Решение № 3975 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3975 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20221100513207 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С решение №12553 от 10.11.2022 г., постановено по гр. дело №22761 от 2022 г. по описа на Софийския районен съд, 32 състав е отхвърлен предявеният от ищеца ЗК „Л.И.“ АД по реда на чл. 422 ГПК положителен установителен иск за признаване по отношение на ответника „Д.з.“ АД, че дължи на основание чл. 411 КЗ сумата от 2 977,21 лв., представляваща главница за регресно вземане – ½ от изплатено застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл.

410 ГПК до окончателното изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 8085/2022 г. по описа на СРС, 32 състав.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца ЗК „Л.И.“ АД, с която същото се обжалва като неправилно и незаконосъобразно.

Въззивникът излага становище, че приложимо по отношение на процесния правен спор е немското право, доколкото застрахователното събитие е настъпило на територията на Република Германия и там е настъпила пряката вреда, по силата на което двете застрахователни компании следва да поделят отговорността за причинените щети поравно. Въззивникът заявява, че двете застрахователни компании заедно формират двойна застрахователна полица, тъй като комбинацията от влекач и ремарке трябва да се разглежда като единна оперативна единица. Предвид изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което 1 предявените искове да бъдат уважени в цялост. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от ответника „Д.з.“ АД, с който оспорва същата като неоснователна. Излага се становище, че правилно първоинстанционният съд е приел, че в настоящия случай за ищеца не е налице основание за встъпване в правата на увреденото лице. Въззивникът поддържа, че приложимото право към настоящия правен спор се определя от разпоредбата на чл. 7 от регламент „Рим I” и това е българското право – правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на застрахователя. Заявява, че и действащото българско право предвижда пълна отговорност на застрахователя на теглещото моторно превозно средство. По изложените съображения моли подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното въззивно решение да бъде потвърдено като правилно и обосновано. Претендира разноски.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Въззивният съд намира, че същото е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от 2 него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Съгласно чл. 118 ГПК, вр. чл. 4, §3 ДФЕС, всеки съд сам решава дали започнатото пред него дело му е подсъдно. Настоящата въззивна инстанция намира, че делото му е подсъдно на основание чл. 4,§1, вр. чл. 11, §1, б.“а“ от Регламент № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

Следващият спорен въпрос по делото е по отношение на приложимото материално право. Приложимото право по граждански и търговски дела в рамките на Европейския съюз се определя по реда на Регламент (ЕО) №593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) и по реда на Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II). Правният източник се определя в зависимост от вида на облигационното правоотношение, предмет на правния спор – дали произтича от договорно или извъндоговорно правно основание. Директива 2009/103 не съдържа специално стълкновително правило по отношение на уредбата, регламентирана в „Рим I“ и „Рим II“, що се отнася до регресните искове между застрахователи.

За правилното решаване на спора следва да се има предвид и практиката на Съда на Европейския съюз, която съгласно чл. 267, вр. чл. 4,§3 ДФЕС има задължителна сила за всички национални юрисдикции на държавите членки. От практиката на Съда относно Регламент Рим I следва, че само правно задължение, което е поето доброволно от едно лице спрямо друго и на което се основава искът на ищеца, се отнася до „дела, свързани с договор“, по смисъла на член 5, точка 1 от този регламент (вж. решение Kolassa, C‑375/13, EU:C:2015:37, т. 39). Понятието „договорно задължение“, по смисъла на член 1 от Регламент „Рим I“, обозначава доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго. Що се отнася до понятието „извъндоговорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент „Рим II“, следва да се припомни, че понятието „дела относно деликтна или квазиделиктна отговорност“ по смисъла на член 5, точка 3 от Регламент „Брюксел I“, обхваща всяко искане, което има за цел да ангажира отговорността на ответника и което не се отнася до „дела, свързани с договор“ по смисъла на точка 1 от този член 5 (решение ÖFAB, C‑147/12,).

Освен това следва да се има предвид, че съгласно член 2 от Регламент „Рим II“ последният се прилага спрямо задълженията, произтичащи от вреда, тоест спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in 3 contrahendo. С оглед на изложените съображения, под „извъндоговорно задължение“ по смисъла на Регламент „Рим II“ следва да се разбира задължение, произтичащо от някое от събитията, посочени в член 2 от този регламент.

Задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадало лице вреда произтича не от тази вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице. Това обезщетение следователно произтича от едно договорно задължение, поради което приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим I“ и по- конркетно чл. 7, §2.

Що се отнася до това дали застрахователят на теглещо превозно средство, който е обезщетил пострадало лице, разполага в такъв случай със регресен иск срещу застрахователя на ремаркето, важно е да се отбележи, че член 19 от Регламент „Рим II“ провежда разграничение между въпросите, уреждани от режима на деликтната отговорност, и тези, уреждани от режима на договорната отговорност. Тази разпоредба се прилага по-специално в случай, при който трето лице — застрахователят, е изплатило обезщетение на пострадалото от произшествие лице, кредитор по деликтното задължение за изплащане на обезщетение за претърпените вреди срещу водача или държателя на моторното превозно средство, и то в изпълнение на задължението за поправяне на вредите.

По-точно, член 19 от Регламент „Рим II“ предвижда, че в тази хипотеза въпросът за евентуалната суброгация в правата на пострадалото лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице, а именно застрахователят на гражданската отговорност, да обезщети това лице.

Така, тъй като задължението на застрахователя да покрие гражданската отговорност на застрахования по отношение на пострадалото лице произтича от договора за застраховка, сключен със застрахования, условията при които застрахователят може да упражни правата на пострадалото при пътнотранспортното произшествие лице срещу отговорните за произшествието лица, се определят от националното право, уреждащо посочения договор за застраховка, определено в приложение на член 7 от Регламент „Рим I“.

По изложените съображения се налага извод, че предмет на настоящия правен спор са договорни отношения, които се уреждат от българското право.

Нормативният източник, който урежда спорното правоотношение на национално равнище е Кодексът за застраховането в сила от 01.01.2016 г., тъй като процесното ПТП е настъпило на. 26.04.2018 г. Разпоредбата на чл. 479 КЗ урежда две хипотези – първата касае вреди, нанесени от ремарке по чл.

481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, а втората касае вреди, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване. В настоящия 4 случай между страните не е спорно, че се касае за прикрепено към товарен автомобил „Скания“, модел „Р 440“, рег. № СА **** ТН ремарке с рег. № С **** ЕК. Следователно настоящия случай попада в хипотезата на чл. 479, ал.

1 вр. чл. 481, ал. 1, изречение второ и ал. 2, т. 3 КЗ, съгласно която вредите се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. Обратно, вредите, нанесени от ремарке, което не е свързано с моторно превозно средство и не е функционално зависимо от моторно превозно средство, не е било в движение, както и при самозадвижване, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на ремаркето, каквато хипотеза в случая не е налице.

По изложените съображения предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжвалното първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл. 272 ГПК.

По разноските: