Решение № 158 от 22.12.2022, Районен съд - Дряново

РЕШЕНИЕ

№ 158 гр. Дряново, 22.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДРЯНОВО в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариета Спасова при участието на секретаря Гергана Генева като разгледа докладваното от Мариета Спасова Гражданско дело № 20224220100189 по описа за 2022 година за да се произнесе взе предвид :

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

Ищцата Т. Д. Д. чрез пълномощника си Адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от Д. М. - управител основава исковата си претенция на обстоятелството, че на 19.01.2022г. сключила договор за потребителски кредит № 202201191254590059 с ответното дружество. Посочва, че страните се договорили отпуснатият заем да бъде в размер на 1000 лв., размерът на погасителната вноска 119 лв., а видът на вноската бил месечен – 10 бр. Годишният лихвен процент бил в размер на 39,54 %, а ГПР в размер на 47,55%, а общата сума, която ищцата следвало да върне била 1190 лв.

Заявява, че в чл. 4, ал. 3 от договора било уговорено, че страните се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен по начин и условия съгласно общите условия на договора или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 6 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на задължението си да представи гаранция, кредитополучателят дължал неустойка на кредитора в размер на 960 лв.

Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска.

На ищцата била начислена неустойка в общ размер на 960 лв., тъй като не представила в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени в процесния договор, като месечната погасителна вноска станала 215 лв., а сумата, която следвало да върне била 2150 лв.

1

Уговорената клауза за неустойка в чл. 6 от Договор за паричен заем заявяват, че била нищожна поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД) и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл. 11, чл. 19, ал. 4 от ЗПК, във вр. чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или проведен чрез създаването на конкурентни други разпоредби. В този смисъл посочват решение № 4/2009г. по търг. дело № 395/2008г., решение № 1270/2009г. по гр. дело № 509/2007г. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.

В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочело: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин"

В този смисъл смятат, че клаузата, с която в процесния договор за паричен заем било уговорено, че заемателят дължал неустойка в общ размер на 960 лева, в случай че не предостави в тридневен срок от сключването му, обезпечение — двама поръчители/солидарен длъжник, които отговарят на определени съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде отпуснат кредит, както и при какви условия, вкл. и дали ще е необходимо обезпечение. Въпреки това на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение едва след като кредитът бил отпуснат, като ако не сторел това дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличавала.

Отделно от горното смятат, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) било типичен пример за неустойка, която накърнявала добрите нрави, тьй като излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено постигането на неоснователно обогатяване. В този смисъл е т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС. С процесната клауза за 2 неустойка в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.

Непредставянето на обещани обезпечения, когато същите били реално очаквани от кредитора, съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давала основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане разсрочвал заедно с периодичните вноски. Изводимо било, че нито една от страните нямала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД при непредставено обезпечение. Ако кредиторът имал за цел да получи обезпечение, същият могъл да отложи даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и „неустойката" да не се дължи, то смята, че това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Последиците от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение не били типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал, а напротив договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.

Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като същата задължавала потребителя при неизпълнение па поетите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Тази клауза не била индивидуално уговорена съгласно чл. 146 от ЗЗП. Нищожни били отделните клаузи от процесния договор на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП поради неравноправност.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава па потребителя кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК било установено, че при забава на потребителят кредиторът имал право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед на изложеното било налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата била нищожна. Моли съда да приеме, че били налице пороци, обуславящи нищожността на клаузата, предвидена в чл. 6 от Договор за паричен заем № 202201191254590059 сключен между ищцата и „Неткредит" ООД, предвиждаща заплащането на неустойка 3 в размер на 960 лв., като нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 11, чл. 19 ЗПК., както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде прогласена. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Неткредит“ ООД чрез адв. Е. Ц. от САК, в който се твърди, че за ищцата не съществувал интерес от предявяване на настоящия иск. Наличието на правен интерес била положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск. Заявяват, че дружеството не претендира, че ищцата дължи неустойка по процесния договор за кредит, съответно нямало основание за завеждане на отрицателен установителен иск от нейна страна.

Заявяват, че ищцата никога не била дължала неустойката, уговорена в горепосочената клауза. Ищцата била получила паричната сума по договора и единствено била плащала погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва съгласно погасителен план. Спрямо ищцата не били начислявани и тя не била заплащала суми, представляващи неустойка. Фактът, че не се претендирала неустойка се потвърждавал от извлечението от Централния кредитен регистър, което представят, като задължението било посочено без начислена неустойка. Поради което молят съда да приеме, че ищцата нямала правен интерес от предявяване на иск, с който се целяло да бъдела прогласена нищожността на клауза от договор, чиято хипотеза никога не била изпълнена и не се стигнало до нейното приложение. Установяването действителността на клаузата за неустойка нямало да внесе промяна в правната сфера на ищцата и тя нямала нужда от съдебна защита чрез постановяване на съдебно решение по отрицателен установителен иск.

По основателността на иска твърди, че между страните било безспорно, че на 19.01.2022 г. между тях бил сключен договор за кредит № 202201191254590059, във връзка с който ищцата получила от „Неткредит" ООД заемна сума в размер на 1000 лева. Ищцата поела задължение (чл. 11 от договора) да заплати на ответника възнаградителна лихва за ползваната сума в размер на 39,54 % на годишна база, при ГПР в размер на 47,55 %. Общата сума, която ищцата трябвало да заплати на ответника, била в размер на 1190 лв. По силата на чл. 4.3 от договора, вр. чл. 3.2.1 от Общите условия на „Неткредит" ООД ищцата била длъжна също да даде подходящо обезпечение на своето задължение чрез предоставяне на банкова гаранция, гаранция от небанкова финансова институция или двама поръчители до размера на 1190 лева.

Представянето на избраната гаранция следвало да бъде направено в рамките на уговорения между страните срок. При непредставена надлежна гаранция съгласно чл.

6, ал. 1 и 2 от договора, ищецът следвало да заплати неустойка в размер на 420 лева. В чл. 6, ал. 3 от договора изрично било предвидено, че неустойка се дължала само за периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция. Кредитополучателят имал възможност да осигури гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора.

От тук следвало, че кредитополучателят можел да избегне възникването на 4 задължението за неустойка или да ограничи неговия размер, в случай че предостави надлежно обезпечение и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора.

Уговореният размер на неустойката по чл. 6, ал. 1 от договора в размер на 420 лева била горната граница, до която можело да се начислява неустойка, но дължимата неустойка можело да бъде и в много по-нисък размер или дори минимална, ако в срока на договора за заем кредитополучателят предоставел на кредитора надлежно обезпечение.

Не считат, че било налице нарушение на добрите нрави и нарушение на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП. Съгласно чл. 9 от ЗЗД свободата на договаряне се ограничавала от изискването да бъдат спазвани добрите нрави, които в правната теория се възприемали като етични възгледи и правила на поведение, споделени от по-голямата част от обществото. Уговарянето на неустойка при неизпълнение на съществено договорно задължение, поето доброволно от едната страна, не нарушавало добрите нрави. На първо място твърдят, че ищцата получила информация за условията на договора и размера на евентуално дължимата неустойка още преди сключване на договора. Тази информация се показвала още на етап кандидатстване чрез електронната заявка и се включвала в договора за кредит, с чието съдържание ищцата изрично се съгласила. При преценка на съответствието на предвидената неустойка за неизпълнение с добрите нрави, трябвало да бъде отчетен интереса и на двете договарящи страни. При предоставяне на малки потребителски кредити, какъвто бил предмета на дейност на ответника, в не малка част от случаите, същите не бивали изплатени в срок.