Решение № 1375 от 22.11.2019, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1375 гр. Пловдив, 22.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД

- ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА

ШИПОКЛИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ

РАБЧЕВА

СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 1983 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от адв. Р., като пълномощник на А.О.С., против решение № 2385 от 10.06.2019 г., постановено по гр.д. № 13915/2018 г. по описа на Районен съд Пловдив, 2019 г., VIII гр.с. С обжалваното решение е било признато за установено по отношение на А.О.С. и Н.Г.С., че двамата дължат на “Лайт Кредит Консулт” ООД, сумата от 565,88 лева - главница, платена от ищеца на „Лайт Кредит“ ООД по силата на Договор за гаранция от 16.03.2015 г., с който е обезпечено вземането на последното дружество по сключен с ответниците Договор за заем № 7101/16.03.2015 г.; сумата 401 лева - главница, представляваща неплатена част от Запис на заповед за сумата от 614, 88 лева, издаден на 16.03.2015 г. в гр. Пловдив от ответника А.О.С., с падеж на 16.03.2016 г., авалиран от ответницата Н.Г.С., ведно със законната лихва върху двете главници от датата на заявлението – 20.03.2018 г. до окончателното плащане, които суми е било разпоредено ответниците да заплатят солидарно на ищеца със Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3323/05.04.2018 г., издадена по ч. гр. дело № 4475/2018 г. по описа на ПРС – І бр. състав. Били са осъдени ответниците А.О.С. и Н.Г.С., да заплатят солидарно и разноските в производството.

С въззивната жалба се посочва, че решението е неправилно, тъй като ищецът „Лайт Кредит Консулт“ ООД не е доказал вземането на кредитора по посочения договор. В исковата молба ищецът твърди, че правното основание е извършено плащане от негова страна към кредитора по договора. Жалбоподателят сочи, че това твърдение на ищеца в исковата молба е останало недоказано в първоинстанционното производство, а ищецът с нищо не е обеднял, за да иска присъждането в негова полза на едно чуждо вземане. Посочва, че договорът за гаранция, сключен на 16.03.2015 г., е нищожен поради заобикаляне на закона и накърняващ добрите нрави, като се твърди, от жалбоподателя, че дружеството заемодател и дружеството поръчител /гарант/ - „Лайт Кредит“ ООД са свързани лица по смисъла на §1 от ДР на ТЗ – т. 3 и т. 4.

Посочва, се, че към момента на сключване на двата договора, управителят на дружеството заемодател Ж.Д.И. е и съдружник и управител на дружеството поръчител „Лайт Кредит Консулт“ ООД. Посочва се и, че управителят на „Лайт Кредит Консулт“ ООД С.А.С. е съдружник в дружеството заемодател. Твърди се, че с договора за заем за сумата от 500 лв. е уговорен ГПР в размер на 47.90 %, а договорът за поръчителство е в размер на 492 лв., която сума се дължи безусловно, съгласно чл. 3, т. 2 от договора. Сочи се, че ищецът не е доказал и даже да е изправна страна по договора за гаранция, той с нищо не е обеднял, тъй като и нищо не е заплатил като гарант.

Моли се да бъде постановено решение, с което да бъде отменено изяло обжалваното решение и да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени исковите претенции, както и да бъде осъден ищецът да заплати сторените разноски пред двете съдебни инстанции.

Не е налице писмен отговор от въззиваемата страна

„Лайт Кредит Консулт“ ЕООД.

Не е налице и становище от другата страна по делото Н.С..***, след преценка на събраните по делото доказателства и становищата на страните, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Не е спорен въпросът, че на 16.03.2015г. между „Лайт

Кредит“ ООД, като заемодател, и А.С. и Н.С., като заематели, бил сключен договор за паричен заем № 7101, с който договор дружеството заемодател предоставил на заемателите сумата от 500 лв., а заемателите се задължили да върнат сумата на 12 месечни вноски, всяка от които в размер на 51,24 лв., или общо е следвало да върнат сумата от 614,88 лв. при фиксиран годишен лихвен процент по заема 40% и при ГПР 47,90%. Тези обстоятелства се установяват от представения договор за паричен заем (л. 4 и сл. от първоинстанционното производство).

На същата дата, 16.03.2015г., бил сключен и договор между „Лайт Кредит“ ООД, посочен като заемодател, „Лайт Кредит Консулт“ ООД, като „гарант“, и А.С. и Н.С., посочени като заематели. С договора било уговорено, че ищецът по делото предоставя на заемателите гаранция за изплащането на кредита, като се задължава към „Лайт Кредит“ ООД, в случай, че заемателите не извършат дължимите и изискуеми плащания по заема в техния пълен размер в продължение на 6 седмици, гарантът да започне да отговаря пред заемодателя за изплащането на задълженията по договора за кредит. Било уговорено също, че за предоставянето на гаранцията, заемателят дължи на гаранта възнаграждение в размер на 41 лв. месечно в продължение на 12 месеца. Посочено било, че месечните премии по гаранцията се дължат и се заплащат заедно със съответните месечни погасителни вноски по заема. Предвидено било също, че платените премии по договора за гаранция са окончателни и не подлежат на връщане, независимо дали гаранцията бъде или не ефектирана.

С оглед на така посочените уговорки, настоящият състав счита, че така сключеният договор за кредит е недействителен. Съгласно § 1, т.

1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Застрахователните премии, за които става дума в цитираната легална дефиниция, са такива по застраховки, гарантиращи вземанията на кредитора. Аналогична функция изпълнява сключеният тристранен договор от 16.03.2015г. с който дружеството – ищец, е гарантирало изпълнението на поетите от ответниците задължения. Дефиницията по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не съдържа изчерпателно изброяване на конкретните разходи, които се включват в общия разход по кредита. Те са формулирани най- общо като "всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати". Предвид особено близката аналогия между разходите за застрахователни премии и разходите за възнаграждение на гаранта по кредита, то вторите също следва да се включат в общите разходи по кредита. Съгласно § 1, т.

2 от ЗПК, "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора за потребителски кредит от 16.03.2015г. посочената обща стойност на плащанията, /обща сума, дължима от потребителя/, включва само главницата и възнаградителните лихви, но не и плащанията, гарантиращи вземането на кредитора, макар тази плащания да са му били известни към датата на подписване на договора за кредит, тъй като той е от същата дата, на която е подписан и тристранният договор за гаранция. При това положение както отразената обща стойност на плащанията, така и годишният размер на разходите в договора за потребителски кредит, се явяват некоректни, при което реално изискванията за задължително съдържание по чл. 11, т. 10 от ЗПК не са спазени. Не е спазено включително и изискването по т. 10 за посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Предвид което въззивният съд намира, че на основание чл. 22 от ЗПК договорът за потребителски кредит се явява недействителен, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК кредитополучателят дължи чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи по кредита. Доколкото договорът за потребителстки кредит е недействителен, недействителен се явява и тристранният договор за гаранция, който има акцесорен характер спрямо първия договор. Недействителността на договора за потребителски кредит произтича от сключването на договора за гаранция, а вторият договор, поради акцесорния си характер спрямо първия, следва неговия правен статут. Сам по себе си, договорът за гаранция не страда от някакви пороци, но поради особената си връзка с договора за потребителски кредит, пораждайки неговата недействителност, обуславя недействителност и на поетата гаранция, характеризираща се като поръчителство.

С оглед на посоченото, всички процесни вземания, с изключение на тези, свързани с главницата, се явяват недължими.

По отношение на възражението на жалбоподателя, че ищецът не е извършил плащане на кредитора, съдът го намира за неоснователно. На първо място, в хода на първоинстанционното производство ответникът по делото в нито един момент до приключването на устните състезания не е оспорил твърдението на ищеца, че е било извършено плащане от гаранта към заемодателя.

На следващо място, от изисканото и приложено по делото ч.гр.д. №4475/2018г., ПдРС, I бр.с., е видно, че ищецът е представил като писмено доказателство преводно нареждане, съгласно което въззиваемият „Лайт Кредит Консулт“ ООД е заплатил на заемодателя „Лайт Кредит“ дължимата по договора за кредит непогасена сума – 565,88 лв., каквото е и твърдението на ищеца. С извършеното плащане, гарантът се е суброгирал в правата на заемодателя и съответно му се дължат вноските по кредита, които са дължими на кредитодателя. Въз основа на установеното по делото и недействителността на договора за потребителски кредит, дължими на основание чл. 23 от ЗПК се явяват единствено непогасените вземания за главницата по кредита.

Съгласно приетата по делото ССчЕ, при „Лайт Кредит“

ООД (заемодателя) е счетоводно отразено извършено плащане от А.С. за погасяване на процесния договор за заем на 29.04.2015г. в размер на 49 лв. В тази връзка дължимата сума за връщане по кредита е в размер на 500лв.-49лв. = 451лв. Това е и сумата, за която следва да бъде признато за установено, че е дължима от ответника на ищеца. С оглед на обстоятелството, че договорът за кредит е недействителен, не са били дължими другите такси, възнаградителни лихви и комисиони, включително и възнаграждението за гаранта, поради което съдът приема, че следва от преведената главница по кредита да бъде извадена цялата заплатена сума от кредитополучателя, за да се стигне до справедлив резултат, без да е налице неоснователно обогатяване на някоя от двете страни.

С оглед на гореизложеното, следва първоинстанционното решение да бъде отменено в частта, в която признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на въззиваемото дружество сумата за горницата от 451 лв. до общо претендираната сума от 565,88 лв., главница, платена по договора за гаранция, както и в частта, с която осъден да заплати сумата от 401 лв. – главница, представляваща неплатена част от запис на заповед за сумата от 614,88 лв., както и в частта, с която е оставено без уважение направеното от ответника А.С. възражение за нищожност на Договора за гаранция. Следва да бъде постановено ново решение, с което се отхвърли претенцията на ищеца за сумата за горницата от 451 лв. до общо претендираната сума от 565,88 лв. - главница, платена по договора за гаранция, както и в частта, с която осъден да заплати сумата от 401 лв. – главница, представляваща неплатена част от запис на заповед за сумата от 614,88 лв.