Решение № 3562 от 15.07.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3562 гр. Пловдив, 15.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър В. Точевски при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело № 20255330102010 по описа за 2025 година

По делото е предявен иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът Н. П. П., ЕГН: **********, от село Ц., община Р., област П., ул. „А.“ № *, чрез пълномощник адв. М. Д., е предявил против „Аксес Файнанс” АД, ЕИК: 207140327, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Балша” № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от **** **** Ц. П. К., иск за признаване на установено, че договор за кредит „Бяла карта“ № ****/**** г. е недействителен, поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД.

При условията на евентуалност се предявяват искове да се прогласи нищожността само на отделни клаузи от договора- чл. 15, чл. 20, чл. 4 и чл. 21 ал. 4 и 5.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ № ***/**** г., по който на ищеца бил предоставен револвиращ кредит под формата на разрешен кредитен лимит от 1 400 лева. ГПР бил в размер на 64, 96 %, а според чл. 15 от договора се предвиждало предоставяне на обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, като при неизпълнение се начислявала неустойка според чл. 20, в размер на 15 % от усвоената и непогасена главница. Договорът за кредит бил потребителски и за него се прилагали правилата на ЗПК. Мотивира се правен интерес от предявяване и на двата установителни иска. Твърди се, че клаузата за неустойка била нищожна и като такава тя не пораждала правно действие. В случая неустойката не отговаряла на предвидените й по закон 1 функции, излизала извън санкционния си и обезпечителен характер. Поставените от кредитора изисквания за обезпечение не съответствали на закона, морала или добрите търговски практики, като същите били рестриктивни и така неустойката имала наказателен характер и поставяла потребителя в неравностойно положение спрямо търговеца. Тя представлявала допълнителна скрита печалба за кредитора под формата на договорна лихва.

Нямало имуществени вреди за кредитора от неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, които да се покрИ.т, като негово задължение преди отпускане на заема било да направи оценка за кредитоспособността на лицето, но вместо това в негова тежест се прехвърляли последиците от липсата на извършване на тази предварителна проверка.

Клаузата за неустойка не била и индивидуално уговорена, а изготвена предварително от търговеца, без възможност потребителят да влияе върху съдържанието й. Поставените изисквания за предоставяне на обезпечение били изначално неизпълними, което създавало предпоставка за начисляване на неустойката. Кредиторът поемал риска да отпусне необезпечен кредит, ако не прецени предварително възможностите на потребителя, чрез оценката за платежоспособността му. Размерът на ГПР бил невярно посочен и различен от действително приложения в конкретния случай, защото неустойката не била включена в ГПР и така се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Тъй като неустойката била възнаградителна лихва и се явявала печалба за кредитора, тя следвало да е част от ГПР, а непосочването му като реално приложим размер, представлявал заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Така договорът за заем противоречал на императивни разпоредби на закона и тези му клаузи се явявали нищожни, като те не можели да бъдат заместени по право от повелителни норми на закона, тъй като представлявали част от задължителното му съдържание. Нарушаването на нормата за допустимия лимит на ГПР водела до неравноправен характер на договорните клаузи, създадени в ущърб на потребителя и водещи до значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните. Нарушена била и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото уговорките по кредита относно лихвата не били формулирани по ясен и разбираем начин, подлежали на тълкуване, обърквали потребителя и го въвеждали в заблуждения досежно действителния размер на тази лихва. Клаузата по чл. 20 за неустойка била неравноправна по смисъла на ЗЗП, поради противоречи със закона и водела до нищожност на целия договор. Кредиторът бил предвидил и заплащане на допълнителни разходи по събиране на задълженията при забава в плащанията, като те не попадали в приложното поле на чл. 10а от ЗПК, а представлявали само обезщетение за вреди от забавата. Оттук се налагал изводът, че договорът за кредит е недействителен и като последица- че по него се дължи единствено връщане на чистата стойност на кредита, без лихви, такси или други разходи.

