Решение № 52 от 19.02.2026, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. Смолян, 19.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Райна Русева при участието на секретаря Татяна Кишанова като разгледа докладваното от Райна Русева Гражданско дело № 20255440101194 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Предмет на делото е предявения иск от ищцата А. Б. М. срещу ответника *** ЕООД да бъде признато за установено, че договор за потребителски кредит №1451703/03.04.2025г., сключен между страните, е недействителен на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11, ал.1 т.10 от ЗПК.

Твърди се, че на 03.04.2025г. между А. Б. М., ЕГН **********, в качеството й на „Кредитополучател“ от една страна и „***“ ЕООД, ЕИК **, в качеството му на „Кредитор“, е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит №1451703/03.04.2025г.

По силата на сключения Договор за заем Кредиторът е предоставил на Кредитополучателя сума в размер 1,000.00 лв., при условия:

- лихвен процент – 5.12 %

- годишен процент на разходите (ГПР)- 49.93%

- продължителност – 45 дни,

- обща сума за връщане – 1,051.20 лв.

Съгласно чл. 6 от Договора за заем кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от *** в полза на Дружеството.

С одобряването от Дружеството на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се отмени нито от Кредитополучателя, нито от лицето, предоставило обезпечението.

Едновременно със сключването на договора за заем ищцата е сключила и 1

Договор за поръчителство с посочено от Кредитора дружество - ***, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 321,16 лв., видно от приложената екранна снимка от профила на ищцата в платформата на ответника.

В резултат на всичко това, за използването на заем в размер 1,000.00 лв. ищцата е следвало да плати не описаните по договор 1051,20 лв., а обща сума в размер 1372,36 лв.

Счита, че договорът е недействителен, тъй като условието за сключване на договор за поръчителство с точно това дружество е на практика задължително условие за отпускането на заема, а възнаграждението по договора за поръчителство е на практика разход по кредита, без това да е отразено в ГПР.

Конструкцията кредитор-дружество гарант е ноторно известна при небанковите финансови институции като конструкция с която се цели заобикалянето на законовите разпоредби относно максимално допустимото ГПР.

С оглед гореизложената фактическа обстановка и съдържанието на Договора за заем същият е нищожен поради следното:

При кандидатстване за потребителски кредит онлайн, потребителят трябва да избере обезпечение по кредита, за което са предоставени две опции: да избере гаранция с *** или Личен гарант/поръчител, което да бъде одобрено от кредитора. Ако потребителят не избере нито една от опциите, няма да успее да финалзиира искането, т.е. няма да получи кредит.

Клаузата на чл. 5 от Договора за заем възлага в тежест за кредитополучателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от *** в полза на кредитора. При внимателен прочит на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Въпросното условие е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е гарант на кредитополучателя пред кредитора и че този гарант предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност кредитополучателят по този начин плаща огромна възнаградителна лихва на кредитора, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за гаранция.

Счита, че в процесния случай възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е пряко свързано с договора за паричен заем и представлява разход по него, тъй като икономическата тежест се понася от потребителя, който го заплаща наред с другите парични задължения по договора за потребителски кредит. Нещо повече, кредиторът по договора за потребителски кредит получава плащане на възнаграждението за гаранта директно в патримониума си като сигурен доход, кумулиран към погасителните вноски. Така нареченото възнаграждение всъщност представлява пряк разход, свързан с кредита, доколкото същото се дължи, 2 независимо дали отговорността на гаранта е ангажирана при евентуално длъжниково неизпълнение или не. Същевременно непредставянето на обезпечението по договора за заем (ако беше възможно) не води до претърпяването на вреди или увеличаването на разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора, а не след сключването на договора. Процесното възнаграждение води до неравенство на правата на страните, тъй като така се създават права само за едната страна по правоотношението - кредитора, която е икономически посилната страна и не отговаря на изискването за добросъвестност.

Възнаграждението за гаранта всъщност представлява допълнително възнаграждение за кредитора под формата на т. нар. скрита възнаградителна лихва, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

След справка в ТР по партидата на ответника е видно, че едноличен собственик на капитала на „***" ЕООД е именно дружеството „поръчител“ – Мултитют, така че двете дружества са несъмнено свързани и разпръскването на едно задължение на отделни части между съсобствени дружества с цел да се заобиколят разпоредбите на ЗПК касателно ГПР е заобикаляне на закона и противоречи на добрите нрави.

В случая сумата, определена за възнаграждение за предоставената от дъщерното дружество гаранция е разсрочена на вноски, съвпадащи с падежа на вноските по договора за заем, дължими заедно с погасителните вноски за главница и лихва по договора за заем.

С кумулирането на възнаграждението към вноските по погасителния план още от самото начало, то посоченият размер на разходите по кредита за потребителя – ГПР, нараства значително с размера на възнаграждението от договора за предоставяне на гаранция.

В случая посоченото ГПР в размер 49.66% е абстракно посочено в някакъв размер, който формално отговаря на законовите изисквания колкото да фигурира в процесния Договор за заем. В ГПР не са включени всички разходи, водещи до оскъпяване на кредита, а именно таксата възнаграждение за гарант.

Следователно, този разход, който определено е известен изначално на кредитора, умишлено не е включен в изчисляването на ГПР и ГПР е посочен в размер значително по-нисък от реалния, което води до пълната недействителност на процесния Договор за заем.

Не са необходими специални знания, за да се стигне до извод, че обявеният в Договора за заем ГПР в размер на 49.66 % при параметри: • 1,000.00 лв. – главница; • 1,051.20 лв. – обща сума, която кредитополучателят следва да върне • 1 месечна вноска В действителност е значително по-висок при същата главница, същия срок на погасяване но обща сума в размер на 321.16 лв., ако възнаграждението, дължимо за Дружеството гарант бе включено в ГПР, както би следвало, предвид, че кредиторът всъщност е един, макар и опериращ формално чрез две дружества. Кредиторът привидно е дал възможност на кредитополучателите да изберат възможност личен гарант, за което 3 кредиторът няма да получи допълнително възнаграждение, но си е запазил правото да не одобри личния поръчител, без да пояснява на какви изисквания той трябва да отговаря и защо би отказал. По този начин потребителят е на практика принуден да сключи възмезден договор за поръчителство с ***, чрез който кредиторът си гарантира допълнителна печалба.

Отношенията между кредитора и потребителя следва да се гледат в цялост, без значение, че е кредиторът формално е разделил задълженията на две свои дружества с цел да заобиколи максимално допустимият размер на ГПР. При сключване на договора е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК, установяваща част от минимално необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, тъй като макар в договора да е посочен общия размер на задължението на потребителя, не е налице яснота относно размерът на отделните задължения, от които е формиран. Това е така, доколкото не се установява каква е общата стойност на задълженията след включване на установеното в договора за предоставяне на гаранция възнаграждение за поръчител. Възнаграждението по договора за поръчителство, макар и формално да не се дължи на кредитодателя, значително оскъпява кредита и следва да се включи в общите разходи по същия и в общата стойност на задълженията. В този смисъл е практика на Окръжен съд - Пловдив, обективирана в Решение № 1647 от 22.12.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2744/2022 г., Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 752 от 2.06.2023 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 1001/2023 г., Решение № 427 от 3.04.2023 г. на ОС Пловдив по в. гр. д. № 116/2023 г. Относно ГПР, "Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, , ал. 1т. 10 ЗПК." /така и Решение № 262394 от 15.07.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3657/2021 г. и редица други/.

Следва да се има предвид решение по дело С- 714/22 СЕС, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и) - какъвто е настоящия случай. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да 4 се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по- нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква "г") от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази Директива. Също така следва да се има предвид и най-актуалната практика на СЕС по дело C-337/23, съгласно която разходите по договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“.