Решение № 430 от 28.05.2025, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 430 гр. гр. Хасково, 28.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валентина Ж. Иванова при участието на секретаря Ваня З. Кирева като разгледа докладваното от Валентина Ж. Иванова Гражданско дело № 20245640102021 по описа за 2024 година

Предявени са в условията на евентуалност обективно съединени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД от Т. М. М. от гр.Хасково, чрез пълномощника адв. Д.М. от АК-Пловдив, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, със седалище и адрес на управление - гр. София, п.к. 1421, Район „Лозенец“, ул.“Димитър Хаджикоцев“ № 52-54.

В исковата молба се твърди, че ищцата сключила с ответника Договор за кредит № **********/***г., по силата на който получила в заем сума от 1300 лева, при ГПР 49.70% и ГЛП- 40.97% и съгласно който трябвало да заплати и допълнителна услуга такса разглеждане в размер на 206,51 лева. На 16.07.2021г. сключила Анекс към договора за удължаване на срока на кредита с 30 дни, за което следвало предварително да заплати сумата от 312 лева, за такса удължаване на срок. Твърди се, че ищцата добросъвестно погасила задълженията по договора за кредит и Анекс към него, като заплатила сумата от 1300 лева – главница, 206,51 лева – такса за разглеждане, 312 лева – такса удължаване на срок и 10 лева – лихва. Поддържа, че сключения с ответника Договор за кредит № **********/***г. е нищожен поради неспазване нормите на чл.22 ЗПК, а в условия на евентуалност – че допълнителна услуга „такса разглеждане“ и „такса удължаване на срок“ по посочения договор и Анекс към него, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл.33 от ЗПК, както и по чл.143, 1 ал.1 ЗЗП. На първо място сочи, че сключеният договор бил недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му, липсвала яснота дали същият е променлив или фиксиран за целия срок на кредита. Освен това, в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК било предвидено, че договора трябва да съдържа ГПР по кредита и общата дължима от потребителя сума, изчислени към момента на сключването му при взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислявал по специална формула, като спазването на това изчисление давало информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. В процесния Договор за потребителски кредит обаче била посочена само абсолютна стойност на ГПР и липсвала ясно разписана методика на формирането му, в т.ч. кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият.

Съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, доколкото била предвидена дължимостта на допълнителни такси, не ставало ясно дали същите са включени в ГПР, изобщо нямало никаква информация, какво точно е включено в процента на ГПР, дали е само лихвата, дали е лихва и други разходи. Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото била предвидена дължимост и на допълнителни такси. Не било ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни били както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формирал годишното оскъпяване на заема, поради което не било спазено изискването на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК. Наред с това, не било ясно посочената годишна лихва в договор за паричен заем какво точно съдържа и как била изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят бил поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. За да бъде спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения паричен заем 2 представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на заемателя в положение, за да разбере действителния размер на ГПР, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по паричния заем, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено в чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Сочи се още, че съгласно чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи / лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а от своя страна в § 1, т. 1 ЗПК било дадено определение за "Общ разход по кредита за потребителя". С оглед цитираните разпоредби, заплащането на сумата по допълнителните такси следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, тъй като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по Договора се нарушавало изискването ГПР да не бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС № 426/2014 г. Освен това, посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 ЗЗП, а с преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлявал един от елементите, на които можело да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. ЗЗП. В случая следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение, която изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит бил изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК за определяне на ГПР, поради което договорът следвало да се прогласи за недействителен. По отношение на релевираната в условията на евентуалност нищожност на клаузата на „такса разглеждане“ и „такса удължаване на срок“ се посочва, че възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, се регламентирала от разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗПК, като законът /чл.10а, ал.2 ЗПК/ не допускал кредиторът да изисква заплащането на такси и комисионни за 3 действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Допълнителните такси по процесния договор за кредит по своето естество били такси за допълнителни услуги, свързани както с усвояването, така и с управлението на кредита. Услугата „такса разглеждане“, представлявала услуга с възможност за улеснена процедура за получаване на парични средства и по своята същност представлявала услуга по усвояване на кредита, попадаща в забраната на чл.10а ал.2 ЗПК. Налице било и накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.3 от ЗЗД. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на тази разпоредба било налице именно когато се нарушавал правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби, в който смисъл била практиката на ВКС /сочи се такава/. Такъв основен принцип бил и добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като се касаело за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение. Според задължителната практика на ВКС, преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните водело до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,предл.3 от ЗЗД. В случая, поради накърняването на принципа на „добри нрави“ с регламентираните допълнителни услуги по процесния договор, се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора, в нарушение на принципа на добросъвестност и справедливост. Така регламентираните допълнителни такси били нищожни като противоречащи на добрите нрави и като неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП. Същите били неразбираеми за потребителя и не му позволявали да прецени икономическите последици от сключване на договора, освен това били и необосновани високи. В Глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв, в който смисъл било Съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Така в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително възнаграждение в размер надвишаващ отпуснатия кредит. Основната цел на така регламентираните услуги била да доведат до неоснователно обогатяване 4 на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената главница. Така уговорената допълнителна такса била нищожна и поради това, че се сгигало до нарушаване на нормативно определения размер на ГПР и заобикаляне на закона на основание чл. 26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал.4 ЗПК. В тази връзка и доколкото договорът за кредит бил недействителен, ищцата дължала връщане само на чистата сума по кредита, но не дължала заплащане на лихви и други разходи по кредита. Предвид изложеното, моли съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 562.31 лева, като недължимо платена по недействителен Договор за кредит № **********, а в условията на евентуалност – да осъди ответното дружество да й заплати сумата от 518.51 лева – недължимо платена такса за разглеждане и такса за удължаване на срок по посочения договор и Анекс към него, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда, до окончателното изплащане. Ищцата претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни. Сочи, че действително на ***г. между страните бил сключен Договор за кредит № **********, който според ответника бил в съответствие с разпоредбите на ЗПК и ЗПФУР. По силата на този договор на ищцата била предоставена сума в размер на 1300 лева, като били начислени договорна лихва в размер на 43,80 лева и такса за допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане в размер на 206,51 лева. Общата подлежаща на погасяване от ищцата сума била 1550,31 лева. Поддържа се, че преди сключване на договора, на ищцата бил предоставен и СЕФ с цялата необходима преддоговорна информация, в т.ч. такава относно размера на такса за допълнителна незадължителна услуга „бързо разглеждане“, с който била задължена внимателно да се запознае, като на същата била предоставена възможността да откаже ползване на допълнителни услуги. Посочва, че в общия случай, когато кредитоискателят не желаел използването на допълнителна услуга по Бързо разглеждане на искането за отпускане на кредит, кредиторът извършвал всички справки по проверка кредитоспособността на кандидата и предоставял отговор в рамките на до 7 календарни дни от момента на подаване на искането за кредит, като преди да бъде одобрен кредита, заемодателят извършвал оценка на кредитоспособността на заявителя. В процесния случай била заявена от ищеца допълнителна незадължителна услуга за Бързо разглеждане, която гарантирала получаване на отговор в рамките на 15 минути, което ангажирало допълнителен финансов и човешки ресурс и именно това обуславяло начисляване на процесната такса. Поддържа се от ответника, че тази услуга не представлявала задължително условие за получаване на заявената заемна сума 5 и не повишавала шансовете на кредитополучателя за получаване на кредит.