Определение № 400 от 12.02.2025, Окръжен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 400 гр. П., 12.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – П., VII СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Николай К. Стоянов

Иванка П. Гоцева като разгледа докладваното от Иванка П. Гоцева Въззивно частно гражданско дело № 20255300500308 по описа за 2025 година

ГПК.

Производството е по реда на чл. 274 и сл. във връзка с чл.413, ал.2 от Делото е образувано по частна жалба на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр.

София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, чрез пълномощника му юрк. И.Н., против разпореждане № 35926/23.12.2024г., постановено по ч.гр.д.№ 20639/2024г. на П.ски районен съд, XVIII гр.с., с което е отхвърлено изцяло заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу В. С. Д. с ЕГН:

********** от село Б., общ. Р., обл. П., за вземания по договор за заем Microcredit № *** от 02.09.2023г. и договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № *** от същата дата, сключени между длъжника и „Микро Кредит“ АД, цедирани от първоначалния кредитор на „Агенция за събиране на вземания“ ООД (правоприемник на който е „Агенция за събиране на вземания“ АД - понастоящем заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД), съгласно Приложение №1 от 22.01.2024г. към Рамков договор за продажба на вземания /цесия/ от 30.03.2023г.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното разпореждане. Навеждат се доводи, че в процесния случай договорът за кредит, от който са възникнали задълженията за главница, договорна лихва и лихва за забава може да продължи действието си без договора за допълнителни услуги, поради което заповедният съд е следвало, при наличието на неравноправни клаузи в потребителския договор, да отхвърли претенцията за допълнителни услуги и да присъди всички останали заявени суми. Оспорва се и изводът на съда, че клаузата за дължимост на договорна лихва е неравноправна доколкото същата е основна престация по договора за кредит и като такава не е възможно да бъде неравноправна. Сочи се, че максималният размер на ГПР по чл.19, ал.4 ЗПК е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. Ето защо, клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, 1 при необезпечени кредити, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва.

По тези съображения от въззивния съд се иска да отмени обжалваното разпореждане и да се произнесе по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал.2 ГПК, препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.

П.ският окръжен съд, след като прецени доказателствата по делото, доводите на страните, както и служебно всички правнорелевантни факти, приема от фактическа и правна страна следното:

Частната жалба е подадена в срок от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което се явява процесуално допустима. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Заповедното производство е образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против В. С. Д. за следните вземания, произтичащи от сключен между длъжника и „Микро Кредит“ АД, ЕИК: 202073629, договор за заем Microcredit № *** от 02.09.2023г. и договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № *** от същата дата: 500 лв. - главница ведно със законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда - 28.11.2024г. до окончателното погасяване; 60,64 лв. – договорна лихва за периода от 08.10.2023г. /падеж на първа неплатена погасителна вноска/ до 08.03.2024г. /падеж на последна погасителна вноска/; 292,32 лева - възнаграждение за допълнителни услуги за периода от 08.10.2023г. /падеж на първа неплатена вноска по договор за допълнителни услуги/ до 08.03.2024г. /падеж на последна вноска по договор за допълнителни услуги/; 72,97 лв. - лихва за забава за периода от 09.10.2023г. до датата на подаване на заявлението в съда. Претендираните вземания са придобити от заявителя съгласно Приложение №1 от 22.01.2024г. към Рамков договор за продажба на вземания /цесия/ от 30.03.2023г., сключен с „Микро Кредит“ АД.

Заповедният съд е приел, че процесният договор за заем е недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, поради нарушение на изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК. Изложени са доводи, че липсва ясно разписана методика на формиране ГПР - кои компоненти са включени в него и как се формира същият от 48.90 %. Годишният процент на разходите и общата сума на плащанията не съответствали на действителните, тъй като още при самото му сключване било предвидено възнаграждение за допълнителни услуги по договор за допълнителни услуги /неразделна част от договора за заем/ в размер на 292.32 лева, което да се плаща разсрочено във времето заедно с месечните вноски. По този начин се постигало единствено скрито оскъпяване на кредита и неоснователно обогатяване за кредитора. За пълнота първоинстанционният съд е намерил за неравноправни клаузата за дължимост на договорна лихва, тъй като надхвърля трикратния размер на законната и клаузата, предвиждаща възнаграждение за пакет от следните допълнителни услуги: посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „Микро Кредит“ АД, безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, разглеждане до минути, преференциално обслужване, право на участие в специални промоции. При тези данни приложима била разпоредбата на чл.

23 от ЗПК, според която когато договорът за потребителски кредит е обявен за 2 недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая обаче от страна на заявителя след оставяне на заявлението без движение, не са изложени обстоятелства погасявани ли са от страна на кредитополучателя суми по договора за кредит и как са отнесени същите по пера, поради което заповедният съд е намерил, че заявлението следва да бъде отхвърлено в неговата цялост.

Настоящата инстанция намира разпореждането за правилно.

Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК заповедният съд е длъжен служебно да извърши проверка дали искането на заявителя не противоречи на закона или на добрите нрави и дали същото не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител. В настоящия случай заявлението за издаване на заповед за изпълнение се основава на договор за потребителски кредит, по който длъжникът – физическо лице, има качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо първоинстанционният съд е процедирал правилно, като е извършил служебна проверка на клаузите на договора относно наличието на обстоятелствата по чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК.

От приложените по делото договор за потребителски кредит Microcredit № *** от 02.09.2023г. и договор за допълнителни услуги към него, сключени между длъжника и „Микро Кредит“ АД, се установява, че на длъжника е предоставен кредит в размер на 500 лв., който последният се е задължил да върне на 6 месечни вноски, при ГПР - 48,90 %, ГЛП - 40,47 % и обща дължима сума - 560,64 лв. Посочено е, че възнаграждението за закупения пакет допълнителни услуги е в размер на по 48,72 лв. за срок от 6 месеца, като размерът на вноската за тях е дължима заедно с месечната погасителна вноска по кредита. По този начин общото задължение по кредита и допълнително предоставените услуги възлиза на 852,96 лв., а месечната погасителна вноска 142,16 лева. Съдържанието на клаузите за допълнителни услуги – 1.) посещение вкъщи или на удобно място за събиране на вноската, 2.) безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банкова сметка на „Микро Кредит“ АД, 3.) безплатно предоговаряне и разсрочване на заема, 4.) разглеждане до минути, 5.) преференциално обслужване и 6.) право на участие в специални промоции, и съпоставянето им с естеството на сключения договор налага извод, че по своето естество така посочените „допълнителни услуги“, за които е предвидено отделно възнаграждение, са свързани с усвояване и управление на кредита и като такива, за тях кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони, като за „допълнителни услуги“. Последната забрана е императивно уредена в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Разходите за тези услуги представляват част от общия разход по кредита, съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит). Възнаграждението за тези услуги представлява скрито възнаграждение за кредитора за предоставяне на заемната сума и не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. То е начислено и дължимо независимо от това дали реално потребителят се е възползвал от съответната услуга, поради което коментираните клаузи се явяват уговорени във вреда на потребителя, не 3 отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. По делото се установява от съдържанието на договора, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в годишния процент на разходите по кредита.

Настоящият съдебен състав намира, че при сключването на процесния договор е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на ГПР по кредита, а посоченият в договора размер на ГПР не съответства на действителния такъв.

Това несъответствие представлява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, както е приел и заповедният съд, което от своя страна, на основание чл. 22 ЗПК, води до извод за вероятна недействителност на договора за кредит.

На следващо място, преценката за нищожност на уговорената възнаградителна лихва поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК норми не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определения от Министерски съвет процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите /Определение № 527 от 9.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022г. на ВКС, III г.о., докладчик председателят Е.Т./. Ето защо, въззивният съд споделя извода на ПдРС, че клаузата за възнаградителна лихва в размер на 40,47 % е нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на законната. Именно в същия смисъл е и практиката на ВКС, който приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

Правилно ПдРС не е приложил последиците на чл. 23 от ЗПК, след като е констатирал недействителност на процесния договор за потребителски кредит. Съгласно чл.23 от ЗПК, при недействителност на договора потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита. В настоящия случай заявителят, въпреки предоставената му от съда възможност и оставянето на заявлението без движение, е отказал да посочи какви плащания са били извършени от длъжника по договора и как същите са били отнесени за погасяването на отделните задължения, поради което е поставил съда в невъзможност да изпълни в пълен обем задълженията си по чл. 411, ал.

2, т. 2 и т. 3 ГПК, като приложи императивната разпоредба на чл. 23 ЗПК. При това положение и предвид обоснованата вероятност за недействителност на договора, то за претендираните със заявлението вземания не следва да се издава заповед за изпълнение и същото следва да се отхвърли изцяло. На разположение на заявителя остава възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.