Решение № 1 от 01.01.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№1 гр. Плевен, 01.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвия Г. Иванова при участието на секретаря Наталия Ст. Николова като разгледа докладваното от Силвия Г. Иванова Гражданско дело № 20254430100207 по описа за 2025 година на основание закона и данните по делото, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството по делото е образувано въз основа на депозирана искова молба от П. Д. А., с ЕГН **********, чрез адв. В. Б. от САК, против „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к. „*** 7“, бул.“***“ №*** „***“, етаж *** офис *** и „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“*** 7“, бул.*** №*** „***", етаж *** офис ***.

Ищецът твърди следните релевантни факти, на които основава претендираните за реализиране права:

Твърди се, че ищецът сключил с ответника "***" АД, Договор за паричен заем № *** от 17.02.2023г. на стойност 3750 лева; при лихвен процент по заема –35% ; и Годишен процент на разходите(ГПР) – 47,71 %.

Излага се, че по силата на чл. 4 от Договора, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят следвало да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. физически лица - поръчители, които да отговарят на определени изисквания; 2. Банкова гаранция; и 3.

Одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни 1 сделки. Навеждат се доводи, че на ищеца не била предоставена реална възможност за избор, като заемодателя предоставил на практика една възможност - подписване на Договор за предоставяне на гаранция. Твърди се, че такъв договор бил сключен между ищеца и втория ответник „***” ЕООД, с при възнаграждение за гаранта в размер на 1763,19лв., което било разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Твърди се, че всички суми по двата договора били заплатени от ищеца.

Навеждат се доводи, че договора за кредит е недействителен, поради неспазване на нормите на чл. 10, ал.1, чл.11, ал.1,т.7-12 и чл. 12, ал.1, т.7-9 от ЗПК. Твърди се, че посоченият по договора ГПР не включвал всички допълнителни разходи по кредита- не било включено възнаграждението по договора за гаранция. Сочи се, че по силата на чл. 23 от ГПК, ответникът ***” АД дължи връщане на сумите, получени над размера на главницата.

Излага се, че възнаграждението до договора за гаранция представлявал разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като сключването на този договор се явявало задължително условие за получаване на кредита. Сочи се, че единствената цел за сключване на договора за гаранция била кредиторът да получи допълнително възнаграждение, което не му се следвало. По този начин се заобикаляла нормата на чл.19, ал.4 от ЗПК и договорът бил нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД. Навеждат се доводи, че полученото по нищожния договор подлежало на връщане, като получено без основание.

Отправено е искане да бъде обявен за недействителен сключеният с „***” АД Договор за паричен заем.

Отправено е искане да бъде обявен за нищожен сключеният с „***” ЕООД Договор за предоставяне на гаранция.

Отправено е искане, в случай че Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 17.02.2023 г. бъде прогласен за недействителен, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да бъде осъден ответника „***" АД да заплати на П. Д. А. като недължимо платени:

1. 362.81 лева - договорна/ възнаградителна лихва по чл. 2, ал. 6 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от 17.02.2023г., за периода от 03.03.2023 г. до 18.08.2023 г.;

2

2. Законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Отправено е искане, в случай че Договор за предоставяне на поръчителство № *** от 17.02.2023г. бъде прогласен за недействителен, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да бъде осъден ответникът „***" ЕООД, ЕИК *** да заплати на П. Д. А. като недължимо платени:

1. 1763.19 лева - възнаграждение за представено поръчителство на основание чл. 3, ал. 1 от Договор за предоставяне на гаранция № *** от 17.02.2023 г., за периода от 03.03.2023 г. до 18.08.2023 г.;

2. Законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.

Ответникът ”***” АД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез ст. *** ***, с който ангажира становище за неоснователност на исковете. Излага съображения, че клаузите на договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Счита, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не следва да се включва в ГПР. Излага доводи, че параметрите на договора са коректно посочени, съответно- че ГПР е коректно изчислен. Счита за невярно твърдението на ищеца, че сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е задължително условие за отпускане на заема.

Излага доводи за неоснователност на твърденията, че поставените условия за обезпечение са неизпълними. В заключение, отправя искане претенцията да бъде отхвърлена като неоснователна. Прави възражение за прекомерност на разноски. Не са направени доказателствени искания.

Ответникът "***” ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК, чрез юрк. ***, с който ангажира становище за неоснователност на исковете. Счита, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговарял на изискванията на закона. Посочва, че „***“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие.

