Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 2325 от 27.08.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно търговско дело 127/2024
Вид
Определение № 2325
Подписан
27.08.2024
В сила
27.08.2024
Състав
Камелия Ефремова, Людмила Цолова, Иво Димитров

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2325 гр. София, 26.08.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Людмила Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Людмила Цолова Касационно търговско дело № 20248002900127 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. С. С. против решение №327/18.09.2023г. по в.т.д.№337/23г. на Пловдивски апелативен съд,с което е потвърдено решение №100/22.03.3023г. по т.д.№1444/21г. на Окръжен съд Стара Загора, с което е отхвърлен предявеният от него срещу ЗД“Бул инс“АД иск с правно основание чл.432 ал.1 КЗ за заплащане на сумата 50 000 лв., предявен като частичен от 60 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки,страдания и стрес, вследствие получени от него телесни увреждания от настъпило на 21.05.2019г. с участието му ПТП.

В касационната си жалба ищецът навежда оплаквания за неправилност, поради процесуални нарушения и материална незаконосъобразност, както и за необоснованост на обжалвания пред настоящата инстанция съдебен акт.

Поддържа,че изводът на съда за липса на противоправно деяние и виновно поведение на водача на автомобила, довели до настъпването на вредите за ищеца е неправилен и не кореспондира със събраните по делото доказателства. Твърди,че водачът е имал възможност да възприеме и е възприел опасността много преди настъпването на удара, но същият не е предприел никакви действия – за намаляване на скоростта, респ. за спиране преди опасната зона, въпреки съществуващата техническа възможност.

Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявения иск в пълния 1 му размер, ведно със законната лихва от 28.05.2019г. Касаторът моли за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител по реда на чл.38 ал.2 ЗА.

Във връзка с тези оплаквания в съдържащото се в касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът формулира в обосноваване общата предпоставка за допускане на касационния контрол върху обжалвания въззивен акт следните,считани от него за обуславящи изхода на делото, въпроси: 1. Неправомерното и колебливо движение на един участник в движението следва ли да се отчита като начало на възникване на опасността и предпоставящо необходимост от предприемане на мерки с намаляване на скоростта като подготовка за спиране и предотвратяване на ПТП при необходимост?; 2. Как следва да се преценява деянието на водача при настъпили вреди и може ли да се третира като случайно/безвиновно, когато опасността не е възникнала внезапно в опасната зона на спиране, а в един предходен момент, когато той е могъл да възприеме опасността и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това?; 3. Възниква ли и продължава ли да съществува опасност за движение, докато един участник в движението не се намира на определено място в съответствие с правилата за движение и предпоставя ли възникване на задължение за останалите участници в движението да съобразят поведението си и да предприеме мерки за предотвратяване на ПТП; ако тази опасност е възникнала извън опасната зона за спиране възникват ли предпоставки за носене на отговорност?; 4. Длъжен ли е водачът да възприеме като опасност неправомерното движение на друг участник в движението и да предприеме мерки за предотвратяване на ПТП от момента на възприемане на това поведение? По всички тези въпроси, според касатора, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №645/26.11.2007г. по к.н.д.№365/07г. на ІІ н.о. на ВКС, решение №8/25.02.1987г. по н.д.№92/86г. на ОСНК, решение №287/01.07.1986г. по н.д.

№241/86г. на ІІІ н.о., ТР №28/28.11.1984г. по н.д.№10/84г. на ОСНК.

Същевременно се позовава както на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК, така и на т.3 на същите член и алинея, поддържайки,че отговорът на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

С допълнителните предпоставки на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК касаторът обвързва останалите считани от него за разрешени по решаващ 2 начин от въззивния съд въпроси: 5.За опровергаване на законова презумпция по чл.45 ЗЗД – вината се предполага до доказване на противното, необходимо ли е провеждане на пълно обратно доказване от страната, на която презюмирания факт се противопоставя и при наличие на множество данни по делото, опровергаващи оборването на презумпцията, счита ли се за оборена? /противоречие с решение №205/12.05.15г. по гр.д.№7417/14г. на ІV г.о. на ВКС/; 6. Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? /противоречие с решение №24/2010г. по гр.д.№4744/08г. на І г.о. на ВКС, решение №221/02г. по гр.д.№677/01г. на І г.о. на ВКС/; 7.Когато съдът е преценил необходимост от специални знания и е назначил експертиза, при ценене на доказателствата и възприемане на експертното заключение, длъжен ли е да обсъди заключението заедно с другите доказателства? /противоречие с решение №393/01.10.10г. по гр.д.№4703/08г. на ІІ г.о.на ВКС/; 8.Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото? /противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, с т.19 на ТР №1/2001г. на ОСГК, решение №42/05.03.2014г. по гр.д.№5488/13г. на ІV г.о. на ВКС, определение №1006/15.10.10г. по гр.д.№619/10г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение №11/21.04.1994г. по адм.д.№4900/91г. на ІІІ г.о., решение №87/04.09.1958г. по гр.д.№55/58г. на ОСГК/; 9. Несъответствието на фактическите изводи на съда както на правните изводи, така и на установените по делото факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила; длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства и да изведе правилни правни изводи, с приложение на относимата и приложима правна норма, въз основа на обосновано и логическо обсъждане на фактите и обстоятелствата? /противоречие с т.12 на ТР №1/2001г./.

Насрещната по касационната жалба страна ЗД“Бул инс“АД не се е ангажирала със становище по нея.

Върховен касационен съд Търговска колегия Второ отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от 3 легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което я намира за допустима.

При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:

За да постанови акта си, съставът на въззивния съд е констатирал като безспорно между страните,че на 21.05.2019г. на републикански път извън населено място в общ.Гурково обл.Стара Загора е настъпило ПТП с участието на л.а. „Опел Астра“, управляван от Ангел Ангелов и на велосипедиста С. С., при което последният е пострадал; че отговорността на водача на л.а. е била застрахована по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответното застрахователно дружество; че ищецът е предявил към ответника претенция за изплащане на застрахователно обезщетение, която не е удовлетворена към датата на завеждането на исковата молба. Като спорно между страните съдът е определил това дали застрахователят дължи да обезщети ищеца за причинените му от ПТП вреди, във връзка с което същият поддържа теза,че ПТП е причинено изцяло по вина на велосипедиста, а поведението на водача на л.а. не е противоправно и виновно.

За да разреши този спорен въпрос, въззивният състав е анализирал подробно заключенията на допуснатите в производството пред първата инстанция автотехнически експертизи, включително обясненията на вещите лица, дадени при изслушването им в открито съдебно заседание при приемане на заключенията им. Обосновал се е кое в тях кредитира, кое – не и по какви съображения. Приел е за установено и от двете заключения,че мястото на сблъсъка се намира в лентата, предназначена за движение на лекия автомобил, като непосредствено преди настъпването му велосипедистът, управлявайки велосипеда в насрещната за автомобила лента за движение, се е отклонил наляво, навлизайки в лентата за движение на автомобила, а водачът на последния е завил надясно с цел да избегне удара, поради което той е настъпил в лявата предна част на МПС; че скоростта на движение на последния към този момент е била 72,29 км/ч, а тази на велосипеда – 19 км/ч; че автомобилът се е движил със скорост, под разрешената от 90 км/ч, тъй като пътният знак за ограничение на скоростта до 60 км/ч се е намирал след мястото на удара; че мястото на удара е при наличен вдясно по посоката на 4 движение на автомобила селскостопански път; че ищецът, завивайки непосредствено преди удара наляво, е нарушил задължението си да пропусне движещия се с предимство направо по пътя в своята лента за движение автомобил, който е могъл своевременно да възприеме, тъй като между двамата участници в ПТП преди настъпването на сблъсъка не е имало зрителни прегради или намалена видимост, които да им пречат да се възприемат. Кредитирал е като обосновано установеното с повторната експертиза,че ако се приеме,че опасността е възникнала от момента на промяната на траекторията на движение на велосипедиста в посока наляво, то и при движение на лекия автомобил със скорост от 60 км/ч водачът не би имал техническа възможност да предотврати настъпването на ПТП. Посочил е,че няма основания да се приеме,че опасността за движението е възникнала при забелязване от водача /установено със свидетелските му показания/, че велосипедистът се движи нестабилно, след като това движение е осъществявано в рамките на банкета и асфалта на насрещната лента за движение, а опасността е възникнала от момента , в който велосипедистът е променил траекторията си на движение със завой наляво. Съдът е изложил съображения за липса на правно задължение на водача на автомобила да задейства спирачната система още когато е възприел нестабилното движение на велосипедиста, като е посочил,че при конкретните обстоятелства нормата на чл.20 ал.2 изр.2 ЗДвП,задължаваща водачите на МПС да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението, е неприложима, тъй като в случая в причинна връзка с факта на възникването на опасността е промяната на посоката на движение на велосипедиста със завой наляво. В допълнение на този аргумент съставът се е позовал на мотивите по т.5 от ТР №28/1984г. по н.д.№10/84г. на ОСНК на ВС, според които от водачите се изисква да намалят скоростта във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното проявяване, като, когато водачът е направил всичко зависещо от него и е изпълнил изискванията на закона и правилника и въпреки това са настъпили общественоопасни последици, той не следва да носи отговорност, съответно – когато един водач е изпълнил предписанията на правилника за движение досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и да предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 5

НК. В заключение е посочил, че лисва основание да се счита,че с поведението си Ангелов е нарушил задълженията си по чл.5 ал.1 т.1 и чл.5 ал.2 т.1 ЗДвП да не създава опасност за живота и здравето на другите участници в движението и да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни ППС, тъй като от доказателствата е установено,че неговото движение е било съобразено както с разрешената скорост за движение, така и с предимството му като движещ се направо в своята лента за движение автомобил,а именно поведението на С. е в нарушение на чл.5 ал.1 т.1 ЗДвП, тъй като той е навлязъл в лентата за движение на лекия автомобил, отнемайки предимството му. Достигайки по тези съображения до крайния извод за липса на противоправно поведение на застрахования водач и негова вина за настъпването на ПТП, съдът е намерил въззивната жалба на ищеца за неоснователна, поради което е потвърдил отхвърлителното решение на първоинстанционния съд.