Решение № 3608 от 16.10.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 3608 гр. Варна, 16.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 7 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Александър В. Цветков при участието на секретаря Ивелина Ат. Атанасова като разгледа докладваното от Александър В. Цветков Гражданско дело № 20243110100280 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на искова молба на М. Я. Х.а Ио., ЕГН **********, с която срещу „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616 са предявени обективно кумулативно съединени искове за осъждане на ответника да й заплати следните суми: 1./ сумата от 800 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди, поради неизпълнение на сключения между страните договор за разплащателна сметка, вследствие на наложен запор на банковата й сметка, при нарушение на правилата за несеквестируемост, както и 2./ сумата от 42 лева, представляваща обезщетение за причинени вреди, изразяващи се в заплатени седем на брой такси в размер на 6 лева, поради неизпълнение на сключения между страните договор за ползвана от ищцата банкова карта.

В исковата си молба и в уточнителните такива ищцата сочи, че с ответната банка са страни по договор за разплащателна сметка с IBAN BG 78STSA9300003030481, по която работодателят й превеждал трудовото възнаграждение. Бил наложен запор на посочената банкова сметка в нарушение на правилата за несеквестируемост. Поради това с молба до директора на банката ищцата помолила да й се разреши да се разпорежда с несеквестируемата част от заплатата й, но това й било отказано. По посочения начин в патримониума й били нанесени имуществени вреди в размер на 800 лева, представляващи непредоставената при поискване от ищцата сума.

Втората претендира сума представлявала 6 броя заплатени такси от по 7 лева, вследствие на отказ на банката да изпълни задължението си по договора между страните, по силата на който й е издадена банкова карта.

В рамките на срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „Банка 1

ДСК“ АД, с който исковете се оспорват като недопустими, а в условията на евентуалност – неоснователни. По отношение на недопустимостта се сочи, че изложените от ищеца твърдения са напълно неясни, хаотични и противоречиви, което от своя страна води до невъзможност да се определи търсената защита както по характер, така и по обем, peсnективно да се квалифицира правилно искът. Отделно от това, дадената от ищцовата била неточна, тъй като банката в качеството си на трето лице задължено лице не е получавала никаква престация само и единствено е изпълнила законовите си задължения във връзка с разпоредбите на чл. 508, вр. чл. 446 и чл. 446а от ГПК.

По отношение на основателността на исковете, ответникът изразява стнаовище, че правилната им правна квалификация е тази по чл. 49, вр. чл. 45 от ЗЗД. В същото време сочи, че от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба било видно, че ищецът е навел твърдения за извършени от страна на банката действия, които противоречат на сключеното между страните облигационно правоотношение, като е отказала разпореждане със средствата по банковата сметка, с титуляр М. Я. Х., което било в нарушение на договора, без да се посочват кои точно разпоредби от Договора и/или Общите условия биват нарушени. Намира същите твърдения и възражения за неоснователни и некореспондиращи с обективната действителност по казуса.

Твърди, че от анализа на фактите и обстоятелствата по спора се установявало безспорно, че ищецът има открита разплащателна сметка в „Банка ДСК“ АД, по която постъпват суми от трудово възнаграждение. Във връзка с депозирано запорно съобщение с изх. № 31805/18.12.2023г. по описа на ЧСИ Станислава Я., рег. № 719, издадено по изпълнително дело № 20207190400033, за банката, в качеството й на трето задължено лице, са възникнали законови задължения да приложи нормата на чл. чл. 508, вр. чл.

446 и чл. 446а от ГПК. С оглед императивния характер на процесуалноправните норми, поведението на „Банка ДСК“ АД не позволявало отклонение, поради което на 20.12.2023г., в рамките на законоустановения срок, Банката е изпратила официален отговор до съдебния изпълнител, с който го уведомява за характера на сумите, които постъпват по банковата сметка, липсата на претенции от страна на други кредитори, както и че е готова да изпълнява запора до получавана на други указания от ЧСИ, прилагайки разпоредбите на чл. 446 и чл. 446а от ГПК, като на длъжника ежемесечно ще бъде предоставяна сума в размер на минималната работна заплата, а запорът ще се изпълнява за разликата до пълния размер на получаваното възнаграждение.

По отношение за изложеното относно неправилно определяне на несеквестируемия минимум, сочи, че за същото носи отговорност съдебният изпълнител, в качеството му на орган на власт, комуто са възложени функции по осребряване имуществото на длъжника. Длъжникът и третото задължено лице - в случая ответникът, дължали подчинение на постановените от съдебния изпълнител властнически актове, като със същинските действия по принудително изпълнение е натоварен единствено и само ЧСИ. За третото задължено лице не съществувало законово задължение да извършва подобна 2 проверка, per argumentum а чл. 508, във вр. чл. 446а от ГПК, като единственото задължение на банката било да изпълни запора до размера на минималната работна заплата. Напротив, такова задължение, съобразно приетото с т. 13 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, имал съдебният изпълнител. Нещо повече, по делото не се съдържали данни длъжникът да се е възползвал от предвидената в закона правна възможност да възрази пред ЧСИ за наличието на несеквестируем доход, като няма данни и съдебният изпълнител сам да е констатирал подобни обстоятелства, в резултат на което да приложи правилото на чл, 446, ал. 5 от ГПК и да даде указания на банката за частта, която следва да превежда съгласно чл. 446 ГПК.

На следващо място изразява становище за неосъщественост на състава на чл. 49 от ЗЗД, и в частност за отсъствие на противоправно поведение на служители на банката.

Оспорва като абсолютно неоснователни твърденията, че банката е нарушила сключения Договор за разплащателна сметка, блокирайки картата на клиента и лишавайки го от възможността да тегли паричните си средства чрез АТМ- устройство, в резултат на което се е наложило да ползва услуги на каса в поделение на Банката. В тази връзка пояснява, че в качеството на трето задължено лице по изпълнителното производство, за банката възниквали посочените законови задължения, като действията по блокиране на картата имали за цел да обезпечат изпълнението на наложения запор, лишавайки клиента от възможност за отдалечен достъп до средствата по банковата сметка и извършване на съответните платежни операции.

Поради това, на основание чл. 64.1. от Общи условия на „Банка ДСК“ АД за предоставяне на платежни услуги на физически лица, ответникът имал право да блокира инструмент за отдалечен достъп /в това число и банкова карта/, в случай на налагане на налагане на запор по сметката на Клиента - до размера на задължението по наложения запор. С горните твърдения ответникът обосновава становище, че не е нарушил нито едно свое договорно или нормативно установено задължение, поради което отсъствали предпоставки за ангажиране нейната договорна или деликтна отговорност.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :

Първоинстанционният съд не е обвързан от посочената от страните правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права, претендирани от ответника и на направените възражения, реплики и дуплики. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК той е длъжен служебно да посочи в доклада вярната правна квалификация на всички правоотношения, предмет на делото, въз основа на изложените фактически твърдения.

В конкретния случай, макар и бланкетни, с множество допуснати неточности и с некоректна употреба на юридическата терминология, изложените в исковата молба и уточнителните такива твърдения позволяват двата обективно кумулативно съединени иска да бъдат квалифицирани като 3 такива с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. II, вр. чл. 82 от ЗЗД . Това е така, защото правопораждащите факти на исковата претенция на ищцовата страна се основават на сключен между страните договор за разплащателна сметка и неоснователно неизпълнение на задължението на ответника да предостави на разпоредителната власт на ищеца, преведените по банковата сметка парични средства, а по втория иск – извършени разходи за изтеглянето на суми от каса на банката. Макар и да се твърди нарушение на императивните правни норми, касаещи несеквестируемостта на трудовите доходи на ищцата, то конкретното основание, което се сочи като правопораждащ факт на посоченото като неизпълнено задължение на банката да осъществи платежните операции е сключеният между страните договор за ползване на платежни услуги. Всичко това обосновава извода на съда, че исковите претенции са такива за ангажиране на договорната отговорност на ответната страна, а не произтичат от извъндоговорно основание, въпреки неуместната с оглед предмета на спора, употреба на понятието „деликт“ от процесуалния представител на ищеца в първата уточнителна молба. Така молбата от 26.02.2024г. изрично е посочено, че вредата следва от „причинено от нарушение на банката на договора“.

Приетата правна квалификация при приложение на разпоредбата на чл.

154, ал. 1 от ГПК налага в тежест на ищцовата страна да установи в условията на главно и пълно доказване, че по банкова сметка са превеждани парични суми в твърдените размери; че в нарушение на конкретни уговорки на договора или ОУ към него, й е отказано предоставяне на преведени по сметката суми; че отказът е в нарушение на нормативната уредба за несеквестируемост и в резултат на това й е причинена имуществена вреда в размер на 800 лева, както и че в нарушение на договора или ОУ към него й се е наложило да извърши имуществен разход в размер на 42 лева, който при изпълнение на задълженията на ответника не би понесла.

На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 от ГПК за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните, е обявено, че същите са обвързани от договор за разплащателна сметка, че по силата на него ищцата е ползвала банкова карта и е получавала по сметката трудовото си възнаграждение.

Горните факти и обстоятелства се потвърждават и от изисканите по реда на чл. 190 от ГПК и представени от ответника Допълнително споразумение за ползване на пакет „ДСК Флекси 3“ и Допълнително споразумение за издаване и обслужване на дебитна карта от 10.10.2023 г. към Рамков договор за предоставяне на платежни услуги от същата дата.

По силата на уговорката на т.19.6 от приложимите към договорите общи условия на „Банка ДСК“ АД, банката е задължена да предоставя и изпълнява платежните операции до размера на достъпната наличност по сметката, формирана от собствени средства и кредит – овърдрафт.

По същество основният спорен в производството въпрос е свързан с това дали тя е отказала изпълнение на това свое задължение за размер, надхвърлящ „достъпната наличност“, респективно размера на последната след наложения запор и приложението на правилата, касаещи определяне на 4 несеквестируемия доход, уредени в разпоредбите на чл. 446 и чл. 446а от ГПК.

Несеквестируемостта защитава имуществените обекти, които са необходими за издръжката на длъжника и неговото семейство, и по отношение на паричните вземания тя е забрана да ги събира друг, освен длъжникът. Затова запорът на парично вземане е несъвместим с несеквестируемостта и в този смисъл я нарушава, а когато паричното вземане е частично несеквестируемо /трудово възнаграждение или друго възнаграждение за труд, пенсия/, наложеният запор обхваща само секвестируемата част. Когато длъжникът реализира несеквестируемото си вземане, то се погасява и на негово място в имуществото на длъжника влиза съответната парична сума. Наличните пари в брой са секвестируеми, но длъжникът може да се позове на несеквестируемостта на съответната част от тях, която съставлява несеквестируемата част от трудовото възнаграждение за текущия месец. Тази част от намерените в имуществото на длъжника пари в брой е несеквестируема, но само за един месец /по аргумент от чл.446а, ал.1 ГПК и ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.13/. Когато трудовото възнаграждение на длъжника се превежда по банкова сметка, което прави тези постъпления изцяло секвестируеми.