Счита, че дължимото възнаграждение по договора за поръчителство е определено след преценка на риска. Счита, че клаузите в договора са формулирани ясно и разбираемо и потребителят е осведомен до степен, че да може да прецени икономическите последици. Счита за неоснователно 3 твърдението на ищеца, че сключването на договора с точно този гарант е било задължително условие за сключване на договора за заем. Счита, че договорът за гаранция също така е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта и не противоречи на добрите нрави.

Прави възражение за прекомерност на разноски.

Не са направени доказателствени искания.

В открито съдебно заседание ищецът не се явява, не се представлява. С молба, чрез адв. ***, взема становище по същество. Исковата молба се поддържа по изложените съображения. Прави изменение на иска по чл.55 от ЗЗД по отношение на договорна/възнаградителна лихва, като същия да се счита предявен за 283,46 лева.

В открито съдебно заседание ответникът ”***” АД не се представлява.

С молба взема становище по същество, като поддържа отговора на исковата молба.

В открито съдебно заседание ответникът "***” ЕООД не се представлява. С молба взема становище по същество, като поддържа отговора на исковата молба.

С Протоколно определение №3194/05.12.2025г., на осн. чл. 214 ГПК Съдът е допуснал изменение на иска с правно основание чл.55 от ЗЗД, в частта за договорна/възнаградителна лихва, като същия се счита предявен за 283,46 лева.

Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни доказателства и съобрази доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото, е видно от съдържанието по процесния Договор за паричен заем № *** от 17.02.2023 г., че същият е сключен за сумата от 3750 лева, при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 35 %; Годишен процент на разходите (ГПР) – 41,71%, обща сума за връщане – 4112,81 лева, срок на заема 26 седмици, брой вноски 13.

Установява се от чл.4 от Договора, че заемателят се е задължил в 3дневен срок от сключването му да представи на заемодателя конкретно определено в договора обезпечение: 1)две физически лица-поръчители, всяко от които да отговоря на условията в договора/служебна бележка за размера на получавано трудово възнаграждение, размер на осигурителен доход в размер 4 на 1000лв., да работи на безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем, сключен с кредитора, да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции; или 2) банкова гаранция с бенефициер кредитора, за сумата по чл.2, т.7 със срок за валидност 30 дни, след крайния срок за плащане на задължението по потребителския договор; или 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Установява се, че ищецът и ответникът „***“ ЕООД, са сключили Договор за предоставяне на гаранция № *** от 17.02.2023г. , представен в препис по делото, по силата на който вторият ответник като гарант се е задължил да издаде гаранция за изплащане в полза на кредитора „***“ АД, с цел гарантиране за изпълнението на всички задължения на потребителя по процесния Договор за заем. Съгласно чл. 3, ал.1 от договора, потребителят се е задължил да плати възнаграждение на гаранта в размер на 1763,19лв., платимо на разсрочени вноски, всяка от които в размер на 135,63 лв. Потребителят се е задължил да заплаща уговореното възнаграждение на гаранта по начините, установени в договора за заем / чл. 3, ал.2 от Договора за гаранция/.

Съдът намира за основателно релевираното възражение за нищожност на процесния Договор за потребителски заем, поради неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

Установява се, че в Договора формално е посочен процент на ГПР, но от клаузите му не става ясно какви точно разходи са включени в ГПР и какво е стойностното измерение в проценти на всеки един от формиращите го компоненти, така както те са описани в текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Така например според съдържанието на договора единственият разход за потребителя е заплащането на възнаградителна лихва, но от погасителния план е видно, че кредиторът е имал предвид и други разходи по кредита възнаграждение за поръчителство. Възнаграждението за поръчителство е включено към всяка месечна вноска. Следователно в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира конкретният размер на разходите по кредита.

Съдът намира, че уговорката по чл. 4 от Договора за заем, вменяваща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение в кратък срок, след 5 сключването на договора- три дни, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- поръчител, банкова гаранция или предоставяне на гаранция, от посочено /одобрено/ от кредитора лице, са трудно осъществими и то в посочения срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2, т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение, което да се заплаща не отделно, а с вноските по договора за кредит. Тази допълнителна сума, съдът приема, че представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД/.

Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции. Съдът приема, че посоченият по договора размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за гаранция, сключен от потребителя с втория ответник „***“ ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, съгласно договора за предоставяне на гаранция, заемателят е овластен да приема вместо гаранта възнаграждението по 6 договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включен в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил максимално допустимия размер съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК.