Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 6529 от 21.12.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 10246/2021
Вид
Решение № 6529
Подписан
21.12.2023
В сила
16.01.2025
Състав
Иванка Иванова, Петър Любомиров Сантиров, Виктория Недева

Цитирани разпоредби

  • чл. 172 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 259 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 263, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 273 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 422, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 55, ал. 1, пр. 1 · Закон за задълженията и договорите

РЕШЕНИЕ

№ 6529 гр. София, 19.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Виктория Недева при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20211100510246 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20118652 от 18.05.2021 г., постановено по гр.д. № 68703/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, е уважен предявеният от “Е.М.Б.“ ЕООД срещу “Е.г.“ ЕООД по реда на чл. 422 ГПК установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и е признато за установено в отношенията между страните, че Е.г.“ ЕООД дължи на “Е.М.Б.“ ЕООД сумата от 25 000 лв., предявени като част от общата сума сума от 46 500,00 лв. – преведени без основание с шест банкови превода – на 11.09.2017 г., на 12.09.2017 г., на 03.10.2017 г., на 17.10.2017 г. и на 18.12.2017 г., ведно със законната лихва от 05.09.2019 г. до окончателното плащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 17.09.2019 г. по гр. д. № 51300/2019 г. на СРС, 85 състав.

Със същото решение “Е.г.“ ЕООД е осъден да заплати на “Е.М.Б.“ ЕООД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1 405 лв. – разноски в заповедното производство и 1 510 лв. – разноски в исковото производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника “Е.г.“ ЕООД, чрез пълномощника си - адв. И. В., с надлежно учредена представителна власт по делото, в която се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно, поради допуснати от първоинстанционния съда нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че между страните липсва облигационно правоотношение, по силата на което ответното дружество е получило процесните суми. Сочи, че съгласно т. 4 от представеното по делото Споразумение от 28.07.2017 г. ищцовото дружество е поело задължение да заплати уговорената сума между страните, но декларация за направено плащане на сумата в деня на подписване на споразумението не била направена от страните, а плащанията били извършвани с представените по делото фактури. Поддържа още, че съдът неправилно не е 1 кредитирал показанията на св. К., тъй като е приел, че свидетелят работи при ответника, което обстоятелство не отговаряло на обективната истина към момента на подписване на споразумението, а последващите промени в неговата работа нямали отношение към спорните въпроси по делото. Моли съда да отмени обжалваното решение и отхвърли предявения иск, както и да обезсили издадената заповед за изпълнение. Претендира разноски в производството пред СГС.

Въззиваемият ищец не е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба.

Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирана страна, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира жалбата за основателна по следните съображения.

Не е спорно между страните, че ищцовото дружество “Е.М.Б.“ ЕООД е заплатило на “Е.г.“ ЕООД сума в общ размер на 46 500 лв., за които суми са издадени фактури от 11.09.2017 г., 12.09.2017 г., 03.10.2017 г., 13.10.2017 г., 17.10.2017 г. и 08.12.2017 г. Спорен между страните обаче е въпросът за наличието на основание, въз основа на което сумата от 25 000 лв., представляваща част от общата сума от 46 500 лв. е преминала в патримониума на ответното дружество.

За да се осъществи състава на неоснователното обогатяване в случая следва спорното материално право да се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) процесната сума да е излязла от патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществения комплекс на ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника да е без правно основание – тоест липса на годен юридически факт, пораждащ действително облигационно правоотношение между страните в настоящото съдебно производство. Тези три предпоставки трябва да бъдат доказани от ищеца, а на ответника принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест) да установи, че сумата е получена с оглед на съществуващо между страните облигационно правоотношение.

В конкретния случай настоящият състав на съда намира за доказано възражението на ответника, че е налице основание за заплащане на процесната сума, поради което не е налице фактическият състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че в срока за отговор на исковата молба в първоинстанционното производство ответникът е 2 представил Споразумение от 28.07.2017 г., сключено между “Е.М.Б.“ ЕООД и “Е.г.“ ЕООД, с което обосновава наличието на облигационно правоотношение, по силата на което ответното дружество е получило процесната сума, за която са издадени шест на брой фактури.

Установява се, че споразумението е подписано за ищеца от пълномощник, което обстоятелство е признато с молба на ищеца до СРС от 31.03.2021 г. /лист 120 по делото на СРС/, с която ищецът е уточнил, че не оспорва подписът върху споразумението от 28.07.2018 г. да е положен от пълномощник на дружеството. В първоинстанционното производство от ответника е представено и пълномощно от 19.06.2014 г., от което се установява, че управителят на ищцовото дружество е упълномощил П.К. да извършва изрично посочени действия от името на дружеството, в това число и да представлява дружеството при сключване на договори за обикновена търговска дейност.

