Решение № 1419 от 12.10.2023, Районен съд - Плевен
- Съд
- Районен съд - Плевен
- Дело
- Гражданско дело 2514/2023
- Вид
- Решение № 1419
- Подписан
- 12.10.2023
- В сила
- 08.11.2023
- Състав
- Ана Иванова Илиева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 422 · Граждански процесуален кодекс
- чл.47, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.92 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 92,ал.2 · Закон за задълженията и договорите
РЕШЕНИЕ
№ 1419 гр. Плевен, 12.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Ана Ив. Илиева при участието на секретаря ВЕЛИСЛАВА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Ана Ив. Илиева Гражданско дело № 20234430102514 по описа за 2023 година
Производството по делото е образувано по предявени от Е. С. М. ЕГН ********** с адрес в ***, срещу Б. Н. М. ЕГН ********** с адрес в *** иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД да бъде прието за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на сумата от 1820лв., представляваща неустойка по чл.6.1 от договор за наем от 08.09.2020г., за периода от 09.09.2021г. до 31.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3906/2022г.по описа на ПРС, до окончателното изплащане.
Твърди се в исковата молба, че ищецът е подал заявление по реда на чл.410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, връчена на длъжника по чл.47, ал.5 ГПК, поради което и в изпълнение указанията на съда е предявил настоящия иск. Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че с договор за наем на недвижим имот от 08.09.2020г. ищецът е отдал под наем на ответника собственият си недвижим имот - част от обзаведен апартамент, състоящ се от една спалня, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, коридор и тераса, находящ се в ***, за срок от една година. Излага се, че след изтичане на срока на договора ответникът е продължил да ползва жилището до 31.10.2021г. включително.
Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл.6.1 от договора за наем, наемателят 1 дължи неустойка, в случай, че не изпълни задължението си за връщане на имота след прекратяване на договора, в размер на утроената наемна цена по т.1.2 за всеки месец. Твърди се, че ответникът е изпаднал в забава на 09.09.2021г., и, че забавата е продължила до предаване на имота на 31.10.2021г. Излага се, че при така установеният срок на забава, неустойката изчислена съгласно приетото между страните с разпоредбата на чл.6.1 от договора е както следва: за м.септември 2021 г.: от 09.09.2021г. до 30.09.2021г. - 22 дни, при 350 лв. месечна наемна цена е 256.67лв., а нейния трикратен размер е 770лв., за м.октомври трикратният размер на наемната цена от 350лв., или 1050лв., като общия размер на неустойката бил в размер на 1820лв. Поради изложеното моли съда да уважи предявения иск и да му присъди разноски.
В проведеното по делото о.с.з. ищецът не се явява и не се представлява.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК ответникът не е депозирал отговор на ИМ.
В проведеното по делото о.с.з. ответникът не се явява и не се представлява.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено следното от фактическа страна:
По делото е присъединено ч.гр.д. №3906/2022 г. по описа на ПлРС, от което е видно, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК от ищеца срещу ответника за следните суми: 350лв.-неизплатен наем за м.октомври 2021год., съгласно договор за наем от 08.09.2020год.; сумата 145,25лв. - неизплатени консумативи за ползвания под наем имот за м.септември и октомври 2021год., ведно със законната лихва от 18.07.2022год. до изплащане на вземането, както и сумата 25лв. разноски по делото, представляващи внесена държавна такса и възнаграждение за един адвокат в размер 300лв., за 1820лв. – договорна неустойка в трикратния размер на месечна наемна цена от 350лв. за периода от 09.09.2021год. до 31.10.2021год., ведно със законната лихва от 18.07.2022год. до изплащане на вземането. Видно е, че по делото след постановено определение по в.ч.г. № 740/2022 г. по описа на ПлРС е издадена Заповед за изпълнение № 3275/16.11.2022 г. за сумата от 1820лв. – договорна неустойка в трикратния размер на месечна наемна цена от 350лв. за периода от 09.09.2021год. до 2
31.10.2021год., ведно със законната лихва от 18.07.2022год. до изплащане на вземането, връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и ищецът в изпълнение указанията на съда е предявил настоящия уск за установяване на съществуване на вземането си.
Установява се от приложения към заповедното производство Договор за наем от 08.09.2020 г., сключен между страните по делото, че ищецът е отдал на ответника по делото собствения си недвижим имот - част от обзаведен апартамент, състоящ се от една спалня, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, коридор и тераса, находящ се в ***, за срок от една година, считано от 08.09.2021 г. с месечен наем от 350 лева. Видно е, че страните са се договорили, че: договорът се прекратява с изтичането на срока му; че ако наемателят не изпълни задължението си за връщане на имота след прекратяване на договора дължи неустойка в размер на утроената наемна цена за всеки един месец /чл.6.1 от Договора/.
Видно е от изпратената до ответникът покана за изпълнение, че ищецът му е отправил покана да му заплати претендираната неустойка по чл.6.1 от договора.
Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:
За успешното провеждане на предявените искове, в тежест на ищеца е да установи в процеса: учредено по негова инициатива заповедно производство по реда на чл. 410 от ГПК и издадена в негова полза Заповед за изпълнение; спазване на срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК; че с ответника са се намирали в облигационни отношения по силата посочения в исковата молба договор за наем, на който се основава претенцията; обстоятелството, че се явява изправна страна по същия, т.е. че е изпълнил поетите с него задължения, наличието на акцесорно съглашение в договора, според което при неизпълнение на поетото задължение по договора за връщане на имота, след прекратяване на договора, неизправната страна дължи претендираното обезщетение.
От своя страна ответникът е длъжен да установи правоизключващите си и правопогасяващите си възражения по исковете, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, в т.ч. изправността си по договора.
3
По делото не се спори, а и се установява от приложеното ч.гр.д.
№4053/2021 г., че в полза на ищеца е издадена по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение и изпълнителен лист за претендираните суми. Установява се от приетите по делото доказателства, че заповедта за изпълнение е връчена по реда на чл.47, ал.5 ГПК на ответника, поради което и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения преклузивен срок е предявил иск за установяване на вземането, което поражда правния интерес за ищеца от водене на настоящото производство и неговата допустимост.
Ищецът основава претенцията си въз основа на прекратен договор за наем, като след изтичане на срока му ответникът не е върнал имота, поради което и дължи договорената в договора неустойка.
За основателността на исковата претенция на първо място следва да се съобрази факта дали процесния договор е прекратен с изтичането на срока му или дали се е превърнал в безсрочен такъв. Ответникът в настоящето производство не е навел твърдения, че е продължил да ползва имота без противопоставянето на ищеца, поради което и договорът да се е превърнал в безсрочен. Съдът намира, че неплащането от страна на наемателя на следващите се два наема, след изтичане на срока на договора и дължимите консумативи са индиция, че той също е считал договора за прекратен, поради което не е считал за нужно да плаща същите.
Поради изложеното съдът намира, че договорът за наем не се е превърнал в безсрочен, поради което и ищецът има право да претендира договорената между тях неустойка.
Съдът намира, че така договорената между страните неустойка не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави и не е прекомерна, по следните съображения:
След като съобрази разпоредбата на чл.92 от ЗЗД и постановките на ТР№1/2009г. на ОСТК на ВКС съдът приема, че правилото на чл.92,ал.2 от ЗЗД за намаляване неустойката поради прекомерност, изключва факта на прекомерността като основание за нищожност, съставляващо накърняване на добрите нрави. С оглед предоставеното на ответника потестативно право да иска намаляване на неустойката поради прекомерност, размерът на неустойката не може да бъде да бъде единствено и самостоятелно основание за нищожност. Прекомерният размер на неустойката може да съставлява 4 накърняване на добрите нрави, само, когато е съчетан с други фактори, каквито в случая не са установени.
С оглед употребения в ТР термин „свръхпрекомерност“, евентуално може да се приеме съществуването на количествени критерии за разграничаване на прекомерна неустойка от нищожна неустойка, която поради размера си накърнява добрите нрави. Не съществуват обаче общовалидни критерии, според които една неустойка може еднозначно да се определи като прекомерна или като нищожна като противоречаща на добрите нрави. По своята правна същност неустойката има обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Тя освобождава кредитора от задължението да доказва претърпените вреди и дава възможност да се обезщетят не само преките, но и косвените вреди, които в общия случай не могат да се включат в претенцията, респ. в задължението за обезвреда.
Евентуално, като нищожна, противоречаща на добрите нрави може да се определи неустойка, която десетки, стотици, хиляди пъти надвишава размера на вредите или на неизпълненото задължение. Настоящият случай не е такъв, тъй като неустойката е в трикратния размер на месечната престация.
Следователно не е нищожна, а дали е прекомерна може да се установи само, ако ответникът направи възражение по чл. 92,ал.2 от ЗЗД, което същият не е направил нито в заповедното, нито в исковото производство.
Поради изложеното съдът приема, че дължимата неустойка не е нищожна и прекомерна, поради което искът като основателен следва да бъде уважен.
Съобразно изхода на спора ответникът дължи на ищеца сторените в исковото производство разноски в размер от 537.80 лв. за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Б. Н.
М. ЕГН ********** с адрес в *** дължи на Е. С. М. ЕГН ********** с адрес в *** сума в размер на 1820лв., представляваща неустойка по чл.6.1 от Договор за наем от 08.09.2020г., за периода от 09.09.2021г. до 31.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от подаване на заявлението 5 за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3906/2022г. по описа на ПлРС -18.07.2021 г., до окончателното изплащане, на основание чл.422, ал.1, вр. с чл.415, ал.1 ГПК, вр. чл.92 ЗЗД.
ОСЪЖДА Б. Н. М. ЕГН ********** с адрес в *** да заплати на Е. С.
М. ЕГН ********** с адрес в ***, сумата от 537,80 лева, представляваща сторени в исковото производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, пред Плевенски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________ 6