Определение № 4085 от 31.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4085 гр. София, 31.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20268002100945 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата В. В. Ч. срещу въззивно решение № 328 от 10.12.2025 год., постановено по в. гр. дело № 679/2025 год. по описа на Окръжен съд – Габрово, в частта му, в която, като е потвърдено решение № 17 от 28.01.2025 год., постановено по гр. дело № 594/2024 год. по описа на Районен съд – Павликени, са отхвърлени предявените от В. В. Ч. срещу Окръжен съд – Велико Търново искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на ищцата, извършено със заповед № 41 от 04.04.2024 год. на председателя на Окръжен съд – Велико Търново, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „съдебен секретар“ и за осъждане на ответника да заплати сумата от 14 666.40 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за период от 6 месеца, считано от 05.04.2024 год.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд неправилно бил приел, че неявяването на ищцата на работа представлява тежко дисциплинарно нарушение, без да отчете, че отсъствието й било резултат на обективна невъзможност за завръщане в страната, възникнала по причини, стоящи извън нейната воля – непредвидени транспортни затруднения, включително изпуснати полети и липса на директни връзки, както и че през целия период ищцата била уведомявала 1 работодателя за настъпилите обстоятелства, като същият при първоначалната комуникация бил разрешил допълнителни дни платен отпуск, което изключвало наличието на виновно поведение. Въззивният съд бил възприел крайно рестриктивно тълкуване на понятието „обективна невъзможност", свеждайки го до субективна вина, без да анализира реалните, фактически пречки за изпълнение на трудовите задължения, като неправилно бил приел, че ищцата сама се била поставила в невъзможност да се яви на работа. По този начин бил подменил критерия за дисциплинарна отговорност, придавайки значение на хипотетични възможности за поведение, вместо да анализира реалната и конкретна невъзможност за явяване на работа, възникнала извън контрола на ищцата. Въвел бил презумпция за вина, несъвместима с принципите на трудовото право и с трайната практика на ВКС. Настъпилите обстоятелства не били резултат от умишлено или небрежно поведение, а от независещи от волята на ищцата фактори, които обективно били осуетили завръщането й в страната и явяването на работа. Въззивният съд бил допуснал и съществено процесуално нарушение, тъй като ценил доказателствата по делото едностранчиво и избирателно – кредитирал само доказателствата, представени от работодателя, като не бил обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност доказателствата, представени от ищцата, в т.ч. писмената кореспонденция и уведомленията относно причините за отсъствието, като бил игнорирал факта на постоянна комуникация с работодателя и добросъвестното поведение на ищцата. Неправилно не били ценени показанията на свидетеля Н. Ц.. Изводите на въззивния съд били и необосновани. В обжалваното решение не били изложени мотивите, поради които се отхвърлят доказателствата на ищцата и се приема, че отсъствието на ищцата е резултат от виновното й поведение, при наличието на доказателства за обратното. Така допуснал нарушение на принципите за обективност, равнопоставеност на страните и свободна, мотивирана оценка на доказателствата. Неправилни били и изводите, че входирането на лични документи в ЕИСС след работно време и извън формалните правомощия на служителя представлява дисциплинарно нарушение, без да бъде съобразена реалната обстановка по казуса. Ищцата не била действала с цел да наруши вътрешните правила или да се противопостави на заповед на работодателя, а единствената й цел била да представи своевременно книжа, без забавяне и в интерес на нормалното изпълнение на трудовите задължения. Това поведение показвало добросъвестност и желание за спазване на трудовата дисциплина, като не представлявало дисциплинарно нарушение. Въззивният съд не бил анализирал свидетелските показания във връзка с останалия доказателствен материал по делото.

Неправилно бил възприел и близката връзка между ищцата и свидетеля Ц. като основание за автоматична заинтересованост и съответно за намаляване на доказателствената стойност на показанията на посочения свидетел. Наличието на професионални или лични контакти между лицата не означавали автоматично предубеденост, особено когато свидетелят давал показания, които били спонтанни и не противоречали на писмените доказателства. Изводът за заинтересованост бил формален, едностранчив и не се подкрепял от реални доказателства за тенденциозност или манипулиране на фактите.

Свидетелите на работодателя представлявали неговите интереси и му били подчинени, които обстоятелства поставяли под въпрос тяхната обективност и независимост – налице бил реален риск от влияние, страх от 2 неблагоприятни последици или тенденциозно представяне на фактите в полза на работодателя. Въззивният съд не бил извършил необходимата критична преценка на тези показания, като не бил отчел възможната заинтересованост на свидетелите и не бил съпоставил техните изявления с другите доказателства по делото, включително писмените доказателства и твърденията на ищцата. Анализът на начина, по който ищцата била разходвала личните си финансови средства, бил юридически необоснован и неправомерен.

Личните финансови средства били собствено право на всяко лице и тяхното използване не подлежало на оценка или санкция. Дисциплинарната отговорност предполагала вина – умишлено или грубо небрежно действие, което в конкретния случай липсвало. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Дали неявяването на работа от страна на служител, който се намира извън страната поради обективни, непредвидими и независещи от него причини, представлява дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, когато е уведомил своевременно работодателя и е положил всички усилия да се върне?

2/ Може ли трудово-правното отсъствие в чужбина, причинено от непредвидени превозни и организационни затруднения, да представлява „обективна невъзможност" за явяване на работа в смисъла на съдебната практика по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ?

3/ Дали работодателят в дисциплинарното производство е бил длъжен да документира отказа на отпуск и да признае и отчете обясненията на служителя, когато те са достъпни и комуникирани своевременно?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.

280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешение в противоречие с практиката на ВКС – решение № 218 от 17.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 984/2009 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 342 от 04.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 11/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 33 от 30.04.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1915/2019 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 203 от 24.06.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6889/2014 год., ІV г. о., ГК, а освен това са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касационната жалба Окръжен съд – Велико Търново счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно в обжалваната му част.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че страните са се намирали в трудово правоотношение, съгласно трудов договор от 2005 год, по което ищцата заемала длъжността „съдебен секретар“. С писмена молба ищцата поискала използването на платен тодишен отпуск за периода от 29.01.2024 год. до 06.02.2024 год. /7 дни/, който й бил разрешен със заповед № 41 от 23.01.2024 год.

С писмена молба ищцата поискала използването на платен годишен отпуск за периода от 07.02.2024 год. до 09.02.2024 год. /3 дни/, който й бил разрешен със заповед № 58 от 3

07.02.2024 год. Макар писмената молба да не била подписана от ищцата, обстоятелството се потвърждавало от показанията на свидетелката К. Г..

Установено било въз основа на разпечатки за резервации на полети, бордни карти и платежни документи, че ищцата имала резервирани полети на 05.02.2024 год. от Кайро до Лондон; на 06.02.2024 год. от Лондон до София; на 08.02.2024 год. от Кайро до Лондон, който бил отложен за 09.02.2024 год.; на 14.02.2024 год. от Лондон до София. За ищцата била подготвена бордна карта за полет на 09.02.2024 год. от Лондон до София.

От показанията на свидетеля Н. Ц., които въззивният съд е ценил частично, като подкрепящи се от останалия доказателствен материал, се установявало, че двамата с ищцата били на екскурзия в Кайро края на м. януари – началото на м. февруари 2024 г. Екскурзията била планирана предварително, като имали билети за връщане на 05.02.2024 год. от Кайро до Лондон, тъй като нямало директен полет до София. На 05.02.2024 год. тръгнали с такси от хотела, в който били отседнали, към летището. Поради действията на таксиметровия шофьор изпуснали полета. На 06.02.2024 год. намерили кафене, в което чрез интернет връзка през приложението „Месинджър“ ищцата се свързала с К. Г.. Тъй като телефонът бил пуснат на високоговорител, свидетелят чул, че Г. казва, че ищцата ще получи 3 дни платен отпуск до края на седмицата.

Въззивният съд не е кредитирал показанията на посочения свидетел в частта им относно датата, на която били закупени билети след изпуснатия полет от Кайро до Лондон, поради вътрешното им противоречие – свидетелят посочвал първо датата 08.02., след това посочвал датата 07.02, а от представените писмени доказателства се установявало, че това се е случило на 06.02. По отношение на показанията на свидетеля, в частта им касаещи събитията във връзка с периода, през който на ищцата бил допълнително разрешен отпуск за перода от 07.02.2024 год. до 09.02.2024 год. /които макар да не били пряко свързани с предмета на доказване по настоящето дело, били във връзка с него/, въззивният съд е препратил към изводите на първоинстанционния съд /чл. 272 ГПК/.

Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Ц. и в частта им, в която същият сочи, че полетът на 08.02.2024 год. от Кайро до Лондон бил отложен за 09.02. – това се потвърждавало и от приетите писмени доказателства по делото. Свидетелят бил закупил билет на ищцата за полет от Лондон до София на 09.02., но поради отлагането на полета с направление Кайро – Лондон /на 08.02./, ищцата пропуснала полета до София. Ищцата отново се свързала с К. Г. чрез интернет връзка.

Въззивният съд не е ценил показанията на посочения свидетел в частта им, в която същият излагал, че К. Г. уведомила ищцата, че може да ползва неплатен отпуск – тъй като същите се опровергавали от показанията на самата Г., която свидетелствала в обратен смисъл, както и в частта им за престоя след пристигането на 09.02. в Лондон до отпътуването оттам – тъй като не се подкрепяли от други доказателства, а свидетелят бил близък на ищцата и в този смисъл заинтересован от изхода по делото; наред с това показанията му били вътрешнопротиворечиви, доколкото свидетелят първо сочел, че не били имали пари за закупуването на билет, а след това – че имали заделени пари, но ги били похарчили, купувайки „неща за спомен“, т.е. сувенири.