Решение № 65 от 23.05.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Велико Търново, 23.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ПЪРВИ НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично засеД.е на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КОРНЕЛИЯ КОЛЕВА

Членове:

КРАСЕН Г.

ДЕСИСЛАВА ЧАЛЪКОВА при участието на секретаря Атанаска Ст. Иванова в присъствието на прокурора С. Г. Ц. като разгледа докладваното от КРАСЕН Г. Въззивно наказателно дело от общ характер № 20254000600048 по описа за 2025 година за да се произнесе, взема предвид следното:

НПК.

Производството е въззивно по реда на глава двадесет и първа от Въззивното производство е образувано по жалба от подсъдимия Д. Д.

Е., чрез защитника му адвокат Н. Я. от АК-Плевен, срещу присъда № 35 от 11.12.2024год., постановена по НОХД № 799/2024год. по описа на Окръжен съд- гр.Плевен.

С обжалваната присъда първоинстанционният съд признал подсъдимия Д. Д. Е. за виновен в това, че на 23.10.2023год., около 21.40 часа, на третокласен път 3004 при км.3.600, между с.Опанец, обл.Плевен, и моста над р.Вит, при управление на МПС - л.а. „Фолксваген Поло“, с рег.№ ЕН 93****, нарушил правилата за движение по пътищата - чл.5, ал.3, т.1 от ЗДвП:

„На водача на пътно превозно средство е забранено да управлява пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 на хиляда...“ и чл.21, ал.1 от ЗДвП: „При избиране скоростта на движение на водача на пътно превозно средство е забранено да превишава следните стойности на скоростта в км/ч - категория „В“ извън населено място - 90 км/ч", като се движел със скорост 103.57 км/ч, и по непредпазливост причинил смъртта на Д.ела Д.а Е.а от гр.Тръстеник, обл.Плевен, и средна телесна повреда на Ц. М. К. от гр.Плевен, изразяваща се във фрактура на дясната ръка, довело до трайно затруднение на дясната ръка, като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, установено със съдебно1 медицинска експертиза, поради което и на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.3, б. „б“, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, във вр. с чл.373, ал.2 от НПК и чл.58а, ал.1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода, като на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС определил първоначален общ режим за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.

На основание чл.343г, във вр. с чл.49, ал.2, във вр. с чл.37, ал.1, т.7 от НК, с присъдата първоинстанционния съд наложил на подсъдимия Д. Е. и кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, като на основание чл.59, ал.4 от НК приспаднал времето, през което подсъдимия Д. Д. Е. за същото деяние е бил лишен от право да управлява МПС по административен ред.

С присъдата първоинстанционния съд се разпоредил с вещественото доказателство - 1 бр. МПС - л.а. "Фолксваген Поло" с рег.№ ЕН 93****, репатриран в двора на сектор "Пътна полиция" при ОДМВР-Плевен, като постановил след влизане на присъдата в сила да се върне на собственика Р. Ш.

К..

На основание чл.189 ал.3 от НПК, с присъдата първоинстанционния съд осъдил подсъдимия Д. Д. Е. да заплати по сметка на ОД на МВР - град Плевен, направените в досъдебното производство разноски по делото в размер на 1980,96 лева.

С подадената въззивна жалба от подсъдимия Д. Д. Е., чрез защитника му адвокат Н. Я., са заявени оплаквания, че обжалваната първоинстанционна присъда е неправилна, необоснована, нарушен е закона, допуснати са съществени процесуални нарушения и наложеното наказание е явно несправедливо.

Твърди се, че присъдата е неправилна, поради нарушение на материалния закон, предвид обстоятелството, че направения извод от първоинстанционния съд за съставомерността на деянието не почива върху изяснената по делото фактическа обстановка.

Твърди се, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, тъй като изводите за виновност се явяват в противоречие със събрания доказателствен материал по делото, предвид това, че обемът и характерът на този материал не обуславят категоричност и безспорност по отношение доказване авторството на деянието и вината.

Твърди се, че са допуснати съществени процесуални нарушения, но в жалбата не са изложени съображения в подкрепа на това твърдение.

