Решение № 45 от 30.04.2025, Окръжен съд - Търговище

РЕШЕНИЕ

№ 45 гр. Търговище, 30.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАРИАНА Н. ИВАНОВА

Членове:

МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

БОРЯНА СТ. ПЕТРОВА при участието на секретаря ИРИНА П. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от МАРИАНА Н. ИВАНОВА Въззивно гражданско дело № 20253500500071 по описа за 2025 година Производството е по чл. 258 и сл.от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД срещу отхвърлителната част на решение № 472/29.10.2024г. по гр.д.

№ 80/2024 г. на РСТ (с изкл. на сумата 225 лв. – заплащане доп.услуга „Фаст“), както и по 3 частни жалби подадени от: ищеца (1бр.) и от ответника Д. Г. (2 бр.) срещу постановеното по реда на чл. 248 ГПК Определение № 1428/18.12.2024 г., с което са отхвърлени молбите и на двете страни за изменение на решението в частта за присъдените разноски.

Въззивната жалба на „Профи Кредит България “ ЕООД, ЕИК 175074752, гр.София, чрез пълномощник юрк. И. Т., е срещу решение № 472/29.10.2024 г., постановено по делото, В ЧАСТТА му, в която са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от дружеството срещу Д. Х. Г. от гр. Търговище установителен иск по чл. 415 от ГПК за сумата 413,94 лв. – главница (разликата над присъдената сума от 372.49 лв. до претендираната 786.43 лв.) и осъдителни искове за: 140.35 лв. - договорно възнаграждение за периода 10.12.21г. до 10.08.22 г.; лихва за забава 142.92 лв. за периода от 11.09.21г. до 10.08.22г.;

1 законна лихва в размер 146.27лв. за периода от 10.08.22г. до 28.09.23 г., претендирани като дължими по договор за потребителски кредит № 40011423109. С решението, в частта за разноските, РС – Търговище е осъдил Д. Г. да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата 385 лв. – разноски в исковото производство и сумата 75 лв. – разноски в заповедното производство; а „Профи Кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на пълномощника на ответницата Г. – адв. Н.И., САК, адв.възнаграждение 1 890 лв., на осн.чл. 38, ал. 2 от ЗАдв.

Считайки решението в обжалваната част за неправилно по изложени подробни съображения, въззивникът моли за отмяната му и уважаване на исковата претенция, ведно със законната лихва за забава от деня на входиране на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането. Претендира разноски, в т.ч. заплатена д.такса и юрк.възнагр. 360 лв. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното адв.възнаграждение в настоящото производство. Жалбоподателят заявява, че НЕ ОБЖАЛВА решението в отхвърлителната му част за доп.услуга „Фаст“ в размер 225 лв.

Основните оплаквания във въззивната жалба са, че съдът неправилно е приел процесния ДПК за недействителен, обусловило и решаващия извод, че ответникът следва да върне само отпуснатата сума по договора – главница; излага доводи, че посоченият в договора ГПР е в рамките на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и че няма законово изискване в договора да е посочено как се формира ГПР; спазен е чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като общата дължима сума е посочена в р.VІ. „Параметри“; взетите предвид допускания са описани в чл.

5, ал. 2 от Общите условия. Сочи, че когато не са задължително условия за сключване на кредита (както е в настоящия случай) разходите на потребителя по въпросните допълнителни услуги не са част от общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и не следва се отчитат при изчисляването на ГПР (цитира решение по НАХД от 2018г. на СРС, потвърдено от Адм.съд-София-град). Позовава се на чл. 19, ал. 6 ЗПК и решение от 21.03.24г. на СЕС по дело С 714/22 и др. решения на СЕС, счита, че прогласяването на нищожност на определени клаузи (в случая касаещи допълнителни услуги) не води до нищожност на целия договор, поради което не следват последиците на чл. 22 и чл. 23 от ЗПК.

В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран отговор от ответницата Г., чрез 2 адв. М. Л., със становище за неоснователност на жалбата с подробни съображения по доводите във въззивната жалба, цитирайки решения на СЕС, с молба за потвърждаване на решението и присъждане на 400 лв. адв.възнаграждение на осн.чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. – за въззивната инстанция.

Срещу постановеното по чл. 248 ГПК определение са постъпили 3 ВЧЖ:

Въззивна частна жалба вх. № 264/13.01.2025 г. от „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се иска изменение на решението в частта за разноските за заповедното производство, като бъдат намалени разноските, възложени в тежест на ищеца за адв.възнаграждение на процесуалния представител на ответницата. Излага съображения, че в заповедното производство на длъжника, предвид липсата на изискване за мотивираност на възражението по чл. 414 ГПК, не се следват разноски. В условията на евентуалност – след като в НМРАВ не е уредена хипотезата на чл. 414 ГПК, по аналогия следва да се приложи чл. 6, т. 5 от НМРАВ във вр. с §1 от ДР на тази Наредба, предвиждаща минимален размер 50 лв.; присъденото адв.възнагр. за заповедното производство е прекомерно, доколкото не съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на обема процесуални действия по делото (подаване на възражение по чл. 414). Макар да са изложени съображения за прекомерност на адв.възнаграждение и в исковото производство (с доводи, че защитата е осъществена по предявени обективно кумулативно съединени оценяеми искови срещу един ответник, обуславящо определянето на мин.размер на адв.възнаграждение върху сборът от цената на всички искове, позовавайки се на практика на СЕС, в Решение от 23.11.2017г. по съединени дела С427/16 и С428/16, Решение по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на СЕО,опр.на ВКС по тд 2982/2019г., ІІт.о., практиката на други съдилища), изрично в искането/петитума в ч.жалба е посочено, че се обжалва определението „в частта за разноските за заповедното производство“ (л.33, стр. 3 от ч.ж.).

В отговор вх. № 1243/10.02.25г., по тази ВЧЖ ответницата, чрез адв. Кр.

Б., САК, е заявила становище, че молбата по чл. 248 ГПК, респ. частната жалба са недопустими и следва да бъдат оставени без разглеждане с доводи, че ищецът не е представил списък по чл. 80 ГПК и молбата му по чл. 248 ГПК 3 е недопустима (т.9 от ТР по тълк.д. 6/2012 г. на ВКС); преклудирано е и правото му по чл. 78, ал. 5 ГПК, цитирайки определение на ВКС. В условията на евентуалност – молбата и жалбата са неоснователни, по съображения, че в заповедното производство се дължат разноски и на длъжника, респ. за безплатно процесуално представителство, като приложение следва да намери разпоредбата на чл. 6, т. 3 от НМРАВ, а не сочената от ищеца норма на чл. 6, т.5. РС – Търговище е определил адв.възнаграждение в минималния размер, съобразно НМРАВ, поради което и искането за неговото намаляване е необосновано. Относно твърденията на ищеца за неприложимост на чл. 2, ал.

5 от Наредбата, в отговора се цитира практика на ВКС, както и опр.на ВКС по ч.гр.д. № 991/24г., ІV г.о. Адв. Б. претендира заплащане на адв.възнаграждение 100 лв. на осн.чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. за подадения отговор на ч.жалба на ищеца.

Въззивна ЧЖ вх. № 429/16.01.2025 г.,12.55ч., от ответницата Д. Г. , чрез адв. Н.И., САК, с която се иска отмяна на Опр. № 1428/18.12.25 г. като неправилно и вместо него въззивът „да постанови друго по същество, като редуцира присъдените пред исковото и заповедното производство разноски“, претендира разноски по ЧЖ за заплатената д.т. 15 лв. В ЧЖ се сочи, че РСТ не е присъдил разноските на ищеца, дължими съразмерно с уважената част от иска за главница 372,49 лв. от обща цена на съединените искове 1440.97 лв.

(т.е. уваженият размер е 25,85% от предявения) и неправилно е осъдил ответницата да заплати на ищеца разноски 385 лв. в исковото производство и 75 лв. в заповедното. Липсата на фактическа и правна сложност, неявяване в откритите съдебни заседания, бланкетността на ИМ и очевидна незаинтересованост на процесуалния представител, обуславя определяне на минимално юрк.възнаграждение от 100 лв. на осн.чл. 25, ал.1 от НЗПП, като съобразно уважената част е следвало да се присъдят в полза на ищеца и платими от ответницата разноски в размер 32,31 лв. за исковото (а не 385 лв.), съответно – 39.48 лв. за заповедното производство (а не присъдените 75 лв.).

В писмения отговор на тази ВЧЖ ищецът счита същата за неоснователна, с бланкетния довод, че „съдът правилно е разпределил разноските в полза на ищцовото дружество, като е взел под внимание всички факти и обстоятелства, които са относими към настоящия случай“.

Въззивна ЧЖ вх. № 433/16.01.2025 г.,13.56ч., от ответницата Д. Г. , 4 чрез адв. Кр.Б., САК, с която се иска отмяна на Опр. № 1428/18.12.25 г. в „обжалваната му част (относно дължимите от ищеца разноски за адв.възнагр. по чл. 38 ЗАдв. в заповедното произв.) и да определи възнаграждение за заповедното производство, отговарящо на нормативната уредба, като присъди пропорционално на отхвърлената част от иска съответно 52,64% от 450 лв. или 52.64% от 200 лв.“, според това коя разпоредба съдът приеме, че е приложима, съответно чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2 от НМРАВ или чл. 6, ал. 1, т. 3 от Наредбата. В жалбата са изложени съображения за приложимост на чл. 7, ал. 7 от Наредбата, в условията на евентуалност – на чл. 6, ал.1, т.3, по отношение на разноските в заповедното производство, направени от длъжника. Претендира разноски 15 лв. – заплатена д.такса за жалбата.

В писмения си отговор, ищецът счита тази ВЧЖ за неоснователна, по съображения, че присъждането на адв. възнаграждение в полза на ответника по заповедното производство е неоснователно и ощетяващо ищцовата страна; възражението по чл. 414 ГПК не се мотивира, същото не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което производство ответникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска, като в обобщение ищецът счита, че не се следват разноски за процесуално представителство в заповедното производство.

При извършената по реда на чл. 267 във вр. с чл. 262 от ГПК , съответно по чл. 274 и сл. от ГПК, проверка по редовността на жалбите съдът констатира, че въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, съответно ВЧжалби – в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, налице е надлежна активна и пасивна процесуална легитимация, редовно упълномощаване, заплатени д.такси, поради което жалбите са процесуално допустими, обуславящо разглеждането им по същество.

В с.з. пред въззивната инстанция страните не се явяват, не изпращат представител. В писмено становище въззивникът поддържа жалбата си.

Ответната страна, редовно призована, при условията на чл. 44, ал.1, изр. 5 и 6 ГПК, не взема становище.

След проверка по реда на чл.269-272 от ГПК, въззивът констатира:

5

Решението е валидно и допустимо.

По въззивната жалба:

Въззивната жалба е допустима, по същество – НЕОСНОВАТЕЛНА.

Предявените искове по чл. 415, ал.1,т.1 и 3 и ал. 3 от ГПК са обосновани с твърденията в ИМ, че ответницата не е изпълнила задълженията си по сключения между страните ДПК; ищецът се е снабдил със заповед по чл. 410 от ГПК за част от заявените суми 786.43 лв.-гл.(за които е направено възр.в срока по чл. 414 ГПК), а в останалата част по завлянието му е постановен отказ от заповедния съд, поради което предявените в законовия едномесечния срок установителен (за главницата) и осъдителен (за останалите вземания) искове са допустими.

За да се произнесе по същество, въззивът съобрази следното:

На 02.08.2021 г. между страните е сключен Договорът за потребителски кредит (ДПК) № 40005216467, с параметри: сума на кредита: 1000 лв. за срок 12 месеца; Размер на вноската: 102.98 лв.; Дата на погасяване на вноска: ГПР 47.43%; ГЛП 41%; Лихвен процент на ден: 0.11%; Общо задължение по кредита: 1235.72 лв. Възнаграждение за закупен Пакет от допълнителни услуги: Фаст- 300 лв., месечна вноска-25 лв. ОБЩО задължение: 1535.72 лв., общ размер на вноска: 127.98 лв., дата на погасяване: 10-ти ден от месеца.

Съгласно погасителния план (л. 15): Първа месечна вноска – 10.09.2021 г., последна – 10.08.2022 г.