Протокол № 230 от 23.03.2026, Районен съд - Смолян

ПРОТОКОЛ

№ 230 гр. С., 23.03.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – С. в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Чакърова при участието на секретаря Величка Маркова

Сложи за разглеждане докладваното от Росица Чакърова Гражданско дело № 20255440100873 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 13:30 часа се явиха:

Ищецът Н. К., редовно призован, не се явява и не се представлява.

Постъпила е молба от 16.03.2026 г. от процесуалния му представител адв. Д. Г., с която моли делото да се разгледа в негово отсъствие и да се даде ход по същество.

Възразява срещу нови доказателства на ответника като преклудирани, като моли за срок за становище при допускането им. Изразява становище по същество.

Ответникът „В." ЕООД, редовно призован, не изпраща представител.

В отговора на ИМ, чрез юриск. Д., молят, в случай че са редовно призовани за съдебно заседание, същото да се гледа в тяхно отсъствие. Молят да не бъде служебно прилагано правилото на чл. 238, ал. 1 ГПК за неприсъствено решение.

ПО ХОДА НА ДЕЛОТО

Съдът намира, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото и затова

ОПРЕДЕЛИ:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

ДОКЛАДВА се делото по реда на чл. 146 от ГПК

Делото е образувано по искова молба от Н. Р. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С., ул. ***, чрез адв. Д. Г., вписан в АК-Л. срещу: "***" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, с която е предявен установителен иск с правно основание чл.22 от ЗПК, и се иска да бъде признато за установено, че Договор за кредит №***/23.11.2024 г., сключен между Н. Р. К., ЕГН ********** и "***" ЕООД, 1

ЕИК *** е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

Ищецът твърди, че на 23.11.2024 г. между него и ответника е сключен Договор за кредит №***/23.11.2024 (накратко „Договорът за заем“), при следните условия:

450.00 лева главница; 40.97% годишен лихвен процент; 49.6% годишен процент на разходите; 30 дневен срок на кредита; 110.84 лв. – услуга за бързо разглеждане Твърди, че при кандидатстване за кредит на уебсайта на ответника - *** потребителят има две опции – дадената по презумпция „Искам бърз заем до 15 минути“ и чак когато потребителят умишлено махне отметката на въпросното „Искам бърз заем до 15 минути“ се появява текст, съгласно който средното време за разглеждане на кандидатура е 7 дни. По начинът по който е организирана процедурата за кандидатстване доверителя ми още с влизането си на сайта на ответното дружество започва кандидатурата си с избрана не от него „допълнителна услуга“ и се изисква допълнително действие за да не използва тази услуга. Съгласно „Споразумение за предоставяне на допълнителна услуга за бързо разглеждане на искане за кредит от дата 23.11.2024 г.“ сключено към договора за заем на Кредитополучателя е продадена услуга по бързо разглеждане на изпратеното запитване на цена от 110.84 лв. Считаме, че таксата за бързо разглеждане следва да бъде включени в ГПР. Видно от съдържанието на договора за кредит: „Изчисленият по-горе ГПР не включва разходите, които Кредитополучателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните си задължения и таксите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на кредитополучателя по негово искане.“, същите определено не са.

Ищецът счита, че договорът е недействителен поради неточно посоченото в него ГПР.

Счита, че въпросната такса е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и в частност чл. 10а ал. 2 от ЗПК, съгласно която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, каквото представлява бързото разглеждане на искането за кредит. В случая таксата за бързо разглеждане на документи представлява именно такса, свързана с усвояване и управление на кредита, поради което считам, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Нещо повече, тази такса не е включена в годишния процент на разходите по кредита, съответно заобиколена е и нормата на чл.

