Решение № 296 от 11.07.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 296 гр. Пловдив, 11.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 20245001000255 по описа за 2024 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 104 от 27.02.2024 година, постановено по т. дело № 491/2023 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е отхвърлен като неоснователен искът на „П** К. И.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. С., ж. к. „М.“, бл. ***. вх. *, ет. *, ап. **, съдебен адрес град С., улица „С.“ № *, ет. * - адв. Л. Ц., против О. П., ЕИК *********, с адрес град П., пл. "С. С." № *, за заплащане на сумата 27 720 лв., представляваща дължимо възнаграждения по договор за обществена поръчка № *******/******** г., сключен между същите страни и фактура

№**********/******** г.

Със същото решение е осъдена О. П. да заплати на „П** К. И.” ЕООД сумата 1595.36 лв., представляваща законна лихва за периода от 15.08.2023 г.

/датата на завеждане на исковата молба/ до 19.01.2024 г. /датата на плащане/ върху главница в размер на 27 720 лв., дължима на основание договор за обществена поръчка №*******/******** г., сключен между същите страни, и 1 фактура №**********/******** г., заплатена на 19.01.2024 г. в хода на производството, както и направените по делото разноски, от които 1140 лв. заплатена държавна такса и 2868 лв. - адвокатско възнаграждение.

С определение № 434 от 29.03.2024 година, постановено в производство по чл. 248 от ГПК, първоинстанционният съд е оставил без уважение молба вх. № 9101 от 13.05.2024 година, подадена от адвокат Л. Ц. в качеството му на пълномощник на „П** К. И.“ ЕООД за изменение на решението в частта за присъдените разноски на ищеца.Определението по ч.

248 от ГПК не е обжалвано.

Първоинстанционното решение е обжалвано с въззивна жалба от ищеца „П** К. И.“ ЕООД в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за сумата от 1593,56 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от предявяването на иска до окончателното плащане. Твърди се, че решението в тази част е постановено в противоречие с материалния закон и при неглижиране на процесуалните права на ищеца по висящото дело. Поддържа се, че съдът неправилно е приел, че с извършеното в хода на процеса плащане от О. П. на сумата от 27 720 лева е погасена изцяло дължимата главница по договора за обществена поръчка, сключен между страните, за която е издадена фактура № **********/******** година, поради което искът за главницата бил отхвърлен. Жалбоподателят се позовава на направено от него възражение по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД по така извършеното плащане с молба от 08.02.2024 година, която съдържала и изявлението му, че платената сума от 27720 лева не е достатъчна да погаси задълженията на ответника изцяло, поради което искът се поддържа в частта до погасяване на дълга в пълен размер. Твърди се, че решението на първоинстанционния съд за неоснователност на иска било постановено в противоречие с установената с разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД поредност на погасяване. Необсъждането на това възражение на ответника било в нарушение на процесуалните правила и необоснованост и довело до неправилно приложение на материалния закон.

Жалбоподателят се е позовал на задължителната съдебна практика – ТР 3/27.03.2019 година по ТД 3/2017 година на ОСГТК на ВКС, според която когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 от ЗЗД. Поддържа се, че при плащането ответникът не е направил изявление по чл. 76, ал. 1 от ЗЗД за това 2 кое задължение погасява. Посочването на номера на фактурата недвусмислено показвало, че се погасява едно единно задължение с всичките му компоненти – главница, лихви и разноски. В тази хипотеза съдът бил длъжен дори служебно да приложи чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, като отнесе плащането в общ размер от 27720 лева първо за погасяване на законната лихва от 1593,56 лева, а след това и на главницата – частично до 26126,44 лева. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на ново по същество, с което да се уважи предявеният иск за сумата от 1593,56 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба до окончателното й изплащане.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от О. П. с изразено становище за нейната неоснователност и с искане за потвърждаване на първоинстанционното решение в обжалваната част и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Оспорени са доводите в жалбата, че с извършеното в хода на първоинстанционното производство плащане от О. П. следвало да се погасят първо изтеклите лихви, а след това с остатъка – частично и главницата. Твърди се, че става дума за предявени по съдебен ред главен иск за главницата и акцесорна претеция за лихвите за забава. Правилни били изводите на съда, че с извършеното плащане било погасено задължението по главния иск и с оглед становището на ответника била основателна само акцесорната претенция за лихви до датата на плащането. В отговора се изразява становище за неприложимост на ТР 3/27.03.2019 година по ТД 3/2017 година на ОСГТК на ВКС в хипотезата на висящ съдебен процес и извършено плащане в хода на делото, в която правните изводи за основателност на заявената претенция се правели от съда.

Твърди се освен това, че ищецът не е заявил изрично несъгласие или възражение срещу посоченото в платежното нареждане, че плащането е на задължението по фактура № ***/******** година – главницата по предявения иск, а само че то не е достатъчно, за да покрие изцяло предявената претенция, включваща лихви и разноски. Възражение, че с платената сума не е погасена изцяло претендираната главница било направено едва с въззивната жалба.

В молба вх. № 5233/18.06.2024 година, подадена от „П** К. И.“ ЕООД, чрез адвокат П. К., преди провеждане на откритото съдебно заседание от въззивната инстанция е посочено, че жалбоподателят поддържа въззивната жалба само до размера на 36,86 лева непогасена главница. Молбата съдържа 3 признание на страната, че О. П. е извършила и второ извънсъдебно плащане в размер на 1593,56 лева. С тази сума се погасявали изтеклите лихви в размер на 37,85 лева върху непогасената главница от 1593,56 лева за периода от предишното плащане – 19.01.2024 година до второто плащане – 20.03.2024 година и част от главницата, като след извършеното прихващане неизплатеният остатък от главницата възлизал на 36,86 лева. Претенцията е за тази сума като главница, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на същата. Изрично в молбата е посочено, че ищецът не извършва прихващане с направените в производството по делото разноски, тъй като изискуемостта на вземането за същите настъпва с влизане в сила на съдебното решение. Претендирани са разноски за въззивното производство в пълния им заявен размер, тъй като ответникът с поведението си е станал причина за образуването му.

В проведеното по делото открито съдебно заседание процесуалният представител на О. П. е заявил, че становището му по тази молба е същото, което е изразено в писмения отговор срещу подадената въззивна жалба.

Претендирал е присъждане на юрисконсултско възнаграждение и е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя и искане за намаляването му на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Съобразявайки доводите на страните, изложени по-горе събраните по делото доказателства, съдът приема следното: и

Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е в срока по чл. 259 от ГПК от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу отхвърлителната част на решението.

Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.

По т. дело № 491/2023 година по описа на Окръжен съд – Пловдив е предявен иск за реално изпълнение на договорното задължение на О. П. като възложител да заплати уговорената цена по договор за обществена поръчка № *******/******** година, сключен с „П** К. И.“ ЕООД като изпълнител.

Цената по договора за обществена поръчка, която е претендирана от ищеца, е 27720 лева с ДДС. Ищецът е направил и искане за присъждане на законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба в 4 съда – 15.08.2023 година, до окончателното й заплащане.

Безспорни между страните са обстоятелствата, че ищецът е изпълнил задълженията си по договора за обществена поръчка, че работата е приета от възложителя О. П. без възражения, както и че към датата на исковата молба О. не е заплатила дължимото възнаграждение по договора.

Размерът на възнаграждението е уговорен в чл. 2 от договора и той е 27720 лева с включен ДДС. Начинът на заплащането му е уреден в чл. 3 от договора. В ал. 1, т. 1 е предвидено авансово заплащане в размер на 30% от общата стойност на договора при стартиране на изпълнението му и представяне на фактура – оригинал от изпълнителя. Безспорно е между страните, че такова авансово плащане не е направено от възложителя.

Окончателното заплащане на дължимата сума по договора е уговорено в чл.

3, ал. 1, т. 2. Предвидено е, че то следва да се извърши в срок до 30 дни след въвеждане на обекта в експлоатация и представяне на фактура –оригинал от изпълнителя съгласно изискванията на Закона за счетоводството. В чл. 3, ал.

2 е посочена сметката, по която възложителят изплаща на изпълнителя дължимата сума по договора.

Сключеният между страните договор не съдържа конкретни уговорки, приложими при частично погасяване на задълженията за плащане, които да обвързват страните.

От писмените доказателства, представени към исковата молба, се установява, че ищецът като изпълнител е приключил всички дейности, издал е фактура № **********/******** година с получател О. П. за плащане по договор за обществена поръчка № *******/******** година и е поканил О.

П. да извърши плащане с писмо, получено от нея на ******** година /стр. 37/.

До завеждането на исковата молба на 15.08.2023 година О. П. не е изпълнила задължението си за заплащане на дължимата сума по договора. В хода на висящото производство пред първата инстанция е извършено плащане на сумата от 27720 лева с платежно нареждане от 19.01.2024 година. Като основание за плащането е посочена фактура № ***/******** година. То е представено по делото / стр. 79/ и с молба вх. № 4589/06.02.2024 година О. П. е поискала прекратяване на производството поради извършеното плащане.

Становището на ищеца във връзка с извършеното плащане и искането на О. за прекратяване на производството се съдържа в молба вх. № 5

4892/08.02.2024 година. С нея се признава, че със сумата от 27720 лева, дължима по фактура ***/******** година, е заверена сметката на ищеца на дата 19.01.2024 година. Изрично е посочено обаче, че с исковата молба е претендирано заплащане на главницата от 27720 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, че размерът на законната лихва към 19.01.2024 година е 1595,73 лева, или общият размер на дълга на ответника към датата на извършеното плащане е 29315,73 лева, като ищецът е направил и разноски за производството по делото за държавна такса и адвокатско възнаграждение в общ размер на 4740 лева. Поради това и на основание чл.

76, ал. 2 от ЗЗД ищецът е заявил, че поддържа иска до пълно погасяване на вземането му, тъй като платената сума не е достатъчна.

Молбата на ищеца с посоченото съдържание не съдържа изрично изразено съгласие за погасяване на задълженията на ответника по начина, посочен в платежното нареждане, а именно за погасяване на дължимата главница по фактурата. Доводите на О. П., съдържащи се в писмения отговор на въззивната жалба, за наличие на такова съгласие, са неоснователни.