Решение № 1462 от 23.03.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1462 гр. София, 22.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Цветомира П. Кордоловска

Дачева

Наталия П. Лаловска при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Здравка Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100512747 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 20141041 от 17.06.2021 г. на СРС, 69, с-в, по гр. д. № 54428/2018 г. е признато за установено, на основание чл. 422 във вр. с чл. 415 във вр. с чл. 124 ал. 1 ГПК и чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 ал. 1 33Д и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че М. Д. П. с ЕГН ********** дължи на "Е.М." ЕООД, ЕИК: *******, сумата 628, 28 лв. главница по договор за потребителски кредит № PLUS-11423219/02.09.15 г., сключен между „БНП П.П.Ф."ЕАД и М. П., представляваща падежирали и непогасени вноски за главница от подписване на договора до падежа на 23 погасителна вноска- 20.08.2017г., вземането по които е прехвърлено на "Е.М." ЕООД с договор за възлагане на вземания /цесия/ от 12.10.2016 г., ведно със законната лихва за забава от 07.09.2017 г. – подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 135, 82 лв., договорна лихва за периода от подписване на договора - 02.09.15 г. до 20.08.2017 г., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 17.09.2017 г. по ч.гр.д. № 62392/2017 г. на СРС, 69 с -в. С решението искът за главницата е отхвърлен над уважения размер до пълния предявен размер от 678, 68 лв. Страните са осъдени съразмерно за разноски в исковото и заповедно производства.

Решението се обжалва от ответницата М. Д. П., чрез представителя й, в частта, в която са уважени исковете. Излага доводи, че в тази част решението е незаконосъобразно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Поддържа, че неоснователно СРС е приел, че цесията на вземанията по договора за кредит е съобщена на ответницата редовно. Сочи, че не е уведомена за извършената цесия, по смисъла на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, поради което 1 същата няма действие срещу нея и исковете са неоснователни. По тази причина счита, че ищецът няма качеството кредитор спрямо нея, като се позовава на практика на ВКС по въпроса. Излага подробни съображения, че не е доказано в производството, че ищецът е придобил именно вземанията на „БНП П.“ ЕАД срещу нея по договора за потребителски кредит. Поддържа доводи, че рамковият договор за цесия не разполага със собствен транслативен афект, като не е доказано и валидно правоотношение между ответницата и цедента „БНП П.“ ЕАД. Позовава се на нарушения по договора за потребитески кредит, които обосновават неговата нищожност и недействителност по ЗПК и поради неравноправни клаузи по ЗЗП, които съдът следва да изследва и служебно. Излага подробни съображения за допуснати нарушения на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 6, т. 9 а, т. 11, т. 20, 23 и 24 ЗПК при сключване на договора за кредит, като поддържа, недействителност на договора на основание чл. 23 и чл. 22 ЗПК.

Предвид тези доводи, счита че ако са налице задължения по договора за кредит, те обхващат само чистата стойност на кредита. Поддържа доводи, че не се дължат сумите за застрахователна премия, включени в анюитетните вноски, а съдът е следвало да отхвърли и претенцията за договорни лихви в размер от 35, 52 % поради противоречието на клаузата с добрите нрави. Липсата на еквивалентност на престациите е явно противоречие с добрите нрави, според практиката на ВКС, на която са позовава ответницата. Поддържа доводи, че недействителността на клаузата за договорна лихва влече недействителност и на целия договор. Счита, че независимо от клаузата на чл. 23 ЗПК, според която при нищожност на договора за кредит се дължи само чистата сума на главницата, тя на може да се присъди защото ще се стигне до подмяна на основанието, на което е предявен иска. По тези и допълнителни съображения моли да се отмени решението в уважената част и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира разноски за въззивното производство по реда на чл. 38, ал. 1 и 2 Задв.

Ищецът „Е.М.“ ЕООД оспорва жалбата като изцяло неоснователна в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържа, че решението, в оспорената уважителна част, е законосъобразно, постановено в съответствие с материалния и процесуален закон. Основателно съдът е приел, че е възникнало вземане на ищеца въз основа на договор за цесия, с който в негова полза е прехвърлено вземането на цедента „БНП П.П.Ф.“ ЕАД срещу ответницата по договор за потребителски кредит. Неоснователно и твърдението, че длъжникът не е уведомен редовно за цесията, тъй като на ответницата е изпратено съобщение на посочения от нея адрес, още преди образуване на заповедното производство. Сочи, че съгласно трайната практика на ВКС, получаването на уведомлението за цесията, заедно с преписа от исковата молба, в рамките на исковото производство, съставлява валиден способ за уведомяване на длъжника.

Поддържа доводи, че СРС е обсъдил всички възражения на страните и събраните пред него доказателства и е направил обоснован извод, че исковете са доказани и основателни. Сочи, че жалбата е изцяло неоснователна и моли да се потвърди решението в оспорените части. Не претендира разноски.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото по реда на въззивната проверка, приема следното:

Районният съд е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал.

1 ЗЗД чл. 240, ал. 1 ЗЗД,чл. 86, ал. 1 ЗЗД и чл. 9 и сл. ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 от ЗЗД , тъй като вземанията, чиято дължимост се иска за бъде установена, произтичат от договор за потребителски кредит, прехвърлени на ищеца с договор за цесия.

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу решение, 2 което подлежи на обжалване. Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съдът следи служебно и без довод от страната за нарушения на императивните материалноправни норми.

Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено в оспорената част, след подадена в срока по чл. 414 ГПК възражение от ответницата.

В частта, в която искът е отхвърлен решението не е оспорено от ищеца и е влязло в сила.

Настоящият състав намира, че делото е решено при установена от СРС фактическа обстановка и след обсъждане на представените от страните писмени доказателства в цялост, като съдът не намира за необходимо да преповтаря фактическата обстановка, а препраща към нея на основание чл. 272 ГПК.

Във връзка с доводите по въззивната жалба за незаконосъобразност на решението, въззивният състав намира следното :

Както е приел и СРС с доклада по делото при разпределяна на доказателствената тежест в процеса, по правилата на чл. 154 ГПК, по предявените искове ищцовото дружество е следвало да установи, пълно и главно, че спорното право е възникнало - т. е., че са съществували договорни отношения по предоставяне на потребителски кредит с ответницата, по който тя не е изпълнил в цялост задълженията си за връщане на дължимите суми към цедента – кредитор, размерът на тези вземания, както и валидното прехвърляне на задължението (като стойност) към ищеца посредством договор за цесия. От своя страна ответницата е следвало да ангажира доказателства за установяване на правоизключващи или правопогасяващи си възражения срещу съществуването на вземането, респективно срещу неговата изискуемост.

Според чл. 9, ал. 1 ЗПК с договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, а кредитополучателя се задължава да върне в определен срок получената сума.

Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗПК кредиторът може да прехвърли вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако договорът за кредит предвижда такава възможност. В процесният договор изрично е предвидена възможност за прехвърляне на правата по него на трето лице.

В случая не е спорно и се установява, от договор за потребителски кредит № PLUS11423219 от 02.09.2015 г., ведно с погасителен план към същия, че „БНП П.П.Ф.“ ЕАД е предоставил на ответницата М. Д. П. кредит за потребителски цели, в размер на 1 500 лв., а последната се е задължила да го върне заедно с дължимите лихви, на 36 погасителни месечни вноски, при размер на месечната вноска от 77, 91 лв., като сумата кредиторът се задължил да предостави по посочена банкова сметка, при ГПР от 45, 79 % и ГЛП от 35, 52 %. Последната погасителна вноска по договора е била на 20.07.2018 г.

В договора е уговорено, че при забава на една или повече месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените разноски по събиране на вземането, извършени по преценка на кредитора.

Предвид изложеното въззивният състав споделя изводите на СРС, че в производството е доказано, че между „БНП П.П.Ф." ЕАД и ответницата е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор потребителски кредит.

3

Получаването на сумата по договора за кредит, чрез превеждане й по банковата сметка на ответницата от дата 02.09.2015 г., е потвърдено и от заключението на приетата пред СРС, без възражения от страните, съдебно-счетоводна експертиза. Според заключението ответницата е извършила по кредита плащания в размер на 491, 46 лв., преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 07.09.2017 г., както и в размер на 300 лв. - след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение вещото лице е изчислило, че е останала непогасена сума по главницата в размер на 628, 28 лв. с падеж от 20.04.2016 г. до 20.08.2017 г., неплатена вноска за застраховка в размер на 50, 40 лв., с падеж от 20.04.16 г. до 20.08.17 г., както и незаплатена падежирала възнаградителна лихва в размер на 553, 39 лв. със същия падеж.

Установява се също така, че с анекс по протокол № 17 от 12.10.2016 г. към рамков договор за цесия от 02.06.2015 г. сключен между „БНП П.П.Ф.“ ЕООД и „Е.М.“ ЕООД, са прехвърлени задълженията на М. Д. П. по договор за потребителски кредит № PLUS-11423219 от 02.09.2015 г. Видно от приложението към Протокол № 17, прехвърлените вземания са в общ размер от 1 419, 78 лв. – главница, 715, 92 лв. лихви и 56, 62 лв. – неустойка за забава.

В решението СРС е приел за изцяло неоснователни възраженията на ответницата за нищожност за договора за потребителски кредит, поради нарушения на ЗПК и ЗЗП.

По този въпрос и във връзка с възраженията, поддържани и във въззивната жалба, настоящата инстанция приема следното :

Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, на която са позовава ответницата, всяка клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

В чл. 22, ал. 1 ЗПК по императивен начин е предвидено, че когато с договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът е изцяло недействителен. Според чл. 23 от ЗПК, ако договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

Следователно, в специалният закон - ЗПК, са въведени специални основания, при доказване на които целият договор за кредит се приема за недействителен, по силата на самия закон.

В случая договорът за кредит е сключен в писмена форма и е подписан от двете страна, към него са приложени ОУ, който също съдържат подпис на страните.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 и 8 от ЗПК в договора за кредит следва да се съдържа общия размер на кредита и условията за усвояването му, както и стоката или услугата и нейната цена в брой - когато кредитът е под формата на разсрочено плащане за стока или услуга или при свързани договори за кредит. Въззивният съд намира, че посочените изисквания към договора за кредит са спазени.