По повод на това в производството пред СРС са изслушани и показания на св. П.К., от които се установява, че свидетелят е подписал процесното споразумение в качеството му на пълномощник на ищеца. В действителност св. П.К. е заявил, че към момента на провеждане на разпита работи в ответното дружество “Е.г.“ ЕООД от 2017 г., като към момента на сключването на споразумението от 28.07.2017 г. е действал като пълномощник на ищцовото дружество, поради което при съобразяване на разпоредбата на чл. 172 ГПК съдът следва да цени показанията на св. П.К. с оглед на всички други данни по делото като се има предвид възможната му заинтересованост. Правилото на чл. 172 от ГПК обаче не задължава съда във всеки един случай да откаже да кредитира показанията на свидетел, който би могъл да бъде заинтересован в полза на една от страните по спора, ако показанията на този свидетел се подкрепят от останалите събрани данни по делото, каквато хипотеза е налице в конкретния случай. Поради което и настоящата инстанция намира, че СРС в нарушение на процесуалния закон неправилно не е кредитирал показанията на св. П.К., доколкото показанията на свидетеля кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал.

Съгласно представеното споразумение страните са постигнали съгласие “Е.М.Б.“ ЕООД да възлага, а “Е.г.“ ЕООД да извършва услуги за подкрепа и упражняване на дейностите на възложителя, включително, но не ограничено до секретарски работи, продажби, складови дейности и маркетинг, като съгласно т. 3 от споразумението срокът на действие на възлагането е за период от 01.08.2017 г. до 31.12.2017 г. Установява се още и съгласно т. 4 от споразумението ищцовото дружество е поело задължение да заплати на ответника сума в размер на 50 000 лв. с ДДС, за която сума е било уговорено да бъде заплатена при подписване на споразумението.

Настоящият състав на съда намира, че СРС неправилно е приел, че дължимата сума е била заплатена от ищеца към момента на сключване на споразумението и процесните фактури не са издадени във връзка с изпълнение на задължението на ищеца да заплати уговорената в споразумението сума, доколкото не са ангажирани доказателства в тази насока.

3

За установяване на обстоятелството дали еднократно плащане в размер на 50 000 лв. с основание сключено споразумение от 28.07.2017 г. е отразено в счетоводната документация на двете търговски дружества във въззивното производство е допусната съдебно-счетоводна експертиза на основание чл. 263, ал. 3 ГПК. Вещото лице е представило заключение, което не е оспорено от страните, и което настоящият състав намира за обективно, безпристрастно и компетентно изготвено, и кредитира с доверие, и от което се установява, че в счетоводството на “Е.г.“ ЕООД няма постъпило и осчетоводено еднократно плащане в размер на 50 000 лв., с основание сключено Споразумение от 28.07.2017 г.

Вещото лице е посочило и че поради липса на достъп до счетоводството на “Е.М.Б.“ ЕООД не може да отговори на въпроса дали е осчетоводявано извършено еднократно плащане в размер на 50 000 лв. с основание сключено споразумение от 28.07.2017 г.

Доколкото процесните фактури са издавани за посочените в тях суми в срока на действие на възлагането, като първата фактура е от 11.09.2017 г., а последната от 08.12.2017 г. и при съобразяване на останалите представени по делото доказателства следва да бъде направен извод, че плащането на суми в размер на 25 000 лв., като част от общата сума от 46 500 лв., са извършени именно във връзка със съществуващо между страните облигационно правоотношение, възникнало по силата на споразумението от 28.07.2017 г.

Настоящият състав на съда намира, че извършените плащания на суми, за които са издадени процесните фактури са в изпълнение на поетите от ищеца със споразумението от 28.07.2017 г. задължения, като изпълнението на конкретните задължения от страна на ответното дружество остават извън предмета на настоящия спор, поради което и сумата от 25 000,00 лв. не е заплатена при начална липса на основание и предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Изводът, до който достига настоящата инстанция не съвпада с извода на СРС, поради което и обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.

С оглед на изрично формираното във въззивната жалба искане за обезсилване на издадената заповед за изпълнение следва да бъде посочено, че в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК отхвърлянето на иска по чл. 422 ГПК няма за последица обезсилване на издадената заповед за изпълнение, като отхвърлянето на предявения иск е пречка да бъде формирана изпълнителна сила по издадената заповед по чл.

410 ГПК.

При този изход на спора, въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на въззивника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 273 ГПК, с оглед на изрично формираното искане на въъзивника за присъждане на разноски само за въззивното производство, сумата от 850 лв., от които 500 лв. - държавна такса за въззивното производство и 350 лв. възнаграждение за вещо лице.

С оглед на правилата, установени в разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК, въззивното 4 решение може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд.

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло Решение № 20118652 от 18.05.2021 г., постановено по гр.д. № 68703/2019 г. по описа на СРС, 85 състав, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от “Е.М.Б.“ ЕООД против “Е.г.“ ЕООД установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 55, ал. 1, изр. 1 ЗЗД за установяване в отношенията между страните, че “Е.г.“ ЕООД дължи на “Е.М.Б.“ ЕООД сумата от 25 000 лв., предявена като част от сумата от 46 500 лв. – преведена без основание с шест банкови превода – на 11.09.2017 г., на 12.09.2017 г., на 03.10.2017 г., на 17.10.2017 г. и на 08.12.2017 г., ведно със законната лихва от 05.09.2019 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 17.09.2019 г. по гр.д. № 51300/2019 г. на СРС, 85 състав.