Решение № 717 от 09.10.2026, Районен съд - Казанлък

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 717 гр. Казанлък, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20245510103026 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на “И.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Б.И.Н. управител чрез юрисконсулт А.С.Г., със съдебен адрес ***, против Д. М. М., ЕГН **********, с адрес: общ. Казанлък, с. Копринка, ***, с която са предявени обективно съединение искове с правно основание с чл. 422 от ГПК, вр.с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, вр. с чл.79 ЗЗД, вр. с чл. 86 ЗЗД.

Ищецът “И.” ЕООД с ЕИК ***, с адрес ***, представлявано от Б.И.Н. – управител, чрез юрисконсулт А.С.Г., със съдебен адрес *** моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Д. М. М. с ЕГН **********; адрес: ***, че дължи на “И.” ЕООД сумата от 1 596.92 лв., от които: 1 500.00 лв. главница по предоставен кредит и 96.92 лв. претендирана със заявление по заповедно производство договорна/възнаградителна лихва за периода 29.04.2023г. до 25.12.2023г., ведно със законната лихва върху претендираната сума от датата на входиране на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение -05.11.2024 г. - до пълното погасяване на дължимата сума. На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,00 лева. Към задължението са направени допълнителни разноски за образуване на Заповедното производство по чл. 410 ГПК в размер на 179,70 лв., от които 150,00 лв. юрисконсултско възнаграждение и 29,70 лв. държавна такса, както и разноски за образуване на настоящото производство, вкл. държавна такса и такса за изисканите експертизи.

Твърди, че на 30.08.2024 г. „И.“ ЕООД сключил в качеството на кредитодател с ответника по делото в качеството на кредитополучател договор за предоставяне на кредит от разстояние № 505414. Договорът бил сключен при условията на ЗПФУР.

Сключването на договора се извършвало въз основа на подробна 1 информация, достъпна на уеб адрес: www.minizaem.bg, където били публикувани и общите условия за предоставяне на кредит от разстояние.

Съгласно същите сключването на договора ставало след регистрация на клиента в сайта и попълване на въпросник, както и маркиране на полето „Съгласен съм с общите условия“, с което кандидатът безусловно приемал същите.

След това кандидатът получавал и-мейл, в който се съдържала преддоговорна информация за условията на договора. Ако кандидатът бъдел одобрен, той получавал на личния си и-мейл Договор и общи условия за писмено потвърждаване. Потвърждаването ставало по следния начин: клиентът получавал чрез съобщение по телефон на предоставения от него телефонен номер четирицифрен уникален код. Той получавал втори и-мейл, в който се съдържал специален линк, като след отварянето му следвало да въведе получения от него код. По принцип преди извършване на паричния превод клиента получавал обаждане на посочен от него телефонен номер, разговорът се записвал. По този начин той отново потвърждавал сключването па договора за предоставяне на финансови услуги от разстояние. При кандидатстване ответникът бил посочил следния телефонен номер:

*** и следният имейл: [email protected]. Активиращият код бил 9758. Сключването на договора чрез електронната платформа било годно доказателство по смисъла на чл. 10 от 3IIK, във вр. с чл. 9 от ЗПФУР и чл. 18, ал. 2 от ЗПФУР във вр. с чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕУУ. Приложим по повод дефиницията на това, какво е електронен документ бил чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014г. на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014г.. Съдът, следвало при преценка на доказването на факта на сключването па договора, да се придържа към акта на ЕС. Ищецът прилага видеозапис, с който се извършвала идентификация за кандидата, по време на който също така потвърждавал сключването на договора за кредит, както и аудиозапис за потвърждаване на сключването на договора.

Ищцовата страна прилага по делото два броя дискове - за съда и за ответната страна, които били с доказателствена стойност на оригинални договори за кредит, съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 2 от ГПК. По този начин кредитополучателят сключвал договора за предоставяне на кредит от разстояние, а кредитодателят му изпращал съобщение по телефон, с което го уведомявал, че паричните средства били преведени по посочения от него начин. В хода на кандидатстване кредитополучателят е изпратил снимка на личната си карта, от която било видно, че предоставените лични данни съвпадат. Доколкото нямало сигнал, че документът за самоличност е откраднат било явно, че именно ответникът е предоставил снимките. Според справка от сайта на МВР било видно, че личната карта е активна, както и снимка тип „селфи“ с лицето на личната карта, които съвпадали. Съответно било видно, че титулярът на личната карта бил този, който се е снимал.

Ищецът предоставял и видеозапис за идентификация на кредитополучателя, по време на който бил потвърден договорът за кредит. Гореописаната процедура била извършена от ответника, в резултат на което на същия бил отпуснат кредит с главница в размер на 1500.00 лв. /хиляда и петстотин лева/.

Съгласно чл. 2, ал. 2 от Договора сумата била преведена на ответника по посочен от него начин, а именно: по касово на каса на „Изи пей“ АД.

