Решение № 2740 от 23.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2740 гр. София, 23.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 29 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА при участието на секретаря ВАЛЕНТИНА ВЛ. МИЛОВАНОВА като разгледа докладваното от КАЛИНА КР. ФИЛИПОВА Гражданско дело № 20221110148462 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

С решение № 2246/16.08.2022 г., поставено по в.гр.д№11589/ 2021 г. по описа на СГС, II В състав, е обезсилено решение №20142764/21.06.2021 г. по гр.д. 3073/2021 г., по описа на СРС, 125 състав, и делото е върнато на СРС за ново разглеждане от друг състав с указания за повтаряне на процесуалните действия, извършени след смъртта на първоначалния ответник .......... ЕГН ********** с участието на В. М. Д. ЕГН ********** – наследник по закон.

Производството е образувано по искова молба от „.....“ ЕАД, уточнена с молба от 01.02.2021 г. /л.56 от делото/ с предявени искове с правно основание чл. 422 ал.1 ГПК вр. чл.

59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД срещу ответницата В. М. Д. ЕГН ********** /конституирана на основание чл.227 ГПК с определение № 20171146/12.08.2021 г. в качеството на наследник по закон на .......... ЕГН **********/, за признаване за установено, че ответникът е ползвал доставена от дружеството топлинна енергия за стопански нужди през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. за топлоснабден имот, находящ се на адрес: град ................. като се е обогатил неоснователно с ползваната, но неплатена топлинна енергия, както и с начислените суми за дялово разпределение и не е погасил задължението. Ищцовото дружество твърди, че ответникът – потребител на топлинна енергия за стопански нужди, е имал задължението да сключи с него писмен договор, какъвто не е сключван, като сочи, че неплатена е сумата от 2947,08 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. ведно със законна лихва от 14.10.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 283,27 лв. за периода 1 от 31.08.2018 г. до 18.09.2020 г., сумата от 19,98 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г. ведно със законна лихва от 14.10.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 3,64 лв. за периода от 01.07.2018 г. до 18.09.2020 г., за които предявява установителни искове, след издадена в негова полза заповед по чл.410 ГПК, по която е подадено възражение.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в срока по чл.131 ГПК, с който оспорва иска, като сочи, че действително е станал собственик по силата на влязло в сила постановление за възлагане на имота, но не притежава качеството „небитов клиент“, защото не ползва топлинна енергия за стопански нужди в процесния имот, поради което и не може да се е обогатил с неплатените суми за него.

Третото лице - помагач на страната на ищеца заявява становище за основателност на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Ищецът "....." ЕАД е депозирал заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, въз основа на което е образувано ч. гр. д. №49795/2020 г. по описа на СРС, 125 състав, срещу .........., по което на 29.10.2020 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение, в което е посочено, че не дължи изпълнение на вземанията по издадената заповед.

При наличие на валидно възражение, породило своите правни последици, в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК заявителят, съгласно дадени указания, е предявил установителни искове с предмет всички вземания, за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение по посоченото дело.

За основателност на исковете с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК вр. чл. 59 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже пълно и главно да е доставил топлинна енергия до стопанския обект на ответника (твърдяната доставена топлинна енергия да е за стопански нужди правилото на § 1, т. 43 ДРЗЕ); ответника реално да е потребил доставената топлинна енергия; да липсва валидно правно основание - тоест годен правопораждащ юридически факт, от който между страните да е възникнало валидно правоотношение, чийто централен елемент е разместването на имуществени блага, а именно - доставянето и потреблението на топлинна енергия; липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

В тежест на ответницата е при доказване на горните факти, да установи положителния факт на плащане или наведените правоизключващи възражения.

С доклада по делото, обявен за окончателен в проведеното на 22.06.2022 г. открито съдебно заседание без възражения от страните, на основание чл.146 ал.1 т.3 и т.4 ГПК съдът е обявил за безспорно и ненуждаещо се от доказване по делото обстоятелството, че за исковия период наследодателят на ответницата е бил собственик на имота, находящ се на 2 адрес: град С............. по силата на влязло в сила постановление за възлагане на имота.

Въз основа на посоченото в кредитираното от съда и неоспорено от страните заключение по съдебно- техническата експертиза се установява, че сградата, в която се намира имотът, е присъединена към абонатна станция, и следователно процесният имот е топлоснабден.

От наиМ.нието, местоположението и цялостната индивидуализация на имота следва изводът, че в имота се ползва топлинна енергия за стопански нужди по смисъла на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ (отм. с ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), а считано от 17.07.2012 г. – за небитови нужди по смисъла на § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.). Касае се за обект, представляващ „ кафе - аперитив - ресторант“, т.е. за обект с търговско предназначение. Предвид това, през исковия период наследодателят на ответницата е имал качеството на небитов клиент на топлинна енергия по смисъла на § 1, т.

33а от ДР на ЗЕ (ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.), поради което и за да е действителен сключеният от него договор за продажба на топлинна енергия с топлопреносното предприятие, трябва да се установи, че е спазена предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма за действителност.

