Решение № 220 от 05.04.2022, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 220 гр. София, 01.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Зорница Хайдукова

Валентин Бойкинов при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Въззивно търговско дело № 20221001000158 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 ГПК - чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на ответниците К. П. П., Г. П. П., З. Г.

П. и П. К. П., починал в хода на делото и заместен по реда на чл. 227 ГПК от К. П. П., Г. П. П. и З. Г. П., срещу решение № 266461/08.11.2021г. по т.д.

7040/2017г. по описа на СГС, ГО, I – 6 състав, в частта, с която са уважени предявените срещу тях от „Банка ДСК“ ЕАД искове по чл. 415 ГПК, вр. чл.

422 ГПК за установяване вземанията на банката срещу тях при солидарност на дълга за сумата 6 751,26 евро – представляваща сбор от падежираните към датата на устните състезания 48 вноски за главница по договор за ипотечен кредит от 11.02.2008г. за периода от 26.10.2017г. до 26.09.2021г., ведно със законната лихва върху главница за период от 27.01.2017г. до окончателното погасяване на задължението, и за сумата 396,63 евро – наказателна лихва, начислена в размер на 3% годишна лихва за периода от 26.10.2017г. до 25.09.2021г., вкл., върху просрочените падежирани вноски за главница с падежи от 26.10.2014г. до 25.08.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 30.01.2017г. по ч.гр.д.

33/2017г. по описа на РС – гр. Царево, и са присъдени разноски в полза на 1 ищеца. Жалбоподателите поддържат решението в обжалваната му част да е неправилно предвид постановяването му в нарушението на закона, тълкувателната практика на ВКС и с оглед неговата необоснованост. Излагат фактическата обстановка по спора да е правилно установена от събраните по делото доказателства. Сочат съобразно заключението по приетата втора ССчЕ-за всички неплатени падежирани вноски да са за периода след 26.10.2017г., като исковата молба е входирана в съда на 06.06.2017г.

Подчертават, че и съобразно мотивите на първоинстанционния съд по необжалваната част на решението по делото се установява, че банката не е разполагала, респективно не е упражнила надлежно правото да обяви процесния кредит за предсрочно изискуем, съгласно разясненията по т. 18 от ТР 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Поддържат с оглед разясненията по ТР 8/2017г. в хипотеза на необявена предсрочна изискуемост да е допустимо присъждане на вноските с настъпил падеж, последното обаче излагат да касае вноските, за които е установен обективния факт на неплащане. Сочат в процесната хипотеза към датата на депозиране на заявлението, а и на исковата молба, в съда да няма неплатени на падежа вноски, а присъждането на бъдещи вземания, възникнали след заявлението по чл. 417, т. 2 ГПК да е недопустимо, както недопустимо е и изменението по реда на чл. 214 ГПК на иск по чл. 422 ГПК. Поддържат по делото да се установява и към датата на сезиране на съда с процесното заявление да са заплатени всички дължими към банката суми и даденото тълкуване с ТР 8/2017г. на ОСГТК на ВКС да не е в приетия от първоинстанционния съд смисъл, че банката има право да получи падежирани вноски за бъдещи периоди и то със законната лихва от датата на депозиране на заявлението в съда. По изложените доводи молят решението в обжалваните му части да бъде отменено и постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендират присъждане на разноски по делото.

Въззиваемата страна, „Банка ДСК“ АД, оспорва жалбата на ответниците като неоснователна. Поддържа решението да е постановено при точно приложение на закона и при съобразяване на указанията по тълкуването му, дадени с ТР 8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС. Излага по делото да не е налице спор между страните, че са обвързани от облигационна връзка по валиден договор за банков кредит, както и да са налице падежирани вноски, които не са платени от ответниците, макар и станали изискуеми след датата 2 на подаване на заявлението в съда, при които факти при точно приложение на тълкувателната практика на ВКС правилно искът по чл. 422 ГПК е уважен от съда за дължимите суми за главница към устните състезания, ведно с обезщетение за забавеното им изпълнение. По изложените мотиви моли решението в обжалваната му част да бъде потвърдено като правилно.

Претендира присъждане на разноски за представляването от юрисконсулт.

Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания и при съблюдаване правилното приложение на относимите императивни материалноправни норми.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно.

Решението е недопустимо в обжалваната частта, с която съдът се е произнесъл по иск по чл. 422 ГПК и е установил вземане в размер на 396,63 евро – наказателна лихва, начислена в размер на 3% годишна лихва за периода от 26.10.2017г. до 25.09.2021г., вкл., върху просрочените падежирани вноски за главница с падежи от 26.10.2014г. до 25.08.2021г.

Предвид нормата на чл. 6, ал. 2 ГПК предметът на делото и търсената от съда защита и съдействие се определят от страните.