Ищецът правил опити за уреждане на отношенията между страните по извънсъдебен ред, същите били безуспешни, като ответникът не погасил 2 задълженията си съгласно договореното. Вследствие “И.” ЕООД депозирал пред Районен съд Казанлък заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. В резултат е образувано ч.гр.д. № 2853/2024 г. Срещу Д. М. М. било подадено заявление по реда на чл. 410 от ГПК и във връзка с него е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 07.11.2024 г. по ч.гр.д. № 2853/ 2024 г. по описа на Районен съд - Казанлък, с която на длъжника е разпоредено да заплати на “И.” ЕООД сумите, както следва:

1500,00 лв. – главница, 96,92 лв. договорна лихва за периода 30.08.2024 г. до 29.10.2024 г., законната лихва върху главницата, считано от 05.11.2024 г. до изплащане на вземането, както и разноски в размер на 77.15 лв., от които 27,15 лв. държавна такса и 50,00 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Длъжникът не бил открит на постоянен и настоящ адрес, нито бил установен работодател, чрез когото да му се връчат книжата. Поради това връчване било осъществено по правилата на чл. 47, ал. 5 от ГПК - чрез залепване на уведомление.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез адв. Н. М.:

Твърди, че предявеният иск е неоснователен и недоказан.

В исковата си молба ищцовото дружество посочвало, че ответникът Д.

М. М. е сключил Договор за предоставяне на кредит от разстояние № 505414, сключен при условията на ЗПФУР, като отпуснатия кредит бил в размер на 3000.00 лева.Договорната лихва била в размер на 40.15%, ГПР бил в размер на 48.44%. Насрещното задължение на кредитополучателя било за погасяване на задълженията по договора на месечни погасителни вноски в посочени размери в периода от 29.09.2024 година до 20.08.2026г., като размерите на задълженията били конкретизирани в две хипотези - при представяне на обезпечение и непредставяне на обезпечение.

В чл.3,т.1 от договора била уговорена и неустоечна клауза със съдържанието, индивидуализирано в исковата молба /чл. 3, ал.2/, съгласно който при непредоставяне на посоченото обезпечение заемателят дължал неустойка в размер на 781.14 лева, която се заплащала от заемателя с плащане на всяка погасителна вноска.

Ответникът счита, че съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен.

Договорът се явявал нищожен и като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, във вр. с чл. 10, ал. 1, във вр. с чл.19, ал. 1 и ал. 2 във вр. е чл. 21 и с чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният ГПР бил неточен и подвеждащ, защото в него не била включена скритата под формата на неустойка договорна лихва, още повече, че разписаният в договора ГПР 48.44% излизал извън законоустановените рамки, съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК. Кредиторът не бил изпълнил и изискването да посочи кои компоненти формират размерът на ГПР. Договорът не пораждал валидни права и задължения, тъй като кредиторът бил нарушил и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, защото в съдържанието му не бил включен размерът на лихвения процент на ден и не били разписани правата на потребителя по чл. 29, ал. 4 и ал. 6 ЗПК. На собствено основание била нищожна и неустоечната клауза, която предвиждала силно ограничителни условия, препятстващи 3 изпълнението. Това създавало предпоставки кредиторът да получи вземането, некоректно именувано „неустойка“. Тази неустойка изначално не притежавала обезпечителна и обезщетителна функции и съставлявала скрито оскъпяване на кредита. По силата на чл. 22 във вр. с чл. 21 ЗПК, неизпълнението на изискванията в договорното съдържание да бъдат включени точни, верни и действителни съществени елементи на договорът за потребителски кредит водил до изначална недействителност на кредитната сделка с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК, а именно потребителят дължал връщане само на чистата стойност на паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема. Размерът на договорната лихва бил подвеждащ, тъй като към нея би следвало да се добави уговорената по договора неустойка за подсигуряване на поръчител или банкова гаранция, която се явявала скрита лихва. Вземането по чл. 3, ал.2 от потребителския договор имал характера на възнаградителна лихва, а не на неустойка, тъй като не притежавал присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го именувал „неустойка”, за да преодолее ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като съгласно чл. 19, ал. 3. т. I ЗПК разходите за обезщетения не се вземали предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си е гарантирал, че ще получи това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за осигуряване на поръчители или на банкова гаранция.

Вземането се явявало допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което съставлявало печалба за търговеца - скрита под формата на неустойка лихва. Ответника счита, че уговорената възнаградителна лихва била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. При сключване на договора потребителят не можел да прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 40.15 %. В нарушение на чл. 147. ал. 1 ЗПК на заемателя не е било оповестено по обективен и прозрачен начин, ясно и разбираемо икономическите последици от поетото от него задължение и какъв е действителният размер на възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора, на което основание трябвало да престира неустойката по чл. 11.1 от процесния договор.

Според трайната съдебна практика на ВКС и СЕС, дадена клауза можела да бъде определена като неравноправна, ако не била съставена на ясен и разбираем език. Не били изпълнени изискванията на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК, който регламентирал, че кредиторът е следвало да включи в договорното съдържание условията за прилагането на лихвения процент. От граматическото и логическо тълкуване на този израз както в контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11. ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.9, се налагал изводът, че под "условия за прилагане" се имало предвид предварително разяснени на потребителя и съответно инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент, според които да става ясно как се начислявал този процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита, дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от длъжника в определен срок, или по някакъв друг свободно избран от страните начин и оттук дали вноските са анюитетни или са намаляващи. Приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в договора, кредиторът вписвайки в контракта 4