, да извърши работата по силата на отношенията, в които той се намира с лицето, което възлага.

Отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД е отговорност пред пострадалите трети лица.

С оглед установените фактически обстоятелства по делото и предвид правната характеристика на предявения иск, настоящият състав намира, че предявеният иск за причинени на ищцата неимуществени вреди е доказан по своето основание, както правилно е приел и първоинстанционния съд.

За да възникне отговорността по чл. 49 ЗЗД, са необходими две условия:

1) да има възлагане на работа и 2) увреждането да е причинено по вина на работника или служителя, на когото е възложена работата, като вината се предполага до доказване на противното.

Легално определение на понятието път е дадено в Закона за пътищата.

Съгласно разпоредбите на §1, т. 1 от ДР на Закона за пътищата, "Път" е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Съгласно т. 2-ра на §1 "Земно платно" е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на пътя.