Решение № 12249 от 11.07.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 12249 гр. София, 11.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 177 СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ при участието на секретаря като разгледа докладваното от НИКОЛА Д. КЪНЧЕВ Гражданско дело № 20231110108029 по описа за 2023 година намери следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Делото е образувано по искова молба от С. А. С. против Х М ЕООД с искане уволнението да бъде признато за незаконно, да бъде заплатено обезщетение за времето, през което е останала без работа за периода от 20.01.2023 г. до 20.07.2023 г. в размер на 2130 лева, както и да бъдат заплатени трудови възнаграждения за периода от 01.11.2022 г. до 20.01.2023 г. в размер на 1241,75 лева, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 11.05.2021 г. до 20.01.2023 г. в размер на 1092,75 лева, ведно със законната лихва върху всички парични вземания за периода от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Ищцата твърди, че по силата на Трудов договор №9 от 11.05.2021 г. изпълнявала към ответника длъжността „маникюрист“ на половин работен ден с месечно трудово възнаграждение в размер на 355 лева. Твърди също така, че за месеците ноември и декември 2022 г., както и за 15 дни от месец януари 2023 г. не било изплатено трудовото възнаграждение. Със Заповед №1 от

20.01.2023 г. на ищцата било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и трудовото правоотношение с ответника било прекратено.

Като мотиви били посочени неявяване на работа на 22.12.2022 и 23.12.2022 г.

На ищцата било изпратено искане за обяснения по чл. 193 от КТ. В подадените от нея обяснения, същата твърди, че посочила правото си да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ.

Ищцата счита, че издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение била немотивирана, неконкретизирана и невярна. Твърди също така, че при прекратяването на трудовото правоотношение не било изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода от 11.05.2021 г. до 20.01.2023 г. Моли съда да признае уволнението за незаконно 1 и да го отмени както и да осъди ответника да изплати дължимите трудови възнаграждения и два вида обезщетения. Претендира разноски. В срока по чл.

131, ал. 1 ГПК ответникът подава отговор на исковата молба. Взима становище за неоснователност на иска. Не оспорва наличието на трудово правоотношение с ищцата на посочената длъжност, както и размерът на трудовото възнаграждение. Твърди, че на 22.12.2022 г. ищцата не се явила на работното си място. На 23.12.2022 г., се явила, но след като управителят я е попитал, защо е отсъствала на 22.12.2022 г. и е поискал обяснения, е напуснала работното си място без да полага труд и от тогава до момента на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение не се била върнала, за да изпълнява трудовите си функции. На 09.01.2023 г. било изпратено искане за обяснение по чл. 193 от КТ, получено от нея на 13.01.2023 г. Писмените обяснения били получени от ответника на

18.01.2023 г. Счита, че в предоставените обяснения не се съдържа волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Счита, че процедурата по налагане на дисциплинарното наказание била спазена, дисциплинарните нарушения били безсъмнено установени и достатъчно тежки, за да обосноват посоченото наказание. По отношение на иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ счита, че трудовото възнаграждение на ищцата за периода от 01.11.2022 г. до 30.11.2022 г. било изплатено в цялост, а това за периода от 01.01.2023 г. до 20.01.2023 г. не се дължало, тъй като не била на работа. По отношение на възнаграждението за периода от 01.12.2022 г. до 31.12.2022 г. прави възражение за прихващане със свое вземане, за което твърди, че ищцата му дължала на основание чл. 221, ал.

2 КТ. Твърди, че за периода от 11.05.2021 г. до 20.01.2023 г. ищцата използвала изцяло полагащия се платен годишен отпуск, поради което не следвало да се заплаща обезщетение. Моли исковете да бъдат отхвърлени, претендира разноски.

В хода на процеса ищцата оттегли иска си с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. В последното по делото съдебно заседание страните са редовно призовани. Ищцата се явява лично и с процесуален представител, поддържа исканията си. Ответникът изпраща процесуален представител, чрез когото също поддържа исканията си.

На база представените доказателства, съдът намира за установено следното:

Безспорни между страните са фактите, че ищцата е изпълнявала към ответника длъжността „маникюрист“ на основание трудов договор №9 от 11.05.2021 г. на половин работен ден с месечно трудово възнаграждение в размер на 355 лева. Безспорни са също така фактите, че ищцата е получила от ответника покана за даване на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ, както и че е депозирала такива пред ответника. Със Заповед № 1 от 20.01.2023 г. (л. 6 in dosso и л. 7 от делото) работодателят е установил, че 22.12.2022 г. ищцата не е била на работното си място, на 23.12.2022 г. е напусната работното си място и от 24.12.2020 г. до 20.01.2023 г. не се е явявала на работното си място, поради което е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратил трудовото правоотношение между тях. В предявените от ищцата обяснения (л. 6 от делото) тя е обяснила, че съгласно чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ има право да прекрати трудовото си правоотношение и затова не се е явявала на работа.

Факт е, че приложените към делото обяснения не са подписани, но фактът на подаването им и съдържанието им не се оспорват между страните, поради което съдът ги приема за установени.

2

От ответника са представени преписи на платежни ведомости (л. 43 – л.

45 от делото), от които е видно, че за месец ноември 2022 г. на ищцата е заплатено трудово възнаграждение в размер на 355 лева, за месец декември е заплатено трудово възнаграждение в размер на 298,95 лева, а за месец януари не е заплатено трудово възнаграждение, като са посочени 18 дни „самоотлъчка“. Последните две ведомости не са подписани от ищцата.