В този смисъл са указанията по т. 2 от ТР 8/2017г. на ОСГТК на ВКС, съобразно които, в „производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение.

Поради това, съдът не може да присъди възнаградителна лихва /или неустойка за забавено изпълнение/, чиято изискуемост ще настъпи в хода на производството по иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК.“ С подадените в съда заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и искова молба по предявения иск по чл.

422 ГПК ищецът „Банка ДСК“ ЕАД ясно е очертал искането си до съда и търсената защита на накърненото му притезателно право - да му бъде издадена заповед за изпълнение, респективно да бъде установено вземането му, за сумата 1125,53 евро – наказателна/“санкционираща“/ лихва върху просрочена главница, начислена и претендирана за периода 21.12.2016г. до 3

26.01.2017г.

С първоинстанционното решение в обжалваната му част съдът е уважил иск по чл. 422 ГПК за наказателна лихва в размер на сумата 396,63 евро за периода от 26.10.2017г. до 25.09.2021г., който период е извън заявеният с исковата молба и заявлението, респективно съдът се е произнесъл извън заявеното искане от ищеца за търсена защита по договора за банков кредит.

В тази част като недопустимо съдебното решение следва да бъде обезсилено предвид разглеждането от съда на непредявен иск и върнато на първата инстанция за произнасянето по предявения иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД за сумата 396,63 евро – претендирана наказателна /“санкционираща“/ лихва върху просрочена главница, начислена и претендирана за периода 21.12.2016г. до 26.01.2017г. Като последица следва да бъде обезсилено решението и в частта му за присъждане на разноски в полза на ищеца по тази част на иска, или за горницата над сумата 332,41 лв. – разноски за исковото производство и над сумата 272,39 лв. – разноски за заповедното производство.

В останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо.

Досежно правилността му съдът приема следното:

Страните не спорят, а и в жалбата на ответника не са релевирани никакви доводи срещу фактическите изводи на първоинстанционния съд, че по делото се установява сключен между страните валиден договор за ипотечен кредит от дата 11.02.2008г., като ответниците са поели солидарна отговорност за връщане на дължимите по договора суми. Не се оспорват и фактическите констатации на съда, че към датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК – на 27.01.2017г., не са налице непогасени задължения по процесния договор, по която причина и отправените преди заявлението изявления от банката за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем не са проявили целения конститутивен ефект. Не се оспорват и фактическите изводи на първоинстанционния съд, че след датата на сезиране на съда, на договорените падежи, е настъпила изискуемостта на общо 48 вноски за главница по кредита, които за периода преди устните състезания са в общ размер на 6 751,26 евро и са с падеж 26 число на месеца за периода от 4

26.10.2017г. до 26.09.2021г. Не се оспорва и извода на съда падежираните вноски за главници да не са погасени чрез плащане или по друг начин. При условията на ограничен въззив и при липса на оплаквания в жалбата срещу горните фактически изводи на съда същите се възприемат от въззивния съд.

Оплакванията по жалбата на ответниците са досежно приложението на правото и възможността по предявен иск по чл. 422 ГПК да бъдат присъждани суми с настъпила изискуемост след датата на сезиране на съда.

По този спорен правен въпрос е налице задължителна съдебна практика за всички съдилища по Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по т.д.

8/2017г. по описа на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че с пецифичните особености на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а именно изискването за идентичност на основанието и размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК или по чл. 410 ГПК е задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на чл. 422 ГПК се установява съществуването на вземането към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Поради това съдът в производството по реда на чл. 422, ал.1 ГПК не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението.

В производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК съдът е обвързан от посочения в петитума на исковата молба размер и период на претенциите за главница, възнаградителна лихва, мораторно обезщетение. Съгласно задължителните указания в т. 9 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 на ОСГТК, ВКС, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.

235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен 5 процес. Последователното прилагане на този принцип, а и на нормата на чл.

235, ал. 3 ГПК, според която съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, които са от значение за спорното право, означава да се вземе предвид и настъпването на падежа на определени вноски след предявяването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Това е обусловено и от момента, към който се формира силата на пресъдено нещо - приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила. След като се приема, че съществуването на вземането се установява към момента, в който се формира сила на пресъдено нещо, а не към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, искът по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи за изискуемите вземания към датата, към която се формира сила на пресъдено нещо. Обратното би означавало да се даде възможност на ответника да релевира всички благоприятни за него факти, които са възникнали в хода на производството по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК /като плащане, прихващане, разсрочване, опрощаване на дълга и др./, но такава възможност да бъде отречена на ищеца, който да е ограничен да доказва възникването на своето вземане само към момента на подаването на заявлението. Решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция /първа или въззивна/, а не в деня на предявяване на иска. Поради това съдът следва да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.