Определение № 945 от 06.03.2026, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 945 гр. София, 06.03.2026 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ани Захариева

Членове:

Аделина Иванова

Мила П. Лазарова като разгледа докладваното от Мила П. Лазарова Въззивно частно наказателно дело № 20261100600378 по описа за 2026 година Производството е по реда на чл. 243, ал. 7 и ал. 8 НПК.

Образувано е по постъпила жалба от Г. М. А., с адрес гр. София, ж.к.

**** срещу Определение № 3847 от 15.09.2025 г. по ЧНД № 20241110210655 по описа на СРС, НО, 5-ти състав за 2024 г., с което е потвърдено Постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 16.05.2024г. по досъдебно производство № 687/2021г. по описа на 09 РУСДВР, пр.пр. № 12777/2021 г. по описа на СРП водено срещу К.Л.И. за престъпление по чл. 216, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК.

В жалбата се поддържа, че обжалваното определение е необосновано и незаконосъобразно, тъй като СРС е потвърдил постановлението на СРП за частично прекратяване при неправилно тълкуване на чл. 216, ал. 1 НК – според жалбоподателката надраскването с ключ представлява съставомерно „повреждане“ и не е необходимо автомобилът да стане неизползваем по предназначение, като се твърди и „временна неизползваемост“ поради ремонт.

Оспорват се и мотивите на СРС, които извеждат липса на обществена опасност от неправилното паркиране, като се подчертава, че това не оправдава саморазправа, както и че съдът не е обсъдил доводите и е смесил „липса на престъпление“ с въпроси за малозначителност. Иска се отмяна на определението и на постановлението и връщане на делото на прокуратурата за продължаване на разследването.

Въззивният съдебен състав, след като се запозна с атакувания съдебен акт и доводите в частната жалба, установи, че частната жалба е подадена в законоустановения седемдневен срок, от надлежно легитимиран да инициира въззивна проверка субект, който има качеството на пострадал поради което и е процесуално допустима.

По същество правомощието на първоинстанционния, а и на въззивния съд, е да провери обосноваността и законосъобразността на постановлението 1 за прекратяване на наказателното производство. В този смисъл съдът не разполага с компетентност, равнозначна и еднаква с тази на прокурора, тъй като не решава въпроса за прекратяването, а упражнява единствено последващ контрол върху неговата законосъобразност и обоснованост. В това производство съдът не установява нови фактически положения, а проверява дали фактическите изводи в постановлението се подкрепят от събраните доказателства и дали законът е приложен правилно.

Постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство е обосновано, когато установените по делото фактически положения обективно съответстват на събрания и проверен по делото доказателствен материал. Необоснованост е налице, когато разследването е извършено обективно, всестранно и пълно, но прокурорът е допуснал логически грешки при анализа и оценката на доказателствения материал, поради което е направена и грешка при фактически извод. Необосноваността на постановлението би могла да е налице и в резултат на непълнота или игнориране на част от доказателствения материал, както и в резултат на допуснато съществено процесуално нарушение при оценката на доказателствата, тогава когато не е обсъдена или игнорирана част от доказателствения материал, не са обсъдени противоречията между конкретните доказателства и т.н.

Законосъобразността на постановлението пък означава да е съответно на закона – материален и процесуален. В рамките на тази преценка съдът преценява дали е допуснато съществено процесуално нарушение, което е отстранимо и което е довело по някакъв начин до ограничаване на процесуалните права на обвиняемото лице, на неговия защитник или на пострадалото лице. Като такива могат да се очертаят неправилно приложена разпоредба на процесуалния закон или изобщо неприложена такава, нарушение при събирането и проверката на доказателствата по делото, нарушение при самото изготвяне на постановлението на прокурора за прекратяването на наказателното производство или на първоинстанционния съдебен акт (непосочени правни или фактически основания за прекратяването, липса на фактически констатации, липса на мотиви или противоречивост на същите и пр.). Това правомощие обаче е лимитирано от конституционно установеното в чл. 127, т. 3 от Конституцията, репродуцирано в чл. 46, ал. 1 от НПК, такова на прокурора. Съобразно посочените норми, изключително правомощие на прокурора е да разреши въпроса дали да започне наказателно преследване, респективно да извърши привличане към наказателна отговорност, срещу кого и за какво престъпление. Съдът не разполага с процесуалното правомощие да дава указания на прокурора дали да предяви и какво обвинение срещу определено лице за конкретно извършено от него престъпление. Съображения в този смисъл са изложени в решение № 1/14.01.1999 г. на Конституционния съд, решение № 249/2002 г. на II-ро н. о. на ВКС, решение № 348/2003 г. на I-во н. о. на ВКС, решение № 60/2003 г. на I-во н. о. на ВКС, решение № 54/2012 г. на ІІ-по н. о. на ВКС и др.

При така очертаните предели на правомощията на въззивния съд относими към настоящия казус, настоящият съдебен състав намери, че 2 разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваното определение на СРС е правилно по крайния резултат (потвърждаване на постановлението), макар мотивите на първоинстанционния съд да не следва да бъдат възприети.

На първо място настоящият съдебен състав счита, че на базата на така събраните материали по делото липсват данни за престъпление. За съставомерността на деянието по чл. 216 от НК е необходимо от обективна страна интервенцията върху вещта - обект на престъплението - да бъде от такова естество и с такъв интензитет, че вещта да не може да продължи да служи по предназначение. В конкретната хипотеза на разглеждания казус, увреждащото действие се е изразило във въздействие върху боята на различни части на автомобилите, което не засяга субстанцията или структурата на вещите, по начин, който да им отнема възможността да бъдат използвани пълноценно и по предназначение. Нанесените щети несъмнено намаляват стойността на засегнатите компоненти поотделно и на автомобилите като цяло, но за да се приеме за съставомерно престъпното деяние по чл. 216 НК е необходимо изпълнителното деяние да се осъществи алтернативно в две форми - повреждане или унищожаване. И за двете законодателят е предвидил да доведат до престъпен резултат - временното или постоянното качествено изменение на субстанцията на вещта, което да я прави негодна за употреба по предназначение. Това законодателно решение не съответства на увреждащия резултат, настъпил вследствие на деянието, предмет на разглеждане по настоящия казус, правейки последното несъставомерно. По наведения довод в жалбата за ремонта, следва да се отбележи, че ремонтът не е единствен критерий, обосноваващ такава степен на засягане на вещта, която да я прави непригодна за обичайното й ползване.

Самото твърдение на жалбоподателката, че автомобилът е бил въведен в сервиз, не е достатъчно само по себе си да докаже настъпване на съставомерен резултат по чл. 216, ал. 1 НК. Въвеждането в сервиз може да е предприето с оглед възстановяване на естетическия вид и пазарната стойност, без това да означава, че МПС е станало негодно по предназначение. В наказателноправен план решаващо е дали вследствие на въздействието вещта е загубила, макар и временно/частично, своята функционална годност – а такива данни не се установяват.

Поради изложеното, настоящият състав приема, че тезата в жалбата за съставомерност при всяко надраскване не може да бъде възприета механично, без конкретизация на степента и последиците от увреждането, които да обосноват престъпен резултат по чл. 216, ал. 1 НК.

В контрола по чл. 243 НПК съдът преценява дали при наличните материали прокурорът може да приеме, че конкретното деяние не покрива състава на чл. 216, ал. 1 НК. В тази връзка въззивният съд намира, че установените по делото щети, при липса на доказани функционални последици за използването на автомобила като МПС, могат да бъдат третирани като гражданскоправен деликт, а не като престъпление по чл. 216, ал. 1 НК.

3

Жалбоподателката счита, че прокурорът неправилно е приел липса на престъпление по чл. 325, ал. 1 НК. Поддържа, че действията са непристойни, грубо нарушават обществения ред и изразяват явно неуважение към обществото, поради което е налице хулиганство, евентуално в идеална съвкупност с чл. 216 НК.

Настоящият въззивен състав не споделя този довод.

Съставът по чл. 325, ал. 1 НК защитава обществения ред и обществените отношения, свързани с публичното спокойствие. В конкретния случай поведението е насочено към конкретни чужди вещи, като деянията са реализирани в тъмната част на денонощието, без характеристики на публична демонстрация на пренебрежение към обществото като цяло, а като реакция спрямо конкретни вещи. В тази връзка съдът приема, че преобладава личният мотив и насочеността на деянието към конкретно имущество, което от своя страна не обуславя извод за реализиране на състава на чл. 325, ал. 1 НК.

Отношенията, породени от неправомерното увреждане на автомобилите, изпълват хипотезата на чл. 45 от ЗЗД и следва да се уредят от гражданското законодателство.

Жалбоподателката основателно критикува разсъжденията на СРС, които свързват наказателноправната защита на собствеността с това дали вещта се „стопанисва законосъобразно“, респ. с начина на паркиране. Нарушение на правилата за паркиране не легитимира увреждане на чужда вещ и не дерогира по принцип защитата на собствеността. Настоящият въззивен състав не възприема тази част от мотивите на районния съд. Това обаче не налага отмяна на определението, тъй като въззивният съд потвърждава прокурорското постановление по различни съображения.

При тези съображения въззивният съд намира, че постановлението на СРП от 16.05.2024 г. за частично прекратяване в обжалваната част е законосъобразно и обосновано, а определението на СРС, с което е потвърдено, следва да бъде потвърдено, като въззивният съд не споделя мотивите на първоинстанционния съд, доколкото те извеждат ирелевантни съображения от начина на паркиране, но приема, че крайният резултат е правилен по изложените по-горе мотиви.

Воден от гореизложеното, Съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3847 от 15.09.2025 г. по ЧНД № 20241110210655 по описа на СРС, НО, 5-ти състав за 2024 г., с което е потвърдено Постановление за частично прекратяване на наказателното производство от 16.05.2024 г. по досъдебно производство № 687/2021 г. по описа на 09 РУ-СДВР, пр.пр. № 12777/2021 г. по описа на СРП.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5