Представени са и преписи на седем броя молби за ползване на платен годишен отпуск (л. 46 до л. 54 от делото) от които се установява, че за периода от 20.08.2021 г. до 29.07.2022 г. ищцата е ползвала общо 33 дни платен годишен отпуск.

Като свидетел по делото е разпитана В Ге Р – колега на ищцата и служител на ответника. Заявява, че познава ищцата, работела като маникюрист към ответника от около две години. Работела там допреди Коледа. На 22.12.2022 г. не дошла. На 23.12.2022г. дошла до обяд, след което казала, че отива до аптеката и оттогава досега свидетелката не я била виждала. Не знае защо напусна. На 23.12.2022г управителката на салона казала, че иска обяснения защо не е била предишния ден, като друго, казано между двете, свидетелката не е чула. Ищцата имала насрочени часове за 22.12.2022 г., при пълен график и това създало проблем. Впоследствие свидетелката не е виждала ищцата на работа и доколкото знае не е идвала да даде обяснения. Ищцата била търсена по телефона на 22.12.2023г. но не вдигала. Управителката казала на свидетелката, че е звъняла след

23.12.2022г. Обичайното работно време на салона било от 10:00 часа до 19:00 часа, като всеки можел, при желание, да си запише след това час. На 23.12.2022г. свидетелката не си спомня работното време на ищцата.

Напускането на ищцата на 23.12.2022 г. било може би по средата на деня, свидетелката не помни точен час.

Като свидетел по делото е разпитана и С З И Била близка приятелка на управителката на ответника от повече от 20 години и извършила регистрацията на ответника като юридическо лице. Ежедневно посещавала салона. Ищцата работела в студиото като маникюристка и педикюристка, като свидетелката не знае кога е започнала работа. На 22.12.2022г. свидетелката разбрала от управителката на ответника, че ищцата не се е явила на работа, без да се обади. Свидетелката я посъветвала да се опита да се свърже с ищцата. На 23.12.2022г. управителката на ответника се обадила на свидетелката и казала, че всичко е наред и ищцата е дошла на работа.

Свидетелката я посъветвала иска обяснение защо ищцата не е била на работа на 22.12.2022г. След около час управителката на ответника отново се обадила на свидетелката и казала, че е искала обяснения от ищцата, но тя напуснала и не се върнала вече. След това свидетелката не е виждала ищцата на работа.

Свидетелката лично присъствала на опитите да се направи връзка с ищцата, без успех. Свидетелката не изпълнявала функции по Труд и работна заплата към ответника и няма служебни отношения с него. Не следяла за работното време на персонала, но прекарвала доста време в салона. Била клиент на салона. Не била подписвала паметна записка, че Стела не е идвала на работа.

Работното време на салона било плаващо. Имало фиксирано работно време, но при записани часове може да се започне и по-рано и да се продължи до покъсно. Фиксираното работно време от било може би от 8:00часа - 18:00 часа или от 9:00 часа до 18:00 часа приблизително. Свидетелката няма точен спомен.

След анализ съдът намира, че показанията на свидетелите са вътрешно 3 и взаимно противоречиви и се подкрепят от останалата част от доказателствената съвкупност и от заявеното от самите страни. Въпреки това счита, че те не следва да се кредитират в тези им части, в които съобщават информация, споделена им от управителката на ответника, тъй като в тази си част, те де факто пресъздават твърдения на страна по делото.

На база така установените факти, съдът достига до следните правни изводи:

По отношение на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.

Съгласно чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ работодателят може да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работника при налагането на наказание „дисциплинарно уволнение“ налагането на това наказание става с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Прекратяването на трудовото правоотношение на това основание е директна последица от налагането на дисциплинарното наказание, което налага проверка за това дали същото е наложено при спазване на законовите изисквания в рамките на уредените в закона преклузивни срокове. Съгласно чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ работодателят може да прекрати едностранно трудовото правоотношение с работника при налагането на наказание „дисциплинарно уволнение“ налагането на това наказание става с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. При евентуално оспорване на общо основание е в тежест на работодателя да докаже при условията на пълно и главно доказване извършването на нарушението на трудовата дисциплина, спазването на процедурата по чл. 193 КТ и сроковете по чл. 194 и обосновката на тежестта на наложеното наказание. В случая от свидетелските показания по делото се установява, че за периода от 24.12.2022 г. до 20.01.2023 г. ищцата не се е явявала на работното си място без да е посочила основателни причини за това, като с тези си действия действително е осъществила нарушение на трудовата дисциплина. Изложеното от ищцата в обясненията, дадени по реда на чл. 193 КТ, съдът намира за неотносимо към предмета на делото. Действително, същата има правото да прекрати трудовия договор, съгласно чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ, тъй като тази разпоредба съществува.

Това заявление обаче има изцяло абстрактен характер, доколкото за да породи тя действие и въз основа на нея да възникне конкретно субективно право за дадено лице, е необходимо в действителността да са се осъществили правопораждащи факти – в случая неизплащане на трудово възнаграждение.

Твърдения за това не се съдържат в самите обяснения, такива са направени с исковата молба. На следващо място съгласно чл. 335, ал. 1 и ал. 2, т. 3 КТ без предизвестие трудовият договор се прекратява писмено от момента на получаването на писменото изявление за прекратяването му. Простото заявление за съществуването на дадено право не може да бъде приравнено на волеизявление за упражняването му, в случая – за прекратяване на договора.