Твърди се, че присъдата е постановена и при явна несправедливост на наложеното наказание, но в жалбата не са изложени съображение в подкрепа и на това твърдение.

Иска се въззивният съд да отмени обжалваната първоинстанционна присъда, да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд или да измени присъдата, като намали размера на наложеното наказание, поради явната му несправедливост.

Към въззивната жалба са приложени Експертно решение на ТЕЛК № 92904/11.11.2024год. със срок до 01.11.2026год., с което е определена 76% трайно намалена работоспособност на Д. Д. Е., с диагноза: Инсулинозависим Захарен Диабет, с неврологични усложнения и Индивидуална Оценка на потребностите за хората с уврежД.я по заявление- декларация с вх. № ЗХУ2 ИО/Д-ЕН-ДМ/1669/21.11.21024 на Д. Д. Е., издадена от Дирекция „Социално подпомагане“-Долна Митрополия.

Преди да бъде даден ход на делото в открито засеД.е във въззивната инстанция, е постъпило писмено допълнение към въззивната жалба от подсъдимия Д. Д. Е., чрез защитника му адвокат Н. Я., в което са конкретизирани наведените възражения с въззивната жалба и са изложени съображения в подкрепа на тези възражения.

На първо място се твърди, че присъдата е неправилна и незаконосъобразна, поради противоречие с материалния закон, като в подкрепа на това твърдение се излага довод, че подсъдимият Д. Е. е признат за виновен и на основание чл.343, ал.4, във вр. с ал.З, б. ”б”, във вр. с ал.1, във вр. с чл.342, ал.1 от НК, във вр. с чл.373, ал.2 и чл.58а, ал.1 от НК е осъден, като такова обвинение не му е повдигано в хода на досъдебното производство.

Според жалбоподателя това прави присъдата незаконосъобразна, поради което същата следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанциониня съд.

На следващо място се посочва, че установяването на алкохол в кръвта е регламентирано в чл.3а от НАРЕДБА № 1 от 19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Посочва се, че съгласно иззетата кръвна проба, съдържанието на алкохол в кръвта е 1,9 промила, видно от протокола за химическо изследване и следователно подсъдимият трябва да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение за концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, „установено със съдебномедицинска експертиза“, която според защитата на подсъдимия почива изцяло на предположения и като такава е незаконосъобразна.

На следващо място се посочва, че Върховният съд има последователна позиция, изложена в редица решения на Наказателната колегия, като разглежда т. н. „съпричиняване“, разбирано като принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици, който всякога има обективен характер и то обхваща случаите, когато общественоопасните последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на извършителя и от поведението на самия увреден.

В настоящия случай защитата на подсъдимия счита, че пострадалата Ц. М. К. в голяма степен сама е допринесла за претърпените вреди и посочените травматичните уврежД.я, тъй като се е качила да се вози при водач, който е употребил алкохол, с концентрация на алкохол в кръвта от 2.2 промила и се е возила в МПС, без да постави обезопасителен предпазен колан, в нарушение разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата. Твърди се, че пострадалата има висок принос за получените уврежД.я, тъй като е била длъжна да предвиди и неблагоприятните последици, които могат да настъпят, като се качи да се вози при водач, който е употребил сериозно количество алкохол. Посочва се, че Ц. К. твърди, че подсъдимият и е казал, че е бил употребил алкохол и е шофирал според нея бързо, което е прието за установено на стр.6 от мотивите на присъдата. Излага се, че в приетата по делото АТЕ правилно е прието, че „УврежД.ята са резултат на тъпа механична травма и е възможно да бъдат получени в резултат на станалото ПТП и удари във вътрешните части на купето на автомобила при инерционното движение на тялото - счупването на дясната лъчева кост се получава по индиректен механизъм, в конкретния случая най- вероятно при 3 подпиране.“ Посочва се, че изводите на експертизата са коментирани на стр.5 от мотивите на присъдата, без да се съобрази, че пострадалата Ц. М. К. в голяма степен сама е допринесла за претърпените вреди и посочените травматични уврежД.я, тъй като се е возила в МПС, без да постави обезопасителен предпазен колани в нарушение разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от Закона за движението по пътищата. Възразява се, че не е обърнато никакво внимание, че возещите се на предните седалки с поставени обезопасителни колани не са пострадали при ПТП. Твърди се, че по нараняванията, удар в главата, удари в различни повърхности в купето на автомобила, с голям интензитет, очевидно показва, че пострадалата К. е пътувал без да постави предпазен колан, поради което е получила описаните наранявания. Настоява се, че служебното начало предполага съдът да изследва въпроса дали ползването на колан би се отразило на характера и степента на получените уврежД.я и ако да, - по какъв начин, като същият въпрос следва да бъде поставен и при нараняванията, получени от Д.ела Д.а Е.а. Според защитника на подсъдимия неизясняването на този въпрос води и до необоснованост на присъдата, поради неразкриване на обективната истина.