В настоящото производство липсват доказателства и не се твърди между главните страни да е бил сключван договор за продажба на топлинна енергия за процесния период в предвидената в чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ писмена форма за действителност, поради което помежду им не е възникнало валидно облигационно правоотношение за продажба на топлинна енергия за небитови (стопански) нужди. При липсата на възможност топлопреносното предприятие да търси стойността на доставената топлинна енергия на договорно основание, същото разполага с правата по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, в който законодателят е предвидил, че всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването.

Имуществените облаги имат материално естество и те са оценими в пари. Изразяват се в увеличаване на актИ. на имуществото на обогатения, в намаляване на неговите пасиви или в спестяване на обогатения на някои разходи, които той иначе е трябвало да понесе. В последната хипотеза спестяването на разходи води до обогатяване, в случай че разходите са били необходими и ответникът по иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД е трябвало да ги понесе от собственото си имущество, без да съществуват изгледи за тяхното връщане.

Спестените разходи от потребена топлинна енергия за небитови нужди са вид имуществена облага за собственика на самостоятелен обект в сграда-етажна собственост.

Обедняването на топлопреносното предприятие и обогатяването на собственика на имота настъпват посредством обстоятелството на отдаване на топлинна енергия от отоплителната инсталация в сградата, като последната е собственост на самите етажни собственици.

Следва да се отбележи, че до момента на изричен отказ от нормативно установено мнозинство от етажните собственици за топлопреносното дружество съществува нормативно задължение да извършва захранване с енергия на цялата сграда, т.е. касае се за факт, който е извън неговия юридическия контрол. С оглед на тази специфика, съгласно чл.

3

153 ЗЕ всички разходи за доставена в сградата топлинна енергия се разпределят между собствениците и вещните ползватели на самостоятелни обекти (понятието клиенти следва да се тълкува корективно като задължени лица, в противен случай би се обезсмислило императивното изискване на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, касаещо небитовите клиенти). Ето защо, именно собственикът/ползвателят е този, който се обогатява от спестени разходи за потребена топлинна енергия както по отношение на отдадената енергия от инсталираните в имота му отоплителни тела, така и по отношение на отдадената енергия от сградната инсталация, припадаща се за този имот. Фактическото ползване на имота в този случай, с оглед разпоредбата на чл. 153 ЗЕ (и за разлика от класическите хипотези на т.нар. непрестационна кондикция по чл. 59 ЗЗД), е без значение. Приложението на чл. 153 ЗЕ може да бъде изключено единствено от действието на валиден договор по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

След като такъв договор не е сключен, за топлопреносното дружество не съществува нормативна възможност да изследва обстоятелството кое лице фактически ползва имота. От друга страна, за собственика на имота, който е заплатил разходи за топлинна енергия за имот, ползван от трето лице, съществува нормативна възможност да предяви регресен иск към този ползвател за заплатеното. Противен извод би наложил в тежест на топлопреносното дружество извършването на проверки извън рамките на присъщите му обществено значими функции или поемането на разходите за ползване на топлинна енергия в самостоятелни обекти за небитови нужди поради законова невъзможност за извършването на такИ. проверки. Наред с това, при същия извод, фактическото неползване на имот, който има небитови/стопански, би довело до необосновано обременяване на топлопреносното дружество с разходите за топлинна енергия от сградната инсталация, припадащи се за самостоятелния обект. В настоящия случай съдът приема, че наследодателят на ответницата си е спестил разходи за доставената и ползвана топлинна енергия за процесния имот, на който е бил собственик за исковия период.

От приетото заключение на СТЕ се установява, че за процесния имот за исковия период топлинната енергия, отдадена от сградна инсталация е начислена на база пълна отопляема кубатура от 318 куб.м., по молба – декларация от 2002 г. от „.... ЕООД, и процентът е около 14%. Според посоченото от вещото лице, в обекта има монтиран един топломер, като на 10.05.2019 г. от дружеството, извършващо дялово разпределение в имота, е бил съставен протокол за неосигурен достъп, в който е вписано, че абонатният номер не е осигурил достъп, а на втората дата 16.05.2019 г. имотът не бил отбелязан. Вещото лице посочва, че в базата данни на ФДР уредът за измерване е отбелязан като недостъпен. Според посоченото от вещото лице, за 2018/2019 г. изчислението на топлинната енергия за отопление на имота е на база отопляема кубатура, умножена по МСРС. В имота има монтиран един водомер, отчетен на 16.05.2019 г., като количествата вода са въведени в изравнителните сметки.

По посочения начин, по текущи фактури, за процесния абонат е начислена сумата от 13,57 лева за битово горещо водоснабдяване /БГВ/ и сумата от 305,67 лева за сградна инсталация на имота. Според посоченото от вещото лице, след изравнителна сметка е 4 начислена сумата от 465,45 лева за БГВ, сумата от 132,17 лева за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация и сумата от 2291,70 лева за топлинна енергия за отопление на имот.

За доплащане е вписана сумата от 2570,08 лева.

Разпоредбата на чл.155 и 156 ЗЕ предвиждат заплащане на топлинна енергия от абонати в сграда етажна собственост по ежемесечни фактури, като урежда задължение на ищеца да фактурира реално ползваното количество топлинна енергия поне веднъж годишно.