19 ал. 4 от ЗПК, което е отделен довод да се прогласи нищожност на клаузата, на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК - задължение на кредитора по договора е да посочи точен (верен, коректен) процент на общите разходи по кредита, при което всяко неточно посочване заобикаля закона. Казаното важи дори в хипотеза, в която годишния процент на разходите няма да надвиши законовия праг, ако в него се включат тези допълнителни плащания по договора, както и в хипотезата, в която точния процента на разходите е по - нисък от посочения в договора, тъй като и в двата случая, е налице като резултат заобикалянето на закона. За пълнота, следва да се 2 отбележи, че в българското право, общото понятие за такса е стойността на оказана от администрацията или друго публично тяло услуга, като самата такса има за цел единствено да възстанови направените от оказалия услугата разходи, до себестойността на последните. Таксата няма и не може да има за цел обогатяването на лицето, което оказва тези услуги. Следва да се отбележи фактът, че таксата е в значителен размер в процентно съотношение от размера на получения заем, с което безспорно се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при 2 тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност – така и Решение №452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, Твърди, че дори обработката на искането за кредит да се е случила в рамките на 15 минути, това не обосновава цена на посочената услуга в размер на почти 1/5 от размера на предоставената главница. Твърдя, че чрез посочената клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и се постига забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, поради което, съгл. чл. 21, ал. 1 от ЗПК, е нищожна. Следва да се има предвид, че всяка нееквивалентна такса по договор между равноправни субекти всъщност прикрива възнаграждение на кредитора (ако се дължи и при точно изпълнение) или неустойка (ако се дължи в хипотеза на неизпълнение). Затова и таксата, ако e „доброволно“ (а тя не е в настоящия случай) договорена или платена, следва да залегне като елемент на годишния процент на разходите, което не е направено, и оттам - заобиколена е нормата на чл. 19 от ЗПК в частта, предвиждаща максимален размер на годишния процент на разходите по кредита. Счита, че таксата за бързо разглеждане на искането за кредит с която кредиторът е начислил допълнително суми от Договора за заем за нищожна на основание чл. 10а ал. 2 и чл.

19 ал. 5 от ЗПК, като противоречаща на добрите нрави по ЗЗД и неравноправна съгласно ЗЗП. /сочи съдебна практика/.

На тези основания ищецът счита договора за заем за недействителен поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и 3 допълнителни допускания. 3 В случая уговорената в процесния договор допълнителна услуга „такса за бързо разглеждане“ в размер на 206.31 лв. е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите - ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни - чл. 19, ал. 5 ЗПК. Същото важи и за и допълнителните „такса за удължаване на срока“. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Според практиката на СЕС решение по дело С-686/19, в понятието "общи разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора. В случая възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР от 49.6%. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежи на заплащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът - кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги. Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. С решение от 21.03.2024 г. по дело С- 714/22 на Съда на ЕС (С.Р.Г. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД), е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на 4 кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да 4 се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Счита, че невключването на разхода за допълнителни услуги в оповестения ГПР има за цел да прикрие действителните разходи по кредита. Същевременно твърдя, че клаузите не са индивидуално уговорени, същите са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е настоящият. Такова разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5. IV. 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в българското законодателство с чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Според чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт. Предвид съдържанието на договора счита, че може да се направи обоснован извод, че договора е бланков и изготвен при предварително посочени от кредитора условия. Предвид гореизложеното и съобразявайки практиката на СЕС счита, че таксите за допълнителни услуги по процесния договор за потребителски кредит отговарят на поставените от ЗПК изисквания, за да се включат в общия разход по кредита (в подкрепа на този аргумент са напр. решение № 24 от 10.01.2022 г. по в. гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, решение № 264616 от 09.07.2021 г. по в. гр. д. № 9991/2020 г. по описа на СГС, решение № 260628 от 21.02.2022 г. по в. гр. д. № 2806/2021 г. по описа на СГС и др.). В процесния договор не е посочен действителният размер на ГПР и кои компоненти са взети предвид при определянето му. Текстът на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не следва да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно ГПР, да се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на 5 кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му 5 позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК Нарушаването на изискването по чл. 11, ал.