Решение № 565 от 27.01.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 565 гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20231100513297 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20084784 от 23.03.2023 г. по гр.д. № 35792/2019 г.

Софийски районен съд, 148 състав осъдил „С.И.Т.“ ООД, ЕИК *******, да заплати на „С.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 55 ЗЗД сумата 21 000 лв., недължимо платена на 17.08.2018 г. и 11.10.2018 г., ведно със законната лихва от 13.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането. На основание чл. 78 ГПК ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 2 940 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „С.И.Т.“ ООД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно приел, че не е налице основание за задържане на сумите от ответника. Сумата от 21 000 лв. се задържала на годно основание – предварителен договор, оформен в проформа фактура № 11/17.08.2018 г. Същата имала действието на предварителен договор, тъй като съдържала всички съществен елементи на окончателния договор за покупко-продажба на МПС, както изисквал чл. 19, ал.

1

2 ЗЗД – описание на индивидуално определена вещ, продажна цена и начин на плащане. Макар да не била оформена като същински предварителен договор и да не носела такова наименование, проформа фактурата представлявала действително съглашение между страните. Дори да се приемело обратното, самата проформа фактура била достатъчно основание за задържане на процесните суми, тъй като тя винаги била доказателство за възникнало договорно правоотношение между страните, когато включва описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, страни и време и място на издаване. В този смисъл била последователната практика на ВКС. И тъй като чл. 19 ЗЗД не поставял действителността на окончателния договор в зависимост от наличието на предварителен такъв, то дори и проформа фактурата да не обективирала предварителен договор, същата сама по себе си съставлявала годно правно основание за задържане на сумите. Съглашението било валидно и още било в сила, като до приключване на устните състезания в първата инстанция ищецът не отправил към ответника изявление за развалянето или прекратяването му. По делото се установило, че ищецът е узнал за издадената проформа фактура и след това извършил плащане по нея тя му била предоставена както по имейл, така и лично от представителя на ищеца – Д.. Св. Д. сам потвърдил, че ищецът е получил проформа фактурата по имейл и след това е превел сумите. От показанията на св. Д. се установило, че уговорката била в смисъл, че купувачът частично превежда една сума от 16 000 лв., останалите – най-късно ноември – декември трябвало да ги плати, и след това да си вземе ремаркето; Нямали абсолютно никакви уговорки за протокол или договор, условието му да плати остатъка било оригинална проформа фактура с печат. Действително, подписът под фактурата не бил на управителя на дружеството, но дори представителят да бил действал без представителна власт, действията му не били оспорени от ищеца веднага след узнаване за тях. Напротив, с извършване на авансовото плащане уговорките били потвърдени от ищеца съгласно чл. 301 ТЗ. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за двете инстанции, като за тези във въззивното производство представя списък по чл. 80 ГПК.

Въззиваемата страна „С.Л.“ ЕООД с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва въззивната жалба и моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно. Претендира разноски за 2 въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Съображения излага в писмена защита от 06.11.2024 г.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на

ОСГТК на

ВКС.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение не е постановено в нарушение на императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

При исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на „получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, вкл. в случаите на нищожни договори (т. 1 на ППВС № 1/1979 г.). Съгласно правилото на чл.

154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на сумата, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно за задържане на полученото.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 29 от 28.03.2012 г. по гр. д. № 1144/2010 г., ІV ГО на ВКС, решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г., ІІІ ГО на ВКС и решение № 133 от 15.01.2018 г. по т. д. № 3

60339/2016 г., ІІІ ГО на ВКС, искът по чл. 55, ал. 1 ЗЗД е един, а трите хипотези предполагат разпределянето на доказателствената тежест при съдебното предявяване на иска. Ищецът претендира връщане на нещо, което е дал на ответника, и в негова тежест е да докаже даването. Първата хипотеза н а чл. 55, ал. 1 ЗЗД е налице както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното основание да го получи, така и когато ответникът докаже това основание, но ищецът докаже репликата си, че основанието е нищожно. Втората и третата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не се е осъществило или макар да се е осъществило, е отпаднало.

В случая не е спорно и от приетите две преводни нареждания от 17.08.2018 г. и 11.10.2018 г. се установява, че ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер 21 000 лв., с посочено основание „частично по проформа фактура 11“.

Въззивникът-ответник не е доказал основание за получаване на сумата.

Доводите му, че представената проформа фактура № 11/17.08.2018 г. представлявала предварителен договор за продажба на МПС, а дори да не представлява такъв била основание за задържане на сумата съдът намира за неоснователни.

В чл. 144 ЗДвП в относимата му за спора редакция е установена форма за сключване на сделки за прехвърляне на собственост върху МПС: писмена форма за тези, които нямат регистрация, и писмена форма с нотариална заверка на подписите - за МПС, които имат към датата на сделката извършена регистрация. В случая по делото се установява, че процесното полуремарке е приравнено на ремарке с товароносимост над 10 тона (§ 6, т. 17 ЗДвП) и е с първа регистрация от 03.04.2006 г. Поради това прехвърлянето на собствеността върху полуремаркето трябва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите, съответно съгласно изискването на чл. 19, ал. 1 ЗЗД предварителният договор следва да се сключи в писмена форма за действителност, неспазването на която има за последица нищожност на предварителния договор съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД .

В практиката се приема, че проформа фактурата представлява оферта и покана за плащане. Представената от ищеца проформа фактура (л. 6 от делото 4 на РС – С.) е подписана само за доставчик, а по делото се установява от кредитираните показания на св. Д., че именно това е получената от ищеца по имейл проформа фактура, по която са извършени и двете частични плащания.

По делото не се установява представената от ответника проформа фактура (л.

26 от делото на РС – С.), подписана за получател от А. Д., да е получена от ищеца преди връчване на отговора от исковата молба. Веднага след узнаването за нея ищецът е възразил негов представител да е подписвал проформа фактурата, поради което чл. 301 ТЗ е неприложим. Дори св. Д. твърди, че подписът му върху проформа фактурата е за това, че я е взел, макар противоречиво да твърди и че бил „нещо като посредник“ между страните.

Показанията на този свидетел, който до началото на м. 01.2019 г. е живял на съпружески начала с управителката на дружеството – ответник и има общо дете с нея, правилно не са кредитирани от районния съд в частта, с която свидетелят се домогва да установи, че действал като посредник и представител на дружеството – ищец.

При липса на изискуемата от закона писмена форма за сключен предварителен договор за продажба на МПС и писмена форма с нотариална заверка на подписите за окончателен договор за продажба на МПС, няма извършена продажба и ответникът дължи връщане на авансово получените при начална липса на основание суми (в този смисъл и определение № 217 от 17.03.2016 г. по т. д. № 1809/2015 г., ІІ ТО на ВКС).

Неотносими за спора са цитираните в жалбата решения на ВКС, които, освен че се отнасят за данъчна, а не за проформа фактура, касаят договор за търговска продажба на стоки, за който законът не изисква писмена форма за действителност. Такава форма се изисква обаче както за предварителния, така и за окончателния договор за продажба на МПС, а тя в случая не е спазена.

По изложените съображения въззивният съд намира, че предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е основателен, а атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия. Доказано направените такива са в размер на 3 876 лв. – адвокатско възнаграждение с вкл. ДДС, което е заплатено по банков път съгласно представените платежно нареждане и фактура.

5

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20084784 от 23.03.2023 г., постановено по гр.д. № 35792/2019 г. на Софийски районен съд, 148 състав.

ОСЪЖДА „С.И.Т.“ ООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „******* да заплати на „С.Л.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. *******, на основание чл. 78 ГПК сумата 3 876 лв., представляваща разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6