Решение № 474 от 17.10.2025, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 474 гр. Ямбол, 17.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря Й. Г. П. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330100791 по описа за 2025 година

Подадена е искова молба от П. Р. Д. срещу „КРЕДИРЕКТ“ ЕООД-гр.София, представлявано от Н. П. П., в която се твърди, между страните е сключен Договор за потребителски кредит от 01.03.2025 г. Кредиторът е предоставил кредит в размер на 2500 лв., който заемателят се е задължил да погаси в срок до 18 месеца. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент – 50 %. Годишният процент на разходите /ГПР/ е отразен като 62,84 %. С клаузата на чл. 6 от договора за кредит, заемателят се е задължил да осигури – поне едно от посочените обезпечения- поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени изисквания, или банкова гаранция. Според чл.13.5 в случай, че заемателят не изпълни тези изисквания, дължи на заемодателя неустойка в размер на 2454.67 лева, платима разсрочено, която се кумулира към вноските по погасителния план.

Според ищцата договорът е нищожен поради недействителност на съществен елемент от договорното съдържание-клаузата за възнаградителна лихва, която надхвърля трикратния размер на законната лихва. Също е и неравноправна клауза по ЗЗП. Намира и клаузата за неустойка за нищожна. Касае се за скрита лихва, печалба за кредитора, която е следвало да бъде включена в размера на ГПР. Твърди се, че ГПР е неточен и подвеждащ, защото в него не е включена неустойката в нарушение на чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК и кредиторът е заблудил длъжника за действителния ГПР. Касае се за нелоялна търговска практика по смисъла на чл.

68г от ЗЗП. Освен това в нарушение на императивните правила, в договора ГПР е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, противоречи на императивните правила на чл. 19, ал. 1, чл. 10, ал. 1 от ЗПК. Непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се приравни ситуацията, 1 в която в договора се съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. Според ищеца, договорът е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в договора и кредиторът е заблудил потребителя, нарушен е чл. 19 ал.4 ЗПК, което води до нищожност на целия договор. Поради тази причина от съда се иска да бъдe прието за установено спрямо ответника, че последният е нищожен. Претендират се и направените по делото разноски.

В с.з. ищeцът не се явява. Искът се поддържа от процесуалния представител.

В срока за отговор ответникът оспорва иска като неоснователен. Възраженията си основава на фактите, че клаузите за възнаградителна лихва и неустойка, както и целият договор са действителни. Не се касае до неравноправни клаузи по ЗЗП, нито до заблуждаваща търговска практика. В с.з. не се явява представител на ответника. Отговорът се поддържа в писмена молба.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Не се спори по делото, че н а 01.03.2025 г. е сключен Договор за обезпечен потребителски между ответника като заемодател и ищеца като длъжник, копие от който е представено с исковата молба, за сумата от 2500 лева, реално предоставена от дружеството съобразно договорките.

Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент - 50 %, годишен процент на разходите /ГПР/ - 62,84 % и обща сума за погасяване-3809,33 лв..

Съгласно чл. 6 от договора за кредит, същият ще бъде обезпечен с поръчител/и.

Договорът за поръчителство следва да се подпише в срок до 14 дни от сключване на договора за кредит. Записани са изисквания към поръчителя/ите, вкл. осигурителният му доход да бъде в размер, не по- малък от три пъти размера на минималната работна заплата, както и да има определен кредитен статус. Според 13.5 в случай, че заемателят не изпълни тези изисквания, дължи на заемодателя неустойка в размер на 2454.67 лева, дължима в пълен размер от деня след изтичане на договорения от страните 14-дневен срок. Със Споразумение за консолидиране на плащания от 01.03.2025 г. е договорено включване към погасителните вноски за главница и лихва и на задължението за неустойка, като дължимите плащания стават в месечен размер на по 348 лв., платими на датите на вноските по погасителния план. На ищцата е начислена неустойката, тъй като същата не е осигурила в срок поръчител, посочен в договора.

В клаузата на чл.13 ал.7 от договора изрично е обявено, че в ГПР не са включени разходите за неустойка на осн. чл. 19 ал.3 т. 1 от ЗПК. В чл.3 ал.6 от договора е записано, че годишният процент на разходите /ГПР/ е изчислен по начина, посочен в Приложение № 1 към ЗПК и включва в себе си възнаградителната лихва.

Първата погасителна вноска е с падеж на 01.04.2025 г., а последната -на 01.09.2026 г..

2

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск е установителен с правно основание чл. 26 ал.1 пр.1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 ЗПК и чл.146 вр. чл. 143 от ЗЗП- да бъдe прието за установено спрямо ответника, че договорът за потребителски от разстояние от 01.03.2025 г. е нищожен.

Разпоредбата на чл. 22 о т Закона за потребителския кредит урежда недействителност на договора за кредит при неспазване на изискванията на изброените правни норми, между които и чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10.

Съгласно чл. 11, ал. 1, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;, т.10- годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно ал.4 на чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Договорът в случая е написан ясно и разбираемо, посочени са всички основни елементи на сделката –размера на главницата, фиксираната възнаградителна лихва, общата сума за погасяване, включваща главница и лихва, неустойката, броят и периодичността на вноските, падежа им (съгласно погасителния план), годишния процент на разходите като размер и кои разходи са включени в него.

По отношение на доводите за нищожност на договора, обоснована с това, че възнаградителната лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, съдът намира, че в случая не са налице основания да се приеме за осъществен фактическият състав на чл. 26 ал.1 от ЗЗД. Съдът споделя изразеното от ВКС в Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. становище, според което в специалния закон ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и т. 3 от ДР на 3

ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въз основа на тези принципни положения, ВКС е приел в конкретния случай, че обявяването за нищожна н а клаузата за възнаградителната лихва е изцяло изолирано от уредбата в специалния закон. Приел е, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора.

Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. ВКС е намерил, че 4 след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен.