Решение № 1187 от 16.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1187 гр. Пловдив, 16.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Д. Личева - Гургова при участието на секретаря Марина Ив. Кондарева като разгледа докладваното от Мария Д. Личева - Гургова Гражданско дело № 20255330108679 по описа за 2025 година

Производството е по обективно съединени искове с правно основание член 55 ал.1, предл. 1 от ЗЗД.

Ищецът Н. П. Д. ЕГН **********, от ***, чрез адв. К. К., със съдебен адрес: ***, в исковата си молба против „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 202250289, със седалище и адрес на управление: гр. Ботевград, бул. „3-ти Март“ №83, представлявано от Л. Л., иска да се постанови решение, с което да осъди ответното дружество, да му заплати сумите от:

384,70 лева платена при липса на основание по клаузата за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит № *** от ***г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда – 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане; 901,68 лева платена при липса на основание по клаузата за неустойка по договор за потребителски кредит №*** от ***г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда - 13.05.2025 г. до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

Ищецът твърди, че между него в качеството му на заемател и „Адессо Кредит България“ ЕООД, в качеството му на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит №*** от *** г. Съгласно постигнатото съглашение, ищецът е получил в заем сумата от 2000 лева, като следвало да върне сумата от 2 384,70 лева, за периода: 19.05.2023г. до 19.02.2024 г.

Вноската била в размер на 238,47 лева. Допълнително била договорена и неустойка по договора, в размер на 905,30 лева, съгласно чл.4, ал.2 от договора. Съгласно последното, допълнително се заплащала сумата от 90,53 лева със всяка погасителна вноска по кредита, 1 при фиксиран лихвен процент в размер на 40% и годишен процент на разходите в размер на 48,22%

Договорът бил потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Недействителен бил на специалните основания предвидени в чл.22 ЗПК.

Договорът бил недействителен на основание по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Договорената възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й е добрите нрави. Съдебната практика установила, че нищожна поради нарушение на добрите нрави била възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната при необезпечени кредити и двукратния при обезпечени. В конкретния случай лихвата надвишавала, както двукратния, така и трикратния размер на законната. Щом като била нищожна, била несъществуваща. А след като е несъществуваща, не било спазено правилото на нормата, в договора за потребителски кредит да е посочен размер на възнаградителната лихва и начинът на нейното прилагане.

Твърди, че в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора не е посочен начинът на изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и липсвала каквато и да било яснота, по какъв начин е формиран същия, респ. общо дължимата сума по него. Нормата на §1, т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя представлява сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1, т.1 ДР ЗПК и по своето същество представлявали годишен процент на разходите (ГПР) (чл.19, ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се включвала възнаградителната лихва и всички други разходи (такси, комисионни и пр.) свързани с кредита. По изложените по-долу съображения, определената в договора неустойка представлявала „скрито“ оскъпяване на кредита. Ако беше добавена неустойката към общата сума за плащане посочена в договора, потребителят щял да установи, че ГПР ще надвиши 50%. С това се допускало нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и клаузата за ГПР била нищожна. От тук нищожен бил и договора на основание чл.22, вр. чл.11. ал.1, т.10 ЗПК.

Неустойката, предвидена в договора, била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение на добрите нрави и била прекомерна. Нищожността се извлича от следните обстоятелства:

Поръчителството или поемането на солидарното задължение по договора за кредит, следвало да бъде учредено в изключително кратък срок, като поръчителят или солидарният длъжник, следвало да представят на кредитното дружество обилна документация, която било невъзможно да бъде събрана в рамките на определения тридневен срок. Неустойката била прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се определи, кои са тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Тук следвало да се има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на страните по договора, били покрити от ГПР (чл.19, ал.1 и §1, т.1 ДР ЗПК). Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи.

По изложените съображения, клаузата за неустойка била недействителна, но и на 2 допълнителното основание по чл.21, ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създаваали задължения, които по своето същество се покривали от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.

Клаузата за неустойка противоречала и на материалния закон — чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречало на материалния закон.

Клаузата за неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвиждала, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова била нищожна (чл.21, ал.1 ЗПК).

Ответникът „АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 202250289, заявява, че предявените искове са допустими, но неоснователни.

Твърди, че оплакването за нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, било неоснователно, тъй като процесният договор за паричен заем изпълнявал изискванията на цитираната разпоредба, тъй като съдържал посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите съдържанието на договора.

Твърди, че неоснователно било и твърдението в исковата молба, че посочената информация за размера на ГПР е невярна, тъй като в неговия размер не бил включен размерът на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем.

Цитираната от ищеца неустоечна клауза не увеличавала размера на ГПР, тъй като в същия се включвали само разходите по кредита, които били включени още при сключване на договора и били дължими и при точно изпълнение на задължението за погасяване на кредита от страна на кредитополучателя. В ГПР не се включвали разходите, дължими при неточно изпълнение на задължението за погасяване на кредита.

Изрично в чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК било записано, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, не се включвали разходите, „които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит“.

В случая се касаело именно за такъв разход, свързан с неизпълнение на задължението на заемателя по чл. 4, ал. 1 от договора за заем за предоставяне на допълнително обезпечение /солидарен длъжник или банкова гаранция/.

В този смисъл, обратно на твърдяното в ИМ, разходът за неустойка изрично се изключвал от разходите, формиращи ГПР и не влияел върху неговия размер.

3

Затова и в случая не било налице твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и на това основание.

Твърди, че договорената неустойка с оглед на нейния размер не може да бъде определена като прекомерна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, защото била значително под размера на главницата по заема, в рамките на приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения. Друго би било, ако същата надхвърляла, и то значително, размера на предоставената в заем сума.

Освен това, в договора за кредит било предвидено тази неустойка да бъде заплатена не еднократно при настъпване на неизпълнението, а разсрочено, за целия срок на действие на договора, заедно с дължимите погасителни вноски.

Видно било, че размерът на неустойката дори и като абсолютен максимален размер, в който е дължима само в хипотезата, ако неизпълнението продължи до изтичането на срока на действие на договора, била под размера на заетата сума, което не могло да я определи като прекомерна.

На следващо място, нейният общ абсолютен размер бил функция основно от договорения срок на действие на договора, в който ищецът е пожелал да ползва предоставената му в заем сума. Несъмнено, ако договорът бе сключен с два пъти по-кратък срок за погасяване на задължението, абсолютният размер на неустойката би бил почти два пъти по-малък и т.н.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и като обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от изложеното от страните по делото, същите не спорят, че между тях е бил сключен Договор за потребителски кредит № *** от *** г., по който ищецът следвало да върне сумата по кредита в размер на 2 384,70 лв. за периода 19.05.2023 г. до 19.02.2024 г., при ГПР 48,22%, годишен лихвен процент 40 % при срок на кредита от 10 месеца върху главницата от 2000 лв.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

4

В случая, не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати условията за прилагането на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва.

Не е ясно по какъв начин е определен размерът на общата дължима сума от 2 384,70 лева и какви вземания се включват в нея.

Във връзка с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за базата, върху която се начислява същият – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора трябва да са посочени условията /начините/ за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на упоменатия от кредитора фиксиран размер от 40%. Ето защо, нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.