Решение № 1608 от 09.11.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 1608 гр. Русе, 09.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Антоанета Ив. Абрашева при участието на секретаря Светла К. Г. като разгледа докладваното от Антоанета Ив. Абрашева Гражданско дело № 20254520101838 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК.

Ищецът Е. П. А., чрез процесуалния си представител адвокат Л. Б., твърди, че между него и „Креди Йес‘‘ ООД на 11.07.2022 г. бил сключен Договор за потребителски кредит № 575499, по силата на който „Креди Йес‘‘ ООД му предоставило в заем сумата от 1 200 лв. при фиксиран ГЛП от 39.96 % и ГПР от 48.066 %. Съгласно погасителен план следвало да внесе 13 месечни вноски в размер на 221 лв., като сумата включвала главница, лихва и неустойка за непредставяне на обезпечение. В чл. 6 от Договора било посочено, че кредитополучателят се задължава да обезпечи кредита с гарант/и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия, както и с още едно от следните обезпечения: ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова гаранция или ценна книга издадена в полза на заемодателя, а в чл. 8, страните се били договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на заемателя ще бъде начислена неустойка в размер на 1 375,03 лв., платима на равни части към погасителната вноска.

Ищецът счита договора за паричен заем за нищожен, тъй като съдържа нищожни неравноправни клаузи. Счита, че размерът на ГЛП – 39.96 % е прекомерен, поради което клаузата за уговарянето му е нищожна поради накърняване на добрите нрави, като надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което също било друго основание за нищожност на договора.

1

Според него липсвала и ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Кумулирането на неустойката към погасителните вноски водело до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР нараствал допълнително и обогатявал неоснователно кредитора като въвеждал допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР.

По изложените съображения, моли съда да постанови решение, с което бъде прогласена нищожността на Договор за потребителски кредит № 575499, сключен на 11.07.2022 г. между Е. А. и „Креди Йес“ ООД, ЕИК 200688545 за нищожен, поради противоречие със закона.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът „Креди Йес“ ООД депозира отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на исковите претенции. Не спори, че процесният договор е сключен за исканата сума от 1200 лв. за срок от 13 месеца, с месечен лихвен процент 3,330 % и ГПР в размер на 48.066 %. Твърди, че в чл. 6 от договора за заем е била дадена възможност на заемателя да избере начините на обезпечаване на заема, като са изброени възможните варианти за това. В чл. 8 от договора за заем била посочена сумата, която потребителят би заплатил при непредоставяне на исканото обезпечение в 3 дневен срок. По така сключения между страните договор за заем, от страна на Е. А. били извършени плащания в общ размер 2606.38 лв., с които задълженията по договора били предсрочно погасени. От така постъпилата сума 1200 лв. била разпределена за главница, 233,51 лв. – за договорна лихва за периода от 11.07.2022 г. до 11.02.2023 г., 1172.87 лв. – за неустойка по чл. 8 от договора за заем.

Твърди, че договорът е написан на български език, по ясен, разбираем и недвусмислен начин, изцяло спазвайки законовите разпоредби. В чл. 3, т.5 от Договора бил посочен конкретен размер на ГПР, изчислен изцяло съобразно разпоредбата на чл. 19 от ЗПК, като в чл. 3.3 било посочено по ясен и разбираем начин как е изчислен ГПР по кредита, както и какви суми и величини са включени при изчислението му. Счита, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК при изчисление на ГПР, не следвало да бъде включен размерът на неустойката по чл. 8 от договора за заем, тъй като по своята същност тя съставлявала разход, който потребителят следвало да заплати поради неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора за заем, посочено в чл. 6 от същия.

Поради изложеното моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу ответното дружество искове. Претендира разноски.

Съдът, като прецени, становищата на страните и събраните по делото 2 доказателства, намира за установено следното:

Страните не спорят, че на 11.07.2022 г. между „Креди Йес“ ЕООД (заемодател) и Е. П. А. (заемател) е сключен Договор за паричен заем № 575499 със следните параметри: 1200 лева - главница; 48.066 % - ГПР; 3.330% - месечен лихвен процент; срок на погасяване - 13 месеца; 115.23 лева месечна погасителна вноска; обща сума за плащане – 1497.97 лева. Съобразно разпоредбата на чл. 8 от контракта, ищецът приел да заплати неустойка в размер на 1375.03 лева при непредставяне в тридневен срок от сключване на договора, уговореното в чл. 6 обезпечение. В погасителния план към договора е посочен падежа и размера на месечните вноски - 221 лева.

Страните не спорят, че сумата в размер на 1200,00 лева е била изцяло усвоена от ищеца.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По предявения главен иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК:

Процесният договор е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Тоест съдът следва да обсъди годността на договора, дори и без наличието на възражения на страните, когато основателността на исковата претенция е пряко обусловена от неговата действителност. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправната клауза е нищожна, освен ако е уговорена индивидуално. Относно договора за потребителски кредит и неговото съдържание е необходимо съобразяването им с изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал.

1, т. 7 - 9, като при неспазването им, договорът за потребителски кредит 3 следва да бъде обявен за недействителен, на основание чл. 22 ЗПК. От това следва, че при неспазване на изброените в чл. 22 ЗПК императивни изисквания по чл. 11 ЗПК, касаещи съдържанието на договора, се стига до неговата нищожност.

Настоящият състав на съда счита, че процесният договор за потребителски кредит нарушава разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.

В договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна стойност – 48.066. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК). Неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.

По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва в договора е визиран месечен лихвен процент – 3.330, т.е. ГЛП – 39.96 %. Така уговореният размер на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.

Действително към датата на уговаряне размера на лихвата, няма императивни разпоредби, които определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Налице е трайно установена практика на ВКС според която съглашение за плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ съдът установи, че към датата на сключване на договора, основният лихвен процент е 0.00% от което следва, че размерът на законната лихва е 10.00%, т.е. уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава четири пъти законната лихва, което е в нарушение на добрите нрави. Поради тази причина клаузата на т.3.7 от Договора накърнява равноправието между 4 страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

По отношение неустойката: Клауза, като уговорената в чл. 8 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка в размер на 1375.03 лева при неизпълнение на задължението за осигуряване обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, ведно с ипотека или особен залог или банкова гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя, се намира в пряко противоречие с преследваната от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити цел, транспонирана в ЗПК.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д №1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.