Решение № 1583 от 23.10.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1583 гр. Плевен, 23.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Симеон Ил. Светославов при участието на секретаря Цецка С. Шутева като разгледа докладваното от Симеон Ил. Светославов Гражданско дело № 20264430102808 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба на М. И. Василев срещу „Профи Кредит България“ ЕООД за прогласяване на нищожност на договор за кредит №40028067048/02.09.2024 г. и №40029043353/17.10.2024 г.

В исковата молба се твърди, че страните са постигнали съгласие и са сключили договор за кредит стандарт на 02.09.2024 г. с размер на заем от 2556,46 евро, дължим на 36 месеца, при ФГЛ 41,00% и ГПР 49,18%, 0.11% лихвен процент на ден и обща дължима сума от 4471,72 евро. По този договор били уговорени и допълнителни услуги - „Фаст“ и „Флекси“, на стойност от 1150,41 евро и 1508,31 евро, разсрочени към всяка месечна вноска, като така общата дължима сума възлизала на стойност от 7130,44 евро. Между страните бил сключен и втори договор за кредит на 17.10.2024 г. със заемна сма от 2556,46 евро, дължима за срок от 36 месеца, при ГЛП 41,00%, ГПР 49,23 %, 0.11% лихвен процент на ден и сума по кредита от 4402,23 евро. По втория договор също били договорени допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ за всяка от които се дължало допълнително възнаграждение на кредитора от 1150,41 евро и 1508,31 евро или общо 2658,72 евро, дължими към всяка месечна вноска от кредита.

Така общия размер на кредита възлизал на стойност от 7060,95 евро. Ищцата формулира довод за недействителност на сключените договори за кредит съгласно чл.22 вр. чл.11,ал.1,т,10 ЗПК, тъй като уговорените по всеки от договорите допълнителни възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ представляват разход по кредита по см. на чл. 19,ал.1 ЗПК, който е пряко свързан с договора, известен е на кредитора към момента на сключване на договорите, и е следвало да бъдат включени в изчислението на ГПР. Ищцата твърди, че това не е сторено и така в договорите са посочени ГПР, които не са действителните приложими между страните, поради което липсвало съществено съдържание на договорите съгласно чл. 11,ал.1,т.10 ЗПК и същите били недействителни. Формулира се довод за нищожност на договорите и поради нищожност на договорната клауза за лихва, която 1 противоречала на добрите нрави. Клаузите за допълнителни възнаграждение за услуги „Фаст“ и „Флекси“ се сочи, че противоречат на чл.10а,ал.2 ЗПК, поради което са нищожни. Моли предявените искове да бъдат уважени и претендира разноски.

В отговора на исковата молба ответникът формулира довод за недопустимост на предявения иск, поради липса на правен интерес, тъй като при платени суми без правно основание, потребителят разполага с осъдителен иск. Така в случая ищецът нямал интерес от предявения установителен иск, а следвало да предяви осъдителен иск. По същество, ответникът счита иска за неоснователен, тъй като параметрите на договора са погрешно посочени от ищеца. В договора за кредит се съдържал приложимия лихвен процент, който бил фиксиран съгласно раздел 4, а неговите условия за прилагане се съдържал и в чл. 4.1 и 4.2. от ОУ, подписани от страните.

Определеният ГЛП от 41% не противоречал на добрите нрави, тъй като страните са постигнали съгласие по всички параметри на договора, а размерът на ГЛП не надхвърлял допустимия по ЗПК размер. Лихвата, която била уговорена не била мораторна, а договорна възнаградителна. Въпреки това, при евентуална нищожност на клаузата, се прилагала разпоредбата на чл. 26,ал.4 ЗЗД и не обуславя нищожност на целия договор. ГЛП и ГПР били фиксирани, поради което не се изготвя методика за тяхното прилагане. Според ответника възнагражденията за допълнителни услуги не представлявали скрит разход по кредита и не следва да се включват в ГПР, защото не са пряко свързани с ГПР и не са известни на кредитора. Освен това неправилното посочване на ГПР не се приравнява на липсващо в договора ГПР. Моли производството да бъде прекратено като недопустимо или искът да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира разноски. Въвежда се обоснова възражение за прекомерност по чл. 78,ал.5 ГПК.

В с.з. страните не се явяват, но с писмени становище изразяват своите доводи по същество, като претендират разноски, а ответникът обосновава възражение по чл.

78,ал.5 ГПК.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателствени средства, преценени по отделно и в тяхната съвкупност, установи следното от фактическа страна:

Между страните не е спорно че са сключили процесните договори за кредит на 02.09.2024 г. и 17.10.2024 г.

От договор за потребителски кредит №40028067048 се установява, че е постигнато съгласие между страните да бъде предоставен паричен заем от ответника в размер на 5000 лв., за срок от 36 месеца, при ГПР 49,18%, ГЛП 41%, лихвен процент на ден 0,11 и обща дължима сума по кредита 8456,92 лв. Според раздел V I от договора е договорено и допълнително възнаграждение за услуга „Фаст“ в размер на 2250 лв. и за услуга „Флекси“ в размер на 2950 лв. Възнагражденията е предвидено да се включат в погасителния план, като общия размер на кредита е 13945,92 лв. Видно от погасителния план от 17.10.2024 г. е че месечната вноска е формирана от главница, лихва и вноска за допълнителни услуги.

От договор за потребителски кредит №40029043353 се установява, че страните са постигнали съгласие за сключване на договора, като ответникът е имал задължение да предостави на ищеца паричен заем в размер на 5000 лв. за срок от 36 месеца, при ГПР 49,23%, ГЛП 41%, лихвен процент на ден – 0,11%, и обща сума по кредита 8610,01 лв.

Страните са постигнали съгласие и за предоставяне на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ на стойност от 2250 лв. и 2950 лв., при общ размер на кредит от 13810.01 лв.

Видно от погасителния план от 02.09.2024 г. е че месечната вноска по кредита е формирана от главница, лихва и вноска за допълнителни услуги.

Горната фактическа обстановка се установява безспорно от приетите и неоспорени писмени документи, които се ползват с придадената по закон доказателствена сила и 2 стойност съгласно чл. 178 и чл. 179 ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявени са допустими отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл. 11,ал.1,т.9 и 10 ЗПК.

Всеки е процесуално легитимиран и има правен интерес да предяви иск за нищожност на договор, още повече страна по такъв договор, тъй като правните последици на съдебното решение/ обективни предели на СПН/ установяват нищожността на договора, спрямо страните и трети лица. Нищожността е изначална и следователно страните няма да бъдат обвързани от правните последици на договора изначално, като именно поради тази характеристика на нищожността като юридически факт, точното изпълнение на договорите съгласно чл. 63 и сл от ЗЗД е ирелевантно, тъй като не може да се изпълни точно задължение по нищожен договор, т.е. такъв който не е породил търсените от страните правни последици изначално. Разглеждането на този правен спор има преюдициално значение обаче спрямо осъдителния иск по чл.55,ал.1,пр.1 от ЗЗД. Обективните предели на СПН обхващат опорочаващите сделката факти само при предявения иск по чл. 26,ал.1 ЗЗД и в този смисъл, възможността да бъде предявен предявен иск за защита на по-голямо по обем право, обичайно не изключва защитата на по-малко по обем право / Решение на СЕС по дело № C-321/22/.

Не е спорно по делото, че страните са обвързани от договор за потребителски заем с №40028067048/02.09.2024 г. и с №40029043353/17.10.2024г. Спазена е предвидената в чл. 9 от ЗПК писмена форма на потребителските договори. При преценка на твърдените опорочаващи факти, съдът не е обвързан само от въведените фактически твърдения, а следи и за други опорочаващи договора факти съгласно задължителните разяснения дадени в тълк. решение №1/2022 г. п тълк. д. №1/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Не съществува съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, са начислени възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Ответникът не отрича, че уговорките съществуват, а че порочността им не води до нищожност на целите договори, който довод настоящият съдебен състав намира за неоснователен. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Регламента на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисква в договорите за кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. В разглежданата хипотеза съдът намира, че ГПР по Договор за потребителски кредит и общата дължима по кредита сума не са коректно посочени, тъй като начислените допълнителни възнаграждение неправилно не са взети предвид при изчисляването на процента на разходите и крайната дължима от потребителя сума. Този извод следва от индициите, че тези допълнителни възнаграждения са изначално начислени наред с всяка месечна вноска, а заплащането на тези възнаграждения от потребителя е предварително, т. е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на изброените услуги и е без значение дали някоя от тези услуги ще бъде реално предоставена и използвана по време на действието на сключените между страните договори. Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на такава. Дължимите допълнителни възнаграждения с усвоения паричен заем увеличава разходите по кредита многократно над допустимото по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Непосочването на действителния размер на ГПР по договора, прилаган в отношенията между страните, представлява и заобикаляне на разпоредбата 3 на чл. 19, ал. 4 от ГПК. В заключение съдът констатира и най-тежкия порок виден от съдържанието на договорите, а именно невярно съществен елемент – годишен процент на разходите. „Допълнителните вземания“ не са включени в него, а е следвало да се включат в ГПР. Договорите не съдържат ясна методика за параметрите, използвани при изчисление на годишния процент на разходите. Нещо повече, при използване на формулата за изчисление на ГПР, само при включване на едно от допълнителните възнаграждение, се стига до ГПР многократно надвишаващ допустимият съгласно чл.

19,ал.4 ЗПК по всеки един от двата договора. От една страна, липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на процесните договори. От друга страна обаче, посочването в договорите за кредит на по-нисък от действителния ГПР от прилагания между страните, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и се окачествява като нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договорите и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договорите. По тези съображения на осн. чл. 411,ал.2,т.2 ГПК вр. чл. 22 ЗПК вр. чл.

11,ал.1 т.9 и т. 10 ЗПК, договорите за потребителски заем с №40028067048/02.09.2024 г. и с №40029043353/17.10.2024г. са нищожни поради противоречие със закона.

Предвид изложеното, съдът намира, че предявените отрицателни установителни искове с правно основание чл. 26,ал.1,пр.1 ЗЗД вр. чл.22 ЗПК вр. чл. 11,ал.1,т.9 и 10 ЗПК, са основателни и следва да бъдат уважени.

При този изход на спора, на осн. чл. 78,ал.6 ГПК ответникът следва да заплати по сметката на РС Плевен държавна такса в общ размер на 567,22 евро за разгледаните искове. Ответникът следва да заплати на процесуалния представител на ищеца и адвокатско възнаграждение в размер на 700 евро за разгледаните искове, като възражението на ответника за заплащане съобразно параметрите на адвокатската Наредба е основателно. Производството по делото не се характеризира с фактическа сложност, тъй като е приключило в едно съдебно заседание, само въз основа на двата договора и безспорност на фактите относно тяхното сключване, като в съдебното заседание страните не са се явили, не са оспорвали или релевирали нови искания.