Решение № 781 от 17.09.2024, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 781 гр. Бургас, 17.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Недялка П. П.а

Членове:

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА

Мила Г. Димова при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело № 20242100500979 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК вр. чл. 10 ЗОДОВ.

Образувано е по подадена въззивна жалба на Т. Г. Д. чрез процесуален представител адв. Радостин Пенев - БАК срещу Решение №931/15.05.2024 г., постановено по гр.д. №7339/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас.

С обжалвания съдебен акт Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на жалбоподателя в настоящото производство на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение в размер на 2500 лв. за претърпени неимуществени вреди в резултат на воденото срещу него наказателно производство- ДП№3388-443/2020 г. по описа на Пето РУ на МВР- Бургас за извършено умишлено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, което е прекратено с постановление от 18.12.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от същата дата до окончателно изплащане на задължението, като е отхвърлил иска до пълния предявен размер от 3000 лв, както и искането за присъждане на мораторна лихва от 31.07.2020 г. (датата на предварително задържане под стража от наблюдаващия прокурор) до 18.12.2020 г. (датата на прекратяване на наказателното производство спрямо Д.). С решението е отхвърлен и предявеният обективно в условията на кумулативност съединен иск за осъждане на ПРБ на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ да заплати 1 обезщетение в размер на 3000 лв. за неимуществени вреди, причинени на жалбоподателя Д. вследствие на незаконното задържането му под стража за периода от 30.07.2020 г. до 31.07.2020 г., изтърпяно в затвора в гр. Бургас и неправомерно взета мярка за неотклонение „домашен арест“ за периода от 31.07.2020 г. до 25.09.2020г., която е била изменена от съда в „подписка“.

Отхвърлена е и претенцията по този иск за законна лихва върху претендираната сума, считано от 31.07.2020 г. до окончателно изплащане.

Във въззивната жалба са развити доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт поради необоснованост на извода относно размера на дължимото обезщетение за незаконно воденото наказателно производство и относно незаконно наложените мерки за процесуална принуда.

Жалбоподателят смята, че така определеното от първоинстанционния съд обезщетение е занижено и неотговарящо на критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД. Излага съображение, че съдът неправилно е отхвърлил иска за неимуществени вреди, претърпени вследствие на наложените мерки за процесуална принуда. Счита, че макар МНО „домашен арест“ да не е отменена като незаконосъобразна, а изменена в по-лека от съда, то следва да се приеме за осъществен фактическия състав по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ и ПРБ дължи заплащане на отделно обезщетение конкретно за вредите вследствие на незаконосъобразните мерки за процесуална принуда. Намира, че лихва върху претендираната сума по този иск следва да бъде присъдена от момента на предварителното задържане, а именно (30.07.2020 г.).

Моли настоящия съдебен състав да отмени обжалваното решение в частта, с която е отхвърлен първия иск за разликата от 2500 лв. до пълния предявен размер от 3000 лв. и е отхвърлено искането за присъждане на мораторна лихва върху сумата за периода от 31.07.2020 г. до 18.12.2020 г., както и в частта, с която е отхвърлен изцяло втория иск за обезщетение в размер на 3000 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2020 г. до окончателно изплащане. Във въззивната жалба не са заявени доказателствени искания. В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника поддържа жалбата, като счита, че иска за претърпени неимуществени вреди вследствие на незаконното задържане и незаконно наложената мярка за неотклонение „домашен арест“ следва да бъде уважен, тъй като същите са ограничили свободното придвижване на доверителя му, както и правото му на полагане на труд.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от ответната страна по жалбата- Прокуратура на Република България. В съдебно заседание представителят на ПРБ оспорва жалбата, като иска първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Излага, че отговорността на държавното обвинение може да бъде ангажирана относно взетите мерки за процесуална принуда, но не и за тези, за които е внесено искане да бъдат наложени. Счита, че обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ не се дължи, тъй като МНО е била изменена от съда, а не отменена като незаконосъобразна.

При извършена служебна проверка настоящият съдебен състав 2 констатира, че въззивната жалба е редовна, отговаряща на изискванията по чл.

260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК, и допустима- подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес и срещу акт, подлежащ на обжалване.

Решението в частта, с която ПРБ е осъдена да заплати на основание чл.

2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 2 500 лв., ведно със законната лихва, считано от 18.12.2020 г. не е обжалвано и влязло в законна сила, поради което не е в предмета на въззивния контрол.

Съдът като обсъди и прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, по свое вътрешно убеждение и на основание чл. 235 ГПК намира от фактическа страна и правна следното.

Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението в обжалваната част е и допустимо, тъй като са налице положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което няма произнасяне в повече.

Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по искова молба на Т. Д., с която се претендира осъждане на Прокуратура на Република България да заплати сума в общ размер от 6000 лв., от които 3000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК, по което наказателното производство е прекратено, както и 3000 лв., представляващи обезщетение за нанесени неимуществени вреди за неправомерно задържане под стража за периода от 30.07.2020 г. до 31.07.2020 г. и взета по предложение на прокуратурата мярка за неотклонение „домашен арест“ за периода от 31.07.2020 г. до 25.09.2020 г., ведно със законната лихва върху двете суми, считано от 31.07.2020 г. до окончателно изплащане на задължението. Изложени са твърдения, че наказателното производство е било водено в продължение на повече от 5 месеца- от 30.07.2020 г. до 18.12.2020 г., като от този период увреденото лице е било в състояние на ограничено придвижване от 30.07.2020 г. до 25.09.2020 г.

(57 дни). Твърдят се претърпени морални и физически страдания, изразяващи се в изживян емоционален стрес и влошено здравословно състояние.

В писмения си отговор Прокуратурата на Република България оспорва претенцията по основание и размер и желае същата да бъде отхвърлена.

С доклада по делото, изготвен по реда на чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е приел, че е сезиран с два обективно съединени в условията на кумулативност искове по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на незаконно взетата мярка за неотклонение, която е била отменена, и по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди 3 поради незаконно водено наказателно производство, което е било прекратено.

Разпределил е доказателствена тежест по чл. 154 ГПК относно обстоятелствата, включени в правопораждащите фактически състави и по двата иска. Указал е на ищеца, че в негова тежест по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е да докаже съществуването на следните факти: че е бил задържан и спрямо него е била взета мярка за неотклонение и същата е била отменена, причинно-следствена връзка между задържането и претърпените неимуществени вреди, характера, степента и интензитетът на претърпените неимуществени вреди, а по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ: привличането му като обвиняем по образувано наказателно производство; прекратяване на същото и причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и претърпените неимуществени вреди, както и техния характер, степен и интензитет.

За да постанови решението си първостепенният съд е приел, че не са доказани фактите, пораждащи правото на обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, тъй като мярката „домашен арест“ не е отменена като незаконна, а е изменена в по-лека и е присъдил обезщетение за незаконно воденото наказателно производство от 2 500 лв., като е отчел и времето, през което на лицето е била наложена мярка за процесуална принуда, която е ограничавала свободата му.

Решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Съобразно разпоредбата на чл. 271, ал. 1 ГПК, отнесена към задължителните разяснения в т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение №1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС и т. 19 от Тълкувателно решение №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд следи служебно за нарушения, свързани с правилното приложение на императивните материалноправни норми и обезпечава същото. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е тъждествена на тази на първоинстанционния съд, включително и по отношение квалифицирането на спорното право и когато въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание и изложи собствени мотиви.

Въпреки формулираната от процесуалния представител на ищеца правна квалификация на спора и условното разделяне на претенцията на два иска от по 3000 лв., настоящият съдебен състав счита, че с оглед изложените твърдения в исковата молба, е сезиран с един иск с правно основание чл. 2, ал.

1, т. 3 ЗОДОВ с размер на претенцията от 6000 лв., ведно със законната лихва, считано от 31.07.2020 г. Същото се извежда от обстоятелството, че фактическите съставите на чл. 2, ал. 1, т. 1 и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съществуват в обективното право в съотношение на погълнат към поглъщащ.

В този смисъл са и незагубилите задължителната си сила разяснения в т. 13 от Тълкувателно решение №3/22.04.2004 г. по тълк. д. №3/2004 г. по описа на ОСГК на ВКС. Съгласно посочената практика държавата отговаря за вреди по 4 чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, когато задържането под стража е отменено като незаконно, независимо от развитието на досъдебното и съдебното производство. В тези случаи обезщетението се определя самостоятелно. Ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като обезщетението обхваща и вредите от незаконното задържане, респ. в настоящия случай търпяната мярка „домашен арест“. При изложени твърдения за начина, по който е приключило наказателното производство съдът намира, че е предявен един иск с цена от 6000 лв. и обезщетението следва да бъде определено глобално, като се отчетат и взетите по отношение на увреденото лице ограничаващи мерки. С оглед обстоятелството, че в доклада си, първоинстанционният съд е извел всички релевантни факти, подлежащи на доказване по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, въззивната инстанция не дължи даването на указания, свързани с разпределението на доказателствената тежест, както и такива с оглед представянето на относими по спора доказателства.

Приетата за установена от районния съд фактическа обстановка изцяло се споделя от настоящата съдебна инстанция.

Видно от Заповед за задържане от 28.07.2020 г. на основание чл. 72, ал.