Решение № 147 от 27.04.2026, Окръжен съд - Перник

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 147 гр. Перник, 27.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря СИЛВИЯ ЕМ. СЕРАФИМОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500806 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е във връзка с въззивна жалба с вх.№ 29739/13.11.2025 г., депозирана от Община Перник, чрез С.В. – кмет, срещу Решение № 959/30.10.2025 г., постановено по гр. дело № 1893/2025 г. по описа на Районен съд – гр. Перник, с което Районен съд – Перник е признал за установено на основание чл.124 ГПК по отношение на Община Перник, че С. М. К., е собственик на поземлен имот с с идентификатор ***, находящ се в ***, по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед РД-18- 91/13.10.2008 г. на Изпълнителния директор на АКК, с площ от 763 кв. м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване (до 10м.), стар идентификатор: няма; номер по предходен план: ***, квартал ***, парцел ***, при съседи: ПИ с идентификатор ***; ПИ с 1 идентификатор ***; ПИ с идентификатор

***; ПИ с идентификатор ***, поради изтекла придобивна давност в периода от 01.08.1998 г. до настоящия момент.

Със същото съдебно решение, първоинстанционния съд се е произнесъл по отношение на разноските, съобразно правилата на чл. 78 от ГПК.

Във въззивната жалба по подробни съображения се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно и незаконосъобразно. Възразява се, че първоинстанционният съд неправилно е приел за установено твърдяното от ищеца 1 право на собственост върху процесния имот като не е обсъдил в пълнота релевираните от ответниците възражения. Възразява се, че Община Перник е придобила процесния имот чрез отчуждителна сделка и е изплатила надлежно обезщетение на собствениците, поради което сделката е породила своето действие. Сочи се, че този факт не е обсъден от първоинстанционният съд в процесното решение. Възразява се още, че видно от удостоверението за идентичност, приложено по делото, отчужденият и процесният имот са един и същ имот. Твърди се, че постановеното решение е необосновано и неправилно, тъй като съдът не е взел предвид всички обстоятелства и изложени факти по делото. На следващо място се възразява, че съдът неправилно е приел, че в полза на ищеца е изтекла придобивна давност относно процесният имот.

Сочи се, че същият е публична общинска собственост до 2016 г., поради което спрямо същият не е текла придобивна давност в полза на ищеца. Посочва се, че Община Перник е отказала да завери молба-декларация от производството по снабдяване с документация за издаване на констативен нотариален акт, с което е поставила край на процедурата и е възпрепятствала ищеца да се снабди с документ за собственост на имота. Твърди се още, че ищецът не е представил доказателства за установяването на фактическата си власт върху имота през 1998 година и упражняването й до този момент непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено с намерение да свои имота чрез описаните действия в исковата молба. В заключение се иска отмяна на постановеното решение и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен. Претендира се и заплащането на разноски във въззивното производство.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от С. М. К. чрез адв. К. Д., в който всички доводи на въззивника се оспорват като изцяло неоснователни и недоказани. В отговора подробно е посочено, че самата конструкция на въззивната жалба е вътрешно противоречива, тъй като от една страна общината твърди, че е придобила собствеността още по силата на отчуждителната заповед и последвалия акт за държавна собственост, а от друга страна е съставила през 2016 г. акт за частна общинска собственост, без да изясни какво фактическо основание е наложило новото актуване, ако правото вече е било възникнало и установено. Изтъква се, че районният съд правилно е отчел разминаването в данните за лицето, посочено в отчуждителните документи, и лицето, фигуриращо в разписния лист, правилно е дал значение на обстоятелството, че от събраните доказателства не се установява реализиране на предвиденото мероприятие „разширение на завод „Ленин“ в района на кв. Даскалово“, както и че общината не е доказала фактическо упражняване на правомощията на собственик върху имота нито към момента на отчуждаването, нито след това. В отговора се поддържа също, че първоинстанционният съд изцяло правилно е приложил правилата относно придобивната давност, като е съобразил, че от 01.06.1996 г. давност не тече само за публична държавна и публична общинска собственост, а за имоти частна общинска собственост такава е могла да тече до въвеждането на мораториума, като е отчетен и периодът на спиране на давността от 31.05.2006 г. до 08.03.2022 г. Въззиваемият изрично се позовава и на декларативния характер на актовете за общинска собственост по чл. 5, ал. 1 ЗОС, както и на задължението на съда да упражни косвен съдебен контрол, когато актът е релевантен за принадлежността на спорното право.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК - подадена е в законовия срок от 2 процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск с правно основание чл. 124 от ГПК - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, въззивният съд съобрази следното:

По същество спорът пред настоящата инстанция е съсредоточен върху два основни въпроса – доказала ли е Община Перник собственическа легитимация върху процесния имот чрез надлежно придобивно основание и доказал ли е ищецът всички елементи на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС за времето, на което се позовава.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Районен съд - гр. Брезник, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.

За да отговори на поставените по-горе въпроси, настоящия съдебен състав съобрази следното:

На първо място следва да бъде обсъдена исковата молба, тъй като тя очертава предмета на доказване и фактическата рамка на спора. В нея ищецът е твърдял, че още от месец август 1998 г. е установил фактическа власт върху процесния имот, който тогава е започнал да ползва за складиране на метални отпадъци и елементи от разкомплектовани автомобили. Твърди се, че в началото на 1999 г. със съдействието на свой приятел е изградил телена ограда около имота, а през 2001 г. е развил собствен бизнес по обработка на цветни и черни метали и търговия с авточасти, за нуждите на който е използвал именно спорния терен. В исковата молба се сочи, че ищецът е поддържал имота като свой през целия период, възлагал е насипване със скална маса, валиране, почистване от треви и храсти, косене и рязане на дървета, закупувал е материали за изграждане на стелажи, а през 2016 г. е подменил рехавата ограда с плътна ограда от метални пана и в периода 2016 – 2019 г. е изградил три метални стелажа и навеси за складиране на стока. Още в исковата молба са изложени и твърденията, че едва при започната през 2016 г. нотариална процедура по чл. 587 ГПК за снабдяване с констативен нотариален акт общината е предприела актуване на имота като частна общинска собственост, като до този момент не е проявявала никакви собствени претенции и не е препятствала владението.

Към исковата молба са приложени конкретни писмени доказателства, които първоинстанционният съд е посочил и които следва да бъдат обсъдени и от въззивната инстанция поотделно. Първият документ е квитанция към приходен касов ордер № 263 3 от 18.08.1998 г. за доставката и насипването на имота със скална маса. Този документ не установява сам по себе си правото на собственост, но е от съществено значение като външен, материализиран белег за поведение на лице, което влага средства в подобряване и привеждане на терена в състояние, годно за стопанско ползване.

Следващият документ – квитанция към приходен касов ордер № 128 от 15.07.2001 г. за услуга с тежка техника по валиране на терена – също има значение като доказателство за реална грижа по облагородяване и техническа подготовка на имота за трайно ползване. Тези два документа, разглеждани съвместно, очертават ранния етап от фактическото установяване на ищеца в имота и неговото намерение да го използва трайно, а не инцидентно.

Същата доказателствена линия продължава с квитанциите към приходен касов ордер № 12 от 18.05.2004 г. и № 153 от 29.04.2007 г., удостоверяващи рязане на храсти и дървета и косене на трева. Поддържането на един имот чрез периодични дейности по почистване, косене и премахване на саморасла растителност не може да се разглежда откъснато от останалите доказателства. Само по себе си едно косене не би било достатъчно за доказване на владение, но когато то се съчетава с насипване, валиране, ограждане, последващо изграждане на навеси, стелажи и стопанско ползване, то се вписва в цялостен модел на трайно отношение към вещта като към собствена. В този смисъл изброените документи имат доказателствена стойност не като отделни случайни разходи, а като част от последователно и продължително поведение по стопанисване на чуждозаетия терен.

Продажният лист от 08.02.2012 г., издаден от „Стомана Индъстри“ АД за закупуване на метални тръби, също не е без значение. Той е пряко свързан с твърденията за изграждане на стелажи в имота и кореспондира както с изложеното в исковата молба, така и със свидетелските показания и с констатациите на вещото лице за налични метални навеси и стелажи в южната част на имота. Именно тази вътрешна съгласуваност между различните доказателствени източници придава особена тежест на документа. Удостоверението от 11.04.2016 г., издадено от нотариус Н. З. за снабдяване с необходими документи, скицата на имота от 14.04.2016 г., молбатадекларация от 19.04.2016 г. с удостоверяванията върху нея и писмото на общината от 01.07.2016 г., с което се изпраща АЧОС № 11394/13.06.2016 г., са документи от друг порядък – те не касаят толкова фактическото ползване, колкото обективират момента, в който ищецът е предприел стъпки да легитимира по документи едно вече твърдяно и демонстрирано владение, а общината за първи път е реагирала с актуване на имота.

Именно тези документи са от ключово значение за възражението на общината за прекъсване на давността и за преценката дали съставянето на акта за частна общинска собственост през 2016 г. е доказателство за вече съществуващо право или представлява последваща административна реакция на започналата нотариална процедура. От самите дати на документите се установява, че на 19.04.2016 г. в удостоверяването върху молбата-декларация е посочено, че за имота има съставен акт за общинска собственост, докато изпратеният с писмо от 01.07.2016 г. сам акт носи дата 13.06.2016 г. Тази хронологична несъвместимост е правилно отчетена още от районния съд и има значение, защото подкопава доверието в тезата за стабилна и ясна собственическа легитимация на общината към момента на извършените удостоверявания. Въззивният състав изцяло споделя извода, че ако към 19.04.2016 г. не е бил налице издаден АЧОС с дата 13.06.2016 г., то удостоверителното отбелязване не може да служи като годно 4 доказателство за вече установено и безспорно право на общината върху имота.