Претендират се и разноските в процеса, като се моли такИ. да не се възлагат на ищецапотребител, съгласно практиката на СЕС и ВКС в тази насока. В съдебно заседание пълномощникът на страната взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, в който се посочва, че финансовият продукт „Бяла карта“ бил револвиращ кредит, който се усвоявал чрез кредитна карта, като клиентът сам решавал кога и как да усвоява сумите.

2

Между страните бил сключен такъв договор, като на ищеца се предоставил револвиращ кредит в размер от 1 400 лева под формата на разрешен кредитен лимит. До момента липсвали плащания по кредита, въпреки че бил усвоил почти изцяло отпуснатата му сума1 398, 06 лева и по този начин не изпълнявал задълженията си по договора. Съгласно чл. 15 ал. 1 от договора в срок от пет дни след датата на активиране на платежния инструмент, потребителят следвало да предостави обезпечение чрез поръчител. Това изискване било посочено и в СЕФ, получен предварително от лицето, а и в договора ясно били описани условията по обезпечението. Предвидената неустойка нито била прекомерна, нито пък противоречала на принципа на справедливостта. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По делото ищецът една година след това поставял този въпрос и то след като до тогава многократно бил усвоявал суми по подобни кредити и изпълнявал задълженията си по тях, което навеждало на извода, че е недобросъвестен и злоупотребява с предоставени му от закона права. Неустойката изпълнявала предвидените й по закон функции- обезпечителна, санкционна и обезщетителна. Тя не можела да бъде елемент от ГПР, защото там не се включвали разходите, които потребителят би заплатил, ако не изпълнява задълженията си. Тя се начислявала само при неизпълнение на задълженията на клиента и следователно зависела изцяло от неговите действия. В СЕФ, предоставен му предварително, подробно били описани изискванията към обезпечението, както и се посочвали ясно размерите на неустойката и възнаградителната лихва. Кредиторът не бил принудил ищеца да сключва договора за заем, а последният по своя воля решил това. Без обезпечение за кредитора съществувала несигурност дали ще успее да събере сумата по заема, като бързият кредит бил различен вид услуга от банковия кредит, защото бил лесно достъпен до клиента, но криел по- голям риск за кредитора. По отношение на разходите за събиране на вземанията по чл. 21 ал. 4 и 5 от договора, следвало да се посочи, че те били дължими само, ако липсвало плащане в срок и при предсрочна изискуемост, т.е. отново начисляването им зависело от поведението на потребителя. Уведомяването за просрочия, чрез изпращане на съобщения, имейли или обаждания ангажирали технически и човешки ресурс, което обуславяло и допълнителните разходи. Това обаче не представлявали действия по управление на кредита, защото се извършвали само по събиране на просрочените задължения и имали извънреден характер, като зависели единствено от поведението на клиента. Клаузите на договора не били неравноправни, потребителят бил запознат с тях и сам можел да прецени дали условията на договора са изпълними от него, без да бъде затруднен в тази връзка. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. Прави и възражение за прекомерност на разноските на ищеца за адвокат. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но чрез пълномощника си взема писмено становище.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за кредит „Бяла карта“ № ***/**** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредитен лимит в размер на 1 400 лева, при следните условия: срок- 3 неопределен, при фиксиран годишен лихвен процент- 50, 40 %, годишен процент на разходите- 64, 96 %, като е предвидено още и обезпечение- банкова гаранция или поръчител, при непредставянето на което се дължи неустойка в размер на 15 % от неусвоената главница, както и такси за събиране на дълга при просрочие.

Като писмени доказателства са представени копие от договора за кредит и приложението му- рамков договор, Тарифа за таксите и СЕФ.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 64, 96 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 50, 40 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

4

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидена неустойка по чл. 20 при непредставяне на обезпечение, в размер на 15 % от стойността на усвоената и непогасена главница. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчител) и срока за представянето му (петневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца. Оттук- след като целият договор за кредит се явява нищожен, то такава е и конкретната клауза за неустойка по него и установителният иск следва да бъде уважен.