Излагат се съображения, че т.н. „съпричиняване“, разбирано като принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици има обективен характер, като то обхваща случаите, когато общественоопасните последици се дължат на съчетания ефект от виновното поведение на извършителя и от поведението на самия увреден. Излага се, че извън деянието на подсъдимия, съпричиняването предпоставя наличие на конкретно поведение (действие или бездействие) на пострадалия, противоправност на това поведение и пряка причинна връзка между осъщественото поведение и настъпилия общественоопасен резултат, като вината на пострадалия при съпричиняването не е фактор, подлежащ на отчитане и затова съпричиняване може да има, и когато малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността им да действат разумно, респ. от тяхната наказателна и административнонаказателна неотговорност.

Твърди се, че тъкмо такова разбиране е застъпено и последователно се отстоява в съдебната практика, като в гражданскоправен контекст въпросът е еднозначно разрешен с ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС , ППВС № 17/63 г., т. 7 , решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. па ВКС, II т. о. , Решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. д. № 1139/2011 г. на ВКС, II т. о. и др., вкл. и ТР № 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, т. 7 „Съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване па вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен“.

Според жалбоподателя, въпреки че цитираните актове третират проблематика на правоприлагането по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, застъпеното от ВС и ВКС разбиране за същностните характеристики на съпричиняването, включително от страна на увредено малолетно дете или невменяемо лице, в съдържателно отношение важи и в сферата на наказателните правоотношения.

Твърди се, че съдебната практика по наказателни дела също приема и поддържа, че приносът на пострадалия за настъпване на общественоопасните 4 последици, без оглед дали е резултат от виновно поведение, е обективно обстоятелство. (В този смисъл: решение № 720 от 19.06.1969 г. по н. д. № 611/69 г., III н. о.; решение № 47 от 28.01.1980 г. по н. д. № 1337/79 г., III н. о.; решение № 1400 от 19.12.1974 г. по н. д. № 1312/74г., III н. о.; решение № 98 от 23.11.1983 г. по н. д. № 95/83 г., ОСНК; решение № 6 от 16.01.1985 г. по н. д. № 588/84 г., Ill н. о.; решение № 229 от 05.07.2010 г. по н. д. 111/2010 г., II н. о.; решение № 110 от 23.05.2014 г. по и.д.№ 279/2014 г., II н. о.; решение № 12 от 18.02.2019 г. по н. д. № 1225/2018 г., I н. о. и др.). Излага се, че от наказателноправен аспект съпричиняването на общественоопасния резултат рефлектира върху оценката на тежестта на деянието и би следвало да се отчита при индивидуализацията на наказателната отговорност на дееца, тъй като има косвено значение при преценката на възможността за постигане па целите на наказанието по чл. 36 от НК с прилагането на института на условното осъждане. (ТР № 2 от 22.12.2016 г., т. 7). Ето защо, според защитника на подсъдимия, в принципен план допуснатото съпричиняване от страна на пострадалите е фактор, който поначало е следвало да бъде отчетен при определянето на вида и размера на наказанието, което деецът